Хубавите коне на Илия: „Женско сърце“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Женско сърце
За сина си Илия, откакто забягна от село, пет-шест години дядо Георги беше слушал само лоши работи, но най-после чу и нещо добро: Илия го видели в града, минал бил наскоро отсам границата, излизал на пазаря, купувал и препродавал коне. И не бил предишния Илия — наконтен, пременен, седял на една маса с големци, пари имал. Дядо Георги не знаеше да вярвя ли, или не, но ето че Илия си дойде: дълголик какъвто си беше, избръснат, чист. Салтамарката му не беше от аба, а от хубаво кафяво сукно, чизмите му бяха набръчкани на глезените като хармоника. И доде си той не с чужда каруца, а със своя собствена. И каква каруца, какви коне!
Сиромашкия обор на дяда Гергя не беше виждал таквиз коне. Конете сякаш сами знаеха цената си и когато дядо Георги стоеше малко настрана и им се любуваше, те го гледаха някяк пренебрежително, с отпуснати наполовина клепачи и сладко хрупаха сеното. Дядо Георги гледа зъбите им — млади коне, пет, шестгодишни. Тънки, горещи, теси приличаха като близнаци — и двата бяха еднакви на ръст, светлокафяви, а гривите и опашките им още по-светли, почти бели. Коне с такъв косъм са нещо рядко и наистина са много красиви.
За да се похвали, дядо Георги беше минал през цяло село, като на много места се беше отбивал. Най-после рече да се поспре и при Тодора.
— Помози бог, Тодоре! Помози бог, Аничке — извика весело той и застана отвъд плета. Тодор и Аничка си правеха нов обор, също тъй както по-рано пак сами бяха си правили и къщата. По-право, разпореждаше се за всичко Аничка, а Тодор и помагаше, защото тая Аничка я биваше за всичко.
— Ха да ви е чистито! — каза дядо Георги, като видя, че за ден-два сградата бая беше отсксочила над земята.
— Сполай ти, дядо Герге. Честита радост и на тебе. Доде си момчето, а?
— Доде си. Доде си Илия.
— Пораснал, мъж станал. А конете, конете — много хубанви коне! Аз ги видях.
Говореше само Тодор, защото Аничка, ако и да се въртеше все наблизо и чуваше какво се приказва, мълчеше и само очите и като че се смееха.
— Видя ли какви коне? Видя ли какви коне? — повтори няколко пъти дядо Герги. — Конете цена нямат. Ний вчера отидохме с Илия до Аптаат да види вуйка си. На връщане, като додохме до могилата и зехме да наваляме надолу, че като рекоха сега онез ми ти коне ще бягаме, не можем да ги узаптим. Илия ми дума: „Дръж, кай, тате, дръж и ти дизгините да теглим двама, че отидоха!“ Едвам ги удържахме. Силен добитък.
— Хубави са кончетата, да са живи! — каза Тодор. — сега на Илия една булка трябва.
— Ще бъде, Тодоре, ще бъде.
Очите на Аничка светнаха и сякаш още повече се засмяха. Тя носеше кирпичи, като ги държеше опрени на коленете си, бъркаше кал, вадеше вода. И ходеше леко, напето, сподигната отпред пола, боса. За да не я гори слънцето, беше се забрадила с бяла жетварска кърпа, тъй че само гладкото и чело, извитите й вежди и черните й очи се виждаха. Тя цяла беше изцапана с кал, но пак беше хубава. Дядо Георги знаеше, че едно време Илия беше имал закачка с Аничка, но то беше отдавна, то се забрави.
— Чуваш ли? — каза дядо георги и усмихнат, посочи към Геновата кръчма насреща. Там свиреше гайда. — Моя юнак е, Илия е. Нека да се повесели. Нека им даде да разберат на чорбаджиите, че и той е мъж, и той знае да печели.
Дядо Георги поглежда Тодора, който се подсмива, среща още веднъж черните очи на Аничка и си тръгва. Като се върна в къщи, той най-напред се отби в обора, за да види конете. След туй седна пред къщи. Към обяд си доде Илия, весел, зачервен.
— Бях при Тодора — казва дядо Герги, — те, с Аничка, все сами си работят. Нов дом си правят.
