Кога думите стават текст: урок по български език за изказването, речевата ситуация и градежа на текста
Зареждане на оценките…
За да се осъществява успешно общуването между хората, не е достатъчно думите да се свързват само в изречения, притежаващи логичен и завършен смисъл. В процеса на общуването е нужно да се отчитат и други обстоятелства, в които то протича – участници, време и място, цел, предмет и тема, ответна реакция. Съвкупността от думи, отчитаща тези обстоятелства, се нарича изказване (дискурс). Всъщност изказването е основната единица на комуникацията. Обстоятелствата, в които то се реализира, наричаме ситуация на общуване или комуникативна ситуация. В същото време изказването винаги е част от нещо като диалог – то по някакъв начин се включва в обсъждането на някаква тема: отговаря или задава въпрос, съгласява се, уточнява, отрича, противопоставя се и др. под. Тази тематична връзка на изказването с други изказвания (предходни или следходни) наричаме контекст. Контекстът е изключително важен, защото само в него изказването добива своя точен и неповторим смисъл. Затова изваждането на думите от техния контекст обикновено се възприема като дезинформация.
Първичната форма на общуването е тази, при която участниците се намират лице в лице и последователно заемат ролята на говорещ (отправител) и слушащ (възприемател). Те взаимно си разменят съобщения, използвайки езика с неговите правила, наричан код. Комуникацията протича в определени физически условия, наричани канал, за да се предаде някаква информация за нещо, което наричаме референт. Освен това, както вече казахме, общуването се осъществява в някакъв контекст, както и в определена сфера на общуване, изискваща използването на определен функционален стил.
В процеса на общуването езикът изпълнява различни функции в зависимост от това кой елемент от комуникацията доминира в конкретното изказване. Ако говорещият (отправителят) иска чрез това изказване да изрази своите чувства, тогава казваме, че езикът изпълнява експресивна функция. Ако изказването има за основна цел да убеди слушащия (възприемателя), тогава функцията, изпълнявана от езика, се нарича конативна. Ако в центъра на вниманието е структурата на съобщението, неговата подреденост, благозвучност и въздейственост, казваме, че езикът изпълнява поетична функция. В случай че основното внимание е насочено към информацията, предавана чрез съобщението, функцията, изпълнявана от езика, се нарича информативна, или референтна. А ако основната цел на изказването е да се установи връзка между участниците, т.е. да се обърне внимание на канала, през който протича общуването, тогава функцията, изпълнявана от езика, се нарича фатическа. Ако пък изказването е построено така, че да обяснява особеностите и правилата на самия език, т.е. на кода, тогава функцията се нарича метаезикова, или металингвистична.
Въпреки че ролята, която устното езиково общуване изиграва за превръщането на биологичния вид homo sapiens в действително човешко същество, е огромна, то има и някои съществени недостатъци. Устното изказване е нетрайно, то умира в момента, в който заглъхнат звуковите вълни, които го пренасят. Разбира се, то може да остане в паметта било на отделния човек, било на цялата общност (устната култура е разработила цяла система от ритуали и техники за съхраняване на колективната памет), но при все това запазването на самото изказване би било изключително полезно. Именно за-това е била изнамерена писмеността, е чиято помощ изказванията преодоляват ограниченията на пространството и времето. Нейната роля е била толкова голяма, че хората са я възприемали като божествен дар.
Макар на пръв поглед писменото изказване да е просто запис на устното, променените условия, при които то протича, изискват да се построи по съвсем различен начин. На практика устното и писменото общуване са две различни форми на комуникация, подчиняващи се на свои правила.
Изказването като основна форма на езиковото общуване отчита преди всичко ситуацията, в която то протича. Ако обаче искаме да си обясним свързването на думите с нуждата да се предаде някаква информация, тогава по-добре е да възприемем тази съвкупност чрез понятието текст.
Текстът (от лат. textum = изтъкан, изплетен) е група от думи, организирани по правилата на даден език, която предава едно цялостно съобщение и съдържа всичко, което отправителят иска да съобщи, както и всичко, от което възприемателят се нуждае, за да разбере съобщението.
