Древногръцка драма

          Развитието на древногръцката култура преминава през три добре очертани етапа. Първият от тях е свързан с епоса, който установява общите правила на етноса - неговият образ на света, ценностите му, героите му, великото му минало. Вторият етап е белязан от развитието на лириката, която вече изразява нуждите и чувствата на отделния човек. В V. в. пр.Хр. обаче се появява и театърът - изкуството, което е призвано да покаже сложните и трагични отношения между хората и божествения порядък.
          Причина за появата на театъра е силното усложняване на живота в периода на гръцката демокрация. Спазването на морални правила често е невъзможно, защото хората не разбирали как техните постъпки се отнасят към божествения ред. Затова станало необходимо чрез показването на заплетени истории да се въвлекат гражданите в съпреживяване на причините и следствията, довели до нещастието. Така всеки човек сам трябвало да стигне до извода, че за техните страдания не са виновни боговете, а самите хора със своите волни или неволни прегрешения. Така всеки гражданин получавал ясни ценностни ориентири и се прониквал от чувство на гражданска отговорност и богопочитание.
          Появата на драмата, както и всички други прояви на културата в Древна Гърция, се свързва с празничните ритуали. Театралните представления се организирали по време на празниците, посветени на бог Дионис. А по времето на тирана Пизистрат те стават част от държавен празник, в който всички граждани на полиса е трябвало да вземат участие.
          Универсалните въпроси на човешкия морал, които са били предмет на театралните представления, можело най-добре да се поставят чрез използване на митологични сюжети, които били познати на всички и в същото време отразявали най-основните ценностни конфликти, стоящи пред общността. Най-често са представяни сюжетите, свързани с Тиванския цикъл и с митологичния цикъл за съдбата на Атридите.
          Включването на всеки гражданин на полиса в обсъждането и осъзнаването на разнородните ценностни конфликти се постига най-успешно чрез непосредствено въвличане на зрителя в протичащото пред очите му действие. Именно така се появява драмата (гр. действие), която, показвайки събитията, случващи се с героите, дава възможност на зрителя да съпреживява, да размишлява, да се поставя на тяхно място, да се вълнува не само за тяхната съдба, но и за собствената си, както и за съдбата на полиса и света. Точно тази лична въвлеченост на възприемателя превръща драмата в един от най-ефективните инструменти за изграждане на човешка и гражданска чувствителност и за формиране на препоръчителни модели на поведение.
          Разцветът на древногръцката драма настъпва през V в. пр.Хр. с творчеството на тримата големи - Есхил, Софокъл и Еврипид. Те пишат трагедии, но по-късно в драмата възниква и още една разновидност - комедията, чийто най-изявен представител е Аристофан.
          Древногръцкият философ Аристотел дава следното определение на трагедията:
          И тъй, трагедията е подражание на действие сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства.
          В това определение има някои много важни моменти:
          Първо. Трагедията не е самото действие, а подражание. С други думи, показаното на сцената е условно. Това дава възможност на зрителя да се отдаде на свободни от принудата на реалността съждения, чувства и преживявания. Така неговата оценка няма да зависи от нищо друго освен от нравствените ценности.
          Второ. Трагедията е действие, а не разказ. С други думи, театралното представление дава възможност на зрителя да се потопи непосредствено в атмосферата на случващото се, а не чрез посредничеството на разказа.
          Трето. Трагедията иска да накара зрителя да погледне зад привидността. В началото той изпитва състрадание и страх, защото не вижда разумна причина героят да страда. В резултат от това свое незнание зрителят си изгражда погрешно мнение за случващото се. Но след развитието на действието, в което се случват перипетии и узнавания, той разбира погрешността на мнението си и се очиства чрез катарзис от неуместните чувства на състрадание към невинно страдащия и от страха за себе си. Зрителят разбира, че светът е устроен правилно и само човешките грешки са причина за страданията.
          Действието протича в следните етапи:
          В началото главният герой, наричан още и трагически герой, а заедно с него и цялата общност, става обект на нещастие. Трагическият герой не е обикновен човек, а високопоставен член на общността - цар, жрец или герой – който е водач на общността, затова и тя е въвлечена в катастрофата. Причините за тази катастрофа са неясни, защото до този момент не се знае какво е предизвикало нещастието. Затова и зрителят изпитва към героя състрадание, смятайки, че той страда незаслужено, а заедно с това и страх, защото, щом толкова важен човек страда, какво остава за него – обикновения гражданин. С развитието на действието обаче се случват различни перипетии и узнавания, от които става ясно, че героят с нещо е нарушил божествения ред и страданието му е заслужено. Именно това нарушаване на реда е причината и за сполетялата общността катастрофа.
          Нещастието на главния герой е в основата на трагическия конфликт, представляващ сблъсък на ценности. Главната особеност на трагическия конфликт е, че от него няма верен изход. Така например в трагедията „Антигона“ конфликтът възниква между нуждата от защита на родината - важен принцип, който влиза в отговорностите на царя, и задължението да се спазва божествения ред, който изисква мъртвият да бъде погребан, за да се впише в хармонията на света. Която и от двете възможности да избере царят, тя ще доведе до нарушаване на някой важен закон. Проблемът е в това, че тези два принципа не са от един и същи порядък. Защитата на отечеството е задължение на хората, докато вписването в хармонията на света е условие, зададено от боговете. Причина за нещастието е грешката на Креон да сметне, че един обикновен човек, пък бил той и цар, има право да посегне на божествения ред. 
          Когато зрителят разбере защо героят страда, неговите чувства на състрадание и страх стават неуместни. Затова той с облекчение се очиства от тях, преживявайки катарзис. Гражданинът разбира, че светът е устроен правилно и няма от какво да се безпокои. Вследствие на това свое откритие той се изпълва с чувство на гражданска отговорност и почит към боговете. Така се и научава да гледа зад привидностите на света и да търси дълбоките основания за своите преценки и действия.
          Описаният модел се възприема като образцов и затова в други пиеси се появяват отклонения. При Еврипид („Електра“) например конфликтът изглежда толкова неразрешим, че се налага боговете да се намесят пряко. Това е т.нар. похват деус екс махина, т.е. „богът от машината“ – с помощта на подемната машина актьорът, който играе ролята на бога, слиза от небето и раздава справедливост. При Есхил пък („Прикованият Прометей“) конфликтът се разрешава чрез помирение, т.е. той по същността си не е бил наистина трагичен, а ситуацията, в която е изпаднал героят, го е заблуждавала. Така Прометей и Зевс в края на краищата се помиряват.
          При Софокъл трагическият конфликт разкрива и още една своя особеност. В неговата трагедия „Антигона“ героинята с нищо не нарушава божествения ред, напротив - готова е да умре, за да го запази. Именно тази саможертва съдържа внушението, което трагедията цели - зрителят, който в началото е склонен да се подчини на царската воля, разбира, че божественият ред трябва да се запази на всяка цена. Дори и с цената на собствения живот. Това е примерът, на който трябва да се подражава.
          Древногръцката драма бележи едно от най-високите постижения на човешката култура. Именно затова нейните произведения се играят и до днес, а освен това са породили огромен брой варианти и преработки в творчеството на редица световни писатели. И това се дължи на наистина универсалния характер на нейните сюжети и на съдбовните въпроси, които тя поставя пред човека.