— И аз бях при тях отзарана. — Илия гледа настрана и удря с една пръчица по нагърчените си чизми. — Аничка не ме поглежда. Да рече: „Ела, Илия, влез в къщи да те почерпя едно кафе.“ Нищо, ни дума. Мълчи.
— Работа имат хората бе, синко, не виждаш ли? Дядо Георги иска да каже още нещо, но замълчава. Едно време Илия беше ратай у Аничкини. Той беше се любил с нея, дори беше се похвалил, че ще я вземе. А изведнъж, без да се надява някой, Аничка се ожени за Тодора.
— Като че не сме яли един хляб с Аничка и не сме мятали снопите с нея — подзе Илия. — А сега ще ми се курдисва. Добре де! Нека тъй да е.
След пет-шест деня Илия замина за града, а като се върна, конете ги нямаше — доде си с чужда кауца.
— Де са конете? Какво направи конете? — попита дядо Георги.
Илия потупа джоба си и се смее.
— Ей ги де са конете, продадох ги.
— Бе, синко, какво направи? Таквиз коне! Де ще ги намериш?
— По-хубави ще купя. Тези нищо не са.
Илия пак завървя на Геновата кръчма. Понякога той се отбиваше при Аничка и Тодора, гледаши ги как работят. Приказваше само с Тодора, защото ако кажеше нещо на Аничка, тя мълчеше, преструваше се, че не го е чула. А пък си беше спокойна, гледаше го със светлите си усмихнати очи и не искаше да знае, че има чужд човек.
— Една-две години бях към Тузлата — разправяше Илия. — бях при един чокоин, векилин му бях на чифлика. Ама чифлик — две села, като туй. Много ме обичаше. „Ти, кай, няма да си ходиш, не те пускам.“ Имаше дъщеря — Мариора се казваше. Иска да ме прави зет. „Тъй ли? — рекох. — Няма го майстора!“ и да ме няма.
— Тогаз ли мина отсам?
— Не, сетне. Сега аз бях в Ески Джумая, на панаиря. Свити хора са туй нашите българи, аретлик, не са като власите. Власите го карат на живот. И защо не? Туй ще остане на чиляка. И аз обичам… аз като вляза нейде, на панаиря, и кажа на лаутарите: „Свирете! И — дай вино, дай туй, дай онуй“ — те ме гледат и се чудят. Че какво защо са ми пари… Калдъръм ли ще правя?
Илия се смееше и поглеждае Аничка. Тя се вдълбочаваше в работа, но понякога крадешката хвърляше бърз поглед към него. Черните и очи присмехулно светят. „Много се хвалиш — като че иска да каже тя. — И кой ли ти вярва!“
Веднъж Тодор отиде някъде, а илия остана сам с Аничка. Той извади от кесията си две лъскави, съвсем нови петолевки и даде по една на двете деца на Аничка. Щом видя парите у децата, Аничка ги хвана, разтвори им пръстите насила, взе парите и ги даде на Илия.
— На ти парите — сопнато рече тя. — Те си имат баща. Има кой да им дава.
И тъй като й беше вече дотегнало, тя му каза направо:
— И стига си стърчал пред къщата ми. Иди си!
Илия влезе в Геновата кръчма. Там той взе да дохожда всеки ден, запи се. Изрядко се опитваше да заговори с Аничка, но щом го видеше, тя си влизаше в къщи. Илия заговаряше с Тодора, но Аничка повикваше и него и затваряше вратата. Илия оставаше сам, ставаше му срамно и отиваше в кръчмата. Парите от конете се свършиха и един ден той каза на дяда Гергя:
— Ще купя този път много коне. Ще ги продам и ще спечеля… Тогаз ще направя един гуляй, че да ме помнят. Тез хора тук нищо не са виждали. — Той помълча и погледна настрана. „А на Аничка ще купя един шал“ — помисли си той, но не посмя да каже на баща си.
Той замина и след няколко дена се върн с двама души. И докато той ходеше из село, те спяха някъде из двора. Не му харесваха на дяда Гергя тия хора: черни, с черни вежди и черни дебели мустаци, те приличаха на влашки цигани. Илия каза, че му били приятели, джамбази. С тях той замина нанякъде.