От това определение може да се извлекат основните изисквания, които една група от думи трябва да изпълнява, за да се нарече „текст“. Тези изисквания са:
► да съдържат намерението на говорещия;
► да предават информация;
► да предават едно цялостно съобщение;
► да са свързани с правилата на даден език;
► да имат смислова свързаност и стилово единство;
► да са обвързани със ситуацията на общуване.
Всеки текст – устен или писмен – независимо от своята дължина задължително трябва да има ясно очертани граници, което ще рече:
► Начало. То обикновено се сигнализира от заглавието или от първата дума.
► Край. Той се сигнализира от последната дума и препинателен знак или от подписа на отправителя.
Освен това при по-дългите текстове можем да различим следните смислови части:
► Въведение. Неговата задача е да постави основната тема на текста, да обясни защо тя се подлага на обсъждане и да привлече вниманието на възприемателя.
► Основна част. В нея темата на текста се разглежда по същество. Основната част може да се дели на няколко второстепенни смислови части, всяка от които има своя микротема, като отделните микротеми изясняват различни страни от основната.
► Заключителна част. Нейната задача е да направи изводи и заключения, както и да покаже по какъв начин изложеното в текста може да послужи в реалния живот.
Както вече се каза, думите в текста трябва да притежават смислова и езикова свързаност помежду си. Езиковата свързаност се осъществява на различни равнища – лексикално (най-точен подбор на думите, за да не се получат двусмислици и стилови разминавания); морфологично (граматично съгласуване на думите в изречението); синтактично (ясно определяне на функцията, изпълнявана от думата в изречението, както и най-подходящия словоред).
При построяването на текста трябва да се държи сметка кои са основните действащи лица (подлог), какви са обектите на действието (пряко и непряко допълнение), в какви условия протича действието (обстоятелствено пояснение). Би било неприемливо обаче тези обекти да се наричат не-прекъснато с една и съща дума в потока на речта. Затова обектите, за които се говори по протежение на целия текст, обикновено се назовават с повече от една дума – използват се местоимения, синоними, описателни изрази, а понякога се изпускат, защото се подразбират. Тази поредица от различни назовавания на един и същи обект в рамките на текста се нарича номинативна верига. А описателните изрази, с които се назовава и характеризира този обект, се наричат перифраза. Тъй като в един текст може да се построят няколко номинативни вериги, трябва винаги да се дават точни указания за кой точно обект става дума, за да не се получават смислови неясноти и двусмислици.
Както вече се каза, езиковите изказвания и текстове функционират в различни сфери на общуване. В тези сфери на общуване има различни условия, текстът реализира различни цели, съобразява се с различни характеристики на участниците и отношенията между тях. Всички тези изисквания се отразяват на начина, по който се изгражда текстът с помощта на езикови средства – фонетични, граматични и лексикални. Така се оформят определени обществено приети начини за изразяване, които наричаме функционални стилове. В зависимост от сферата и целите на общуването тези стилове са:
► разговорен стил;
► официално-делови стил;
► научен стил;
► публицистичен стил;
► художествен стил.
При построяването на текста се използват определени речеви действия, които говорят по различен начин за предмета, който текстът изяснява. Тези основни речеви действия са три:
► Описание. Чрез него отправителят на съобщението дава възможност на възприемателя да се запознае със същността на някакъв обект, лице, обстановка, пейзаж или повтарящи се процеси.
► Повествование. С него отправителят на съобщението дава информация как протича във времето някакво еднократно събитие.
► Разсъждение. С него отправителят на съобщението поставя на разглеждане някакъв проблем и предлага решение. В повечето случаи проблемът се поставя под формата на явен или скрит въпрос, а търсенето на отговор е и самият процес на разсъждение.
Освен основните речеви действия при изграждането на текста имат значение и речевите отношения. За едно и също нещо и при използването на едно и също речево действие може да се говори по два различни начина – обективно и субективно. Заради това всяко от основните речеви действия има две разновидности:
► Описанията се делят на фактически и образни.
► Повествованията се делят на информиране и разказване.
► Разсъжденията се делят на научни и хуманитарни.
В реалната речева практика всяка минута се строят милиони изказвания и текстове. Въпреки тяхната многобройност обаче текстовете може да се класифицират в един сравнително малък брой групи, формирани на базата на основните речеви действия и отношения.