Наскоро една сутрин, още по тъмно, някой извика у дядови Гергеви. Дядо Герги излезе: беше Илия.
— Изнес ни малко хляб — каза той, без даслиза от коня. — Бързаме да сварим пазаря.
С него бяха и двамата мургави джамбази, и те на коне. Дядо Герги забеляза, че нито конят на Илия, нито техните коне имаха седла — бяха ги възседнали на голо. Освен туй десетина други коня бяха навързани един след друг на върволица, като всеки по-заден кон беше вързан с юлара си за опашката на предния. Наистина, тъй връзваха конете си и джамбазите, но дядо Герги беше чувал, че по-често правели тъй влашките цигани конекрадци.
Щом взе да се развиделява, зачу се голяма глъчка: хора на коне, с пушки. Пет-шест души имаше на една каруца. Тия хора бързаха, понавеждаха се, колкото да не изпуснат пресните дири, оставени на земята от конски копита, и пепускаха напред. Апрез нощта беше паднал слаб дъжд и върху изравнената пепел ясно личаха дирите на конете, които Илия и другарите му бяха прекарали. Дядо Георги разбра каква е работата и се затвори в къщи.
Още на обяд се чу, че трима конекрадци с много коне били заловени Аптаашката гора. Потерята връхлетяла върху им, когато си били легнали да си почиват, затуй не сварили да се качат на конете си и хукнали да бягат пеш. Един от тях паднал и умрял от умора — пукнало се сърцето му. Другите двама ги заловили живи към границата. Единът бил Илия.
До вечерта от града минаха стражари, околийският началник, докторът. Дядо Герги мисли, мисли, па на другия ден отиде и той в общината да види какво става. Като стигна там, той видя, че отвъд до оградата, върху няколко дъски, сковани като одър до дувара, беше проснат мъртъв човек, гол. Докторът разсичаше трупа на умрелия конекрадец. Дядо Герги не посмя да пристъпи и се спря.
Облечен с бяла риза, с окървавени гумени ръкавици, докторът държаше нещо и говореше на няколко души, които гледаха от прозоеца на общинага.
— Вижте му сърцето колко е голямо. Той затуй не издържал, защото бил с болно сърце. Другите са били здрави и са бягали повече.
На дяда Гергя му стана грозно, страшно и наместо да влезе в общината и да говори на кмета, както беше намислил, върна се назад в село.
Нов, по-силен дъжд валя през нощта, а на сутринта задуха първият студен есенен вятър. Двама стражари на коне караха Илия и останалия жив конекрадец. Те минаха през село и се спряха до кръчмата, срещу Тодоровата къща. Илия беше посърнал, с омачкани дрехи, небръснат. В тоя студ той беше само по сукнената си абичка. Той се усмихваше, но тая усмивка не беше от добро.
Насъбраха се хора, дойде и дядо Герги. Той се доближи до Илия, загледа го със сухи, пламнали очи и го заплю. След туй избухна:
— Не те е срам! Да крадеш, да ме срамиш. По-добре да не бях те раждал, в земята да бях те заровил. Ти ръце нямаш ли бе, синко? Да работиш, да си изкарваш хляба честно. Коне ще крадеш! С циганите! Не ми си син ти, ще те прокълна! Такъв син не ща аз!…
Като не можеше да говори вече, той пак го заплю и разтреперан, прежълтял, обърна се и си тръгна към къщи. Някой извика подире му:
— Момчетата са гладни, я им донеси малко хляб!
— Нямам хляб аз — отвърна дядо Герги, без да се обръща. — Камъни да ядат!
Тогава от отсрещната бяла къщичка излезе Аничка. Тя доде насам, каза нещо на стражарите, след туй извади изпод престилката си прясна пита хляб. Тя я разчупи и половината даде на Илия, половината на другаря му. Даде им и по една буца сирене. После разгъна един овехтял, изтъркан ямурлук, който носеше връз ръката си, и го подаде на Илия.
— На, Илия, да се наметнеш, че може да изстинеш — каза тя.
Стражарите бяха се качили на конете си, арестантите тръгнаха из калта пред тях.
— Сбогом, Илия — извика Аничка. — Господ здраве да ти дава!