Свързани материали
Четири молби за чаша вода: текстът в общественото пространство и речевите жанрове. Урок
Бих ли могъл да помоля за чаша вода; бързо, донеси вода; ех, колко съм жаден; я дай таса, момне: четири изказвания с една и съща цел, които не си приличат по нищо. Урокът тръгва от този пример, за да въведе понятието речеви жанр: устойчивата форма, в която езикът се излива според ситуацията, отношенията между участниците и средата на общуване. Проследено е как текстът живее в общественото пространство: една молба е официална в учреждението, заповедна в казармата, задявка на седянката, и как изборът на жанр казва не по-малко от самите думи. Разгледани са основните речеви жанрове на общественото общуване и правилата за уместност, които ги управляват. Финалът обобщава: владеенето на жанровете е владеене на самото обществено пространство, в което текстовете действат. Пълен урок с примери.
Нишките, които държат текста заедно: смислова и езикова свързаност - учебен материал по български език
Кое превръща няколко изречения в истински текст, а не в случайно събрани думи? Учебният материал тръгва точно от този въпрос и от произхода на самата дума „текст“ (от латинското textum - „изтъкан“, „изплетен“), за да покаже, че свързаността не е украса, а условие текстът изобщо да съществува. Началото очертава основните изисквания, на които трябва да отговаря всяко цялостно съобщение: да носи намерението на говорещия, да предава информация, да е изградено по правилата на езика, да е стилово единно и да е съобразено със ситуацията на общуване. Оттук нататък изложението се разделя на две големи части. Първата разглежда смисловата свързаност: как се осигурява ясна логическа връзка между частите, защо по-дългият текст се дели на смислови части със свои подтеми и с какви изрази се обозначават шестте най-чести отношения между единиците информация - последователност във времето, разположение в пространството, прибавяне на нова информация, причина и следствие, подобие и различие, противопоставяне. Отделно внимание е отделено на разликата между устното и писменото общуване и на елементите, които при писането задължително трябва да се уточнят, за да не се загуби смисълът. Втората част е посветена на езиковата свързаност и е организирана в три групи средства. Лексикалните са илюстрирани с началото на разказа „Мила родна картинка“ от Елин Пелин, където две стилови равнища работят едно срещу друго. Морфологичните обхващат съгласуването, употребата на местоименията, определеността и залога, като всяко положение е придружено с кратък пример, показващ как смисълът се променя или се обърква. Синтактичните проследяват ролята на словореда и на обособените части при поставянето на логическото ударение. Материалът е подходящ за подготовка по български език в средния и горния курс, за преговор преди класна работа и изпит, както и за ученици, които искат собствените им съчинения и есета да звучат свързано и убедително.
Общуване, език, текст
Двама души си говорят, но общуване има само когато и двамата разбират. Урокът тръгва от тази разлика. В началото е поставен въпросът какво е общуване, а веднага след него по-точният въпрос: кога можем да кажем, че общуваме. Отговорът е разложен на съставки, всяка с определение: адресант като изпращач и отправител, адресат като получател, средство за предаване на информацията и тема. Едва когато всички са налице, има общуване. Същинската част представя социокултурните сфери на общуването поотделно: битова, естетическа, научна, официално-делова и сферата на масовата комуникация. За всяка е обяснено кой с кого общува и по какъв повод. Следват разделите за езика и културата на общуването и за текста като завършена цялост. Отделно е обяснено и защо културата на общуване не е учтивост, а съобразяване със ситуацията. Материалът съдържа въпроси с отговори и задачи. Отделно е обяснено и защо липсата на една-единствена съставка проваля цялото общуване, което се проверява върху конкретни примери от ежедневието. Текстът в края е разгледан като завършена цялост със свои признаци. Подходящ е за въвеждащ урок по български език, за подготовка за класна работа и за самостоятелна работа върху речевата ситуация.