Тя остана на мястото си и, подпряля леко глава на ръката си, замислена, доста време гледа след него. След туй, без да погледне наляво или надясно, макар да имаше още хора, тя се прибра в къщи.
Свързани материали
Чужд човек в чуждото село: пълният текст на разказа „Другоселец“ от Йордан Йовков
Празничен ден, пълна кръчма и един дрипаво облечен непознат, доведен пред кмета насила: тук е поместен целият текст на разказа, без съкращения и без чужд коментар. Началото е широко и спокойно. Селяните идат в чисти ризи, говорят за поникналите ниви и за очаквания берекет, карат се и се сдобряват, кметът обещава глоба на всеки уловен в нивите добитък, а дядо Иван разказва за празника и за парченцето от честния кръст. На една маса се шегуват с касацията, на друга се спори за вярата, а настрана мълчи полупияният каменар Торашко, който живее зад своите камари камък и повтаря, че не ще да знае никого. Тази обикновена сутрин се пречупва в мига, в който полският пазач въвежда другоселеца, уловен с коня си в чужд ечемик. Оттам нататък разказът се движи между обвинението, оправданието и присъдата: сто лева глоба, разтрепераните ръце, които вадят вехтата кесия с копчета и огниво, и една неочаквана намеса, която обръща посоката на цялата сцена. Втората половина изнася действието вън от кръчмата, при падналия кон, около когото се струпва цялото село със съвети и помощ. После идва пладне, идва вечер и разказът се затваря с картина, оставена без нито една обяснителна дума. Текстът е подходящ за подготовка на анализ или съчинение върху темата за своя и чуждия, за човечността и състраданието у Йовков, за наблюдение върху ролята на диалога и на речевата характеристика и за търсене на точни цитати.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
Родовата история като весела легенда: „Преди да се родя и след смъртта ми“ от Ивайло Петров, пълен текст на повестта
Пълният текст на повестта „Преди да се родя и след смъртта ми“ от Ивайло Петров за четене онлайн. Повествованието започва още преди раждането на разказвача, с историята на неговите баща и майка, и е водено от гласа на човек, който разказва за собствения си род с усмивка и без капка снизхождение към него. Първите глави пренасят читателя в добруджанското село: сутрешният разговор в обора, с който бабата обявява, че тази зима синът ще бъде оженен, самонадеяните пресмятания на семейството и решението снаха да се търси в съседно село. Сватовниците се оказват фигури с истинска професия, а сгледата се подготвя като военна операция, с разузнаване, контраразузнаване и подставени лица. Заетите кожух и калпак, пътят с кобилата до чуждото село, срещата на седянката и номерът, който местните ергени погаждат на другоселеца, се нижат един след друг като глави от весела хроника. Годежната трапеза пък дава повод за спомени от война, на която разказващият ги дори не е ходил. Около двамата млади се събира цяла галерия от селски типове: сватовникът, който води преговорите като дипломат, годежарката от отсрещното село, изпратена да види всичко с очите си, бабата с високото мнение за рода си и дядото, който трезво пресмята какво може да си позволи семейството. Съперничеството между двете съседни села е представено с такава сериозност, че прилича на международен конфликт. Стилът е това, което прави книгата запомняща се: комично сериозният тон, речникът на дипломацията и военното дело, приложен към селския бит, и постоянната самоирония, с която героите превръщат патилата си във весели приключения. Текстът е разделен на кратки номерирани глави и се чете леко. Подходящ е за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, характеристика и съчинение върху творбата, както и за откриване на цитати за отговор върху хумора и иронията у Ивайло Петров.