Езиковото общуване: елементи, функции на езика и практики. Урок
Успешното езиково общуване зависи от цяла система правила, произтичащи от самата природа на комуникацията. Урокът тръгва от определението: езикът е система от знаци с определено значение и правила за съчетаването им, която служи за обмен на информация. Разгледани са основните функции на езика: съобщителната, въздействащата, изразната и естетическата, и е показано кога всяка от тях излиза на преден план. Централно място заема речевата ситуация с нейните елементи: говорещ и адресат, цел, тема, условия и канал на общуването, и е проследено как промяната на всеки елемент променя избора на думи и тон. Финалът извежда практиките на успешното общуване: съобразяване с адресата, яснота на целта и уместност на изказа. Пълен урок за основите на езиковата комуникация.
Името, което дава на нещата право да съществуват: учебен материал по български език за общуването, за изказването и за текста
Защо назоваването на едно нещо се е приемало за равно на неговото създаване? С този въпрос тръгва разработката, преди да стигне до работните определения за език, изказване и текст. Първата част стъпва върху три откъса от различни епохи: библейски разказ за сътворението, предговорът на Бокачо към сборника му с новели и сонет от Шекспир в български превод. Обяснено е какво показва всеки от тях за отделна способност на езика и как от трите наблюдения се стига до определението за език като система от условни знаци и правила за тяхната употреба. Тук е и обяснението защо връзката между вещ и име е условна. Следва разсъждение за връзката между език, култура, общество и отделен човек: защо културата се усвоява, а не се наследява, и защо доброто владеене на езика е условие едновременно за вписването в общността и за проявата на индивидуалността. Линията продължава с развитието на езиците, с мъртвите и класическите езици и с езиковите семейства. Втората част въвежда изказването като основна единица на общуването. Изброени са трите му белега, както и въпросите, чиито отговори определят как е построено то и какво представлява ситуацията на общуването. Третата част свързва знаковата и комуникативната природа на езика и стига до определението за текст, до произхода на самата дума и до делението на текстовете според знаците, с които са изградени. Отделно са изредени условията, на които една поредица от знаци трябва да отговаря, за да бъде наречена текст. Подходящ за подготовка на урок, за преговор преди изпитване по темата и за самостоятелно наваксване при пропуснат час.
Тест по български език за проверка на дяла „Език и общуване“ – 25 въпроса с отговори върху жаргона, паразитните думи, фамилиарното обръщение и звука в поезията
Разговор с недочуващ събеседник, поръчка в баничарница, реплика към непознат възрастен човек, предизборен плакат — този тест поставя езиковата теория в ежедневни ситуации и пита какво точно се случва в тях. Двадесет и петте задачи са изцяло с избор между четири варианта. Отговорите са пълни изречения с еднаква дължина, така че познаването на материала остава единственият път към верния избор. Проверката отнема минути дори при цял клас, което прави теста удобен и за оценяване, и за бърза диагностика преди преговорен час. Отличителното тук е подходът: почти всеки въпрос започва с кратка сцена или конкретен езиков пример, а не с формулировка на определение. Ученикът чува жаргонните думи на тийнейджър, съкратения изговор в бърза реч, натрапчивите паразитни думи в устен разказ — и трябва да ги назове с термина, който им отговаря. Така понятията се закрепват чрез разпознаване, а не чрез заучаване. Първата част от въпросите обхваща механиката на общуването: неговите пет елемента, условието информацията да бъде правилно възприета, водещата функция на текста в различни случаи и признаците, по които няколко изречения образуват или не образуват текст. Втората част разглежда двете форми на съществуване на езика, мястото на жаргона сред тях, причината книжовната реч да се усвоява чрез обучение, институцията, която фиксира нормите, и обхвата на правоговорните правила. Третата част е посветена на стиловете — определението за стил и трите равнища на неговата проява, авторовият почерк като разпознаваем белег, характеристиките на разговорната реч, естетическата задача на художествения текст и отношенията между участниците в публицистиката. Финалната част навлиза в анализа: стъпките при оценяване на езиковите средства, разпознаване на неуместно обръщение, действията при редактиране и няколко въпроса върху конкретни художествени текстове — сравнението като похват, повторението на гласен звук, видът изречения и смисловата опозиция. Отговорите са с разгърнати обяснения, които не само посочват верния избор, но и назовават термина и го илюстрират с примера от задачата — така втората част се чете като кратък справочник. За учителя това е готова контролна работа с вградени критерии. За ученика — проверка дали разпознава изучените понятия там, където ги среща наистина: в живата реч около себе си.