„Заработеният обед е сладък“: повестите на Любен Каравелов, пълни текстове на „Богатият сиромах“, „Българи от старо време“, „Маминото детенце“ и „Хаджи Ничо“
Каравелов пише така, както се говори на улицата, и точно затова героите му се помнят. Тук са събрани повестите му в пълен текст, без съкращения, така че ученикът да работи направо по оригинала, а не по преразказ или по откъс от христоматия. Изданието започва с „Богатият сиромах“. Първите страници въвеждат двамата неразделни чорбаджии Георги и Спиро, съседския разговор пред вратниците, разказвача бербер с прякора философ, а след това пренасят действието в Русчук по време на гроздобер, където младият Смил спори с приятеля си за търпението и за робството. Още от началото личи как авторът редува портрет, диалог и ирония, за да изгради своята картина на българското общество преди Освобождението. В сборника са включени и другите известни повести на Каравелов, сред които „Българи от старо време“, „Маминото детенце“ и „Хаджи Ничо“, така че текстовете за няколко теми от учебната програма стоят на едно място. Четенето на оригинала дава онова, което никой анализ не може да замени: живия език на епохата, характерните обръщения и пословици, битовите подробности и авторовата ирония, върху които после стъпва всяко съчинение. Текстовете са предадени със стила и с остарелите и диалектни думи на автора, така че се чува как е звучал българският език през Възраждането. При четенето си струва да се следят няколко неща: как Каравелов изгражда цял образ само с една подробност от облеклото или от речта, как поговорките и обръщенията носят готова оценка за героя и как разказвачът се намесва с ирония, вместо да обяснява. Точно тези места се оказват най-добрите цитати за съчинение или за отговор на литературен въпрос. Подходящо е за четене по програма, за търсене и подбор на цитати, за подготовка на преразказ и за час по литература, в който се работи върху конкретен откъс.
„Кой ще те купи, Балан?“: „Последна среща“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
„Случи се най-лошото: Захария продаде чифлика.“ От това изречение започва разказът, а всичко след него е едно дълго сбогуване. В първата част е показано как новината се потвърждава: купувачът от Сърнено, който снове между селото и чифлика, слугите, застанали умислени пред дама, и опитът на господаря да върне назад продажбата. Оттам нататък се разбира чия всъщност е волята за тази сделка и кои трябва да напуснат първи. Следва разпускането на чифлика: какво се продава, какво се откарва в града, как се плаща на слугите и защо никой не си тръгва весел, макар че никой не е ощетен. Заминаването на господарите е предадено с няколко реплики, в които се чува и молбата на Захария. Същинската част е пътят на слугите с добитъка към града. Йовков извежда поименно воловете, кравите и конете, а спирката в Сърнено, при Велико, Василена и Аго, се превръща в истинската последна среща. Разговорът на сундурмата, милувката на Василена по хълбока на Балана и въпросите, които тя му задава, са мястото, където разказът стига до най-важното, без да го изрича направо. Финалната картина, в която добитъкът и овчарите се скриват зад баира, е от най-често цитираните у Йовков, а какво остава след нея, читателят разбира сам. Пълният текст е подходящ за четене в час, за читателски дневник, за характеристика на Петър овчарят и Василена и за разсъждение върху темата за дома и за отношението на човека към животните.
Хитрини, вълшебства и сирашки съдби: „Имало едно време“ от Ангел Каралийчев, приказки за четене
Сборникът събира едни от най-обичаните приказки на Ангел Каралийчев в оригиналния им вид, без съкращения и без преразказ. Началото е с „Братче и сестриче“: историята за Иванчо и Марийка, които се измъкват от бащината къща в нощта преди Гергьовден, за да не бъдат отведени на пазара, и за онова, което следва, когато жаждата надделява над предупреждението на по-голямата сестра. „Двамата старци и месечината“ пренася действието в дома на бедна старческа двойка, в чийто кош една нощ се хваща необикновено гостенче, а къщата после сама започва да се разтребва, докато двамата не решат да разберат кой шета в нея. „Златното момиче“ поставя редом сирачето и рожбата на мащехата, изпраща ги по един и същ път към колибата на бабичката и показва как двете момичета се връщат у дома с две различни сандъчета. „Хитрата лисица“ сменя тона: петелът тръгва на пазар, вълкът и мечката се присъединяват към компанията, а кумата лисица подхваща броилка, чийто край е ясен на всички освен на онези, които я слушат. По-нататък „Иванка и Марийка“ отвежда в гората, в дома на една рунтава мецана, където хурката с конопа се превръща в изпитание за момичето. Приказките са дадени с езика на Каралийчев: народните обръщения, умалителните имена, живият диалог и характерният ритъм на разказването, който прави текстовете удобни за четене на глас. Изданието е полезно за часовете по литература в началния етап, за домашно и извънкласно четене, за читателски дневник, за упражнения по преразказ и за характеристика на герой. Развръзките никъде не са издадени предварително, а остават в самите приказки.