Изказвания и текстове

          За да се осъществява успешно общуването между хората, не е достатъчно думите да се свързват само в изречения, притежаващи логичен и завършен смисъл. В процеса на общуването е нужно да се отчитат и други обстоятелства, в които то протича – участници, време и място, цел, предмет и тема, ответна реакция. Съвкупността от думи, отчитаща тези обстоятелства, се нарича изказване (дискурс). Всъщност изказването е основната единица на комуникацията. Обстоятелствата, в които то се реализира, наричаме ситуация на общуване или комуникативна ситуация. В същото време изказването винаги е част от нещо като диалог – то по някакъв начин се включва в обсъждането на някаква тема: отговаря или задава въпрос, съгласява се, уточнява, отрича, противопоставя се и др. под. Тази тематична връзка на изказването с други изказвания (предходни или следходни) наричаме контекст. Контекстът е изключително важен, защото само в него изказването добива своя точен и неповторим смисъл. Затова изваждането на думите от техния контекст обикновено се възприема като дезинформация.

          Първичната форма на общуването е тази, при която участниците се намират лице в лице и последователно заемат ролята на говорещ (отправител) и слушащ (възприемател). Те взаимно си разменят съобщения, използвайки езика с неговите правила, наричан код. Комуникацията протича в определени физически условия, наричани канал, за да се предаде някаква информация за нещо, което наричаме референт. Освен това, както вече казахме, общуването се осъществява в някакъв контекст, както и в определена сфера на общуване, изискваща използването на определен функционален стил. 

          В процеса на общуването езикът изпълнява различни функции в зависимост от това кой елемент от комуникацията доминира в конкретното изказване. Ако говорещият (отправителят) иска чрез това изказване да изрази своите чувства, тогава казваме, че езикът изпълнява експресивна функция. Ако изказването има за основна цел да убеди слушащия (възприемателя), тогава функцията, изпълнявана от езика, се нарича конативна. Ако в центъра на вниманието е структурата на съобщението, неговата подреденост, благозвучност и въздейственост, казваме, че езикът изпълнява поетична функция. В случай че основното внимание е насочено към информацията, предавана чрез съобщението, функцията, изпълнявана от езика, се нарича информативна, или референтна. А ако основната цел на изказването е да се установи връзка между участниците, т.е. да се обърне внимание на канала, през който протича общуването, тогава функцията, изпълнявана от езика, се нарича фатическа. Ако пък изказването е построено така, че да обяснява особеностите и правилата на самия език, т.е. на кода, тогава функцията се нарича метаезикова, или металингвистична.

          Въпреки че ролята, която устното езиково общуване изиграва за превръщането на биологичния вид homo sapiens в действително човешко същество, е огромна, то има и някои съществени недостатъци. Устното изказване е нетрайно, то умира в момента, в който заглъхнат звуковите вълни, които го пренасят. Разбира се, то може да остане в паметта било на отделния човек, било на цялата общност (устната култура е разработила цяла система от ритуали и техники за съхраняване на колективната памет), но при все това запазването на самото изказване би било изключително полезно. Именно за-това е била изнамерена писмеността, е чиято помощ изказванията преодоляват ограниченията на пространството и времето. Нейната роля е била толкова голяма, че хората са я възприемали като божествен дар.

          Макар на пръв поглед писменото изказване да е просто запис на устното, променените условия, при които то протича, изискват да се построи по съвсем различен начин. На практика устното и писменото общуване са две различни форми на комуникация, подчиняващи се на свои правила. 

           Изказването като основна форма на езиковото общуване отчита преди всичко ситуацията, в която то протича. Ако обаче искаме да си обясним свързването на думите с нуждата да се предаде някаква информация, тогава по-добре е да възприемем тази съвкупност чрез понятието текст.

          Текстът (от лат. textum = изтъкан, изплетен) е група от думи, организирани по правилата на даден език, която предава едно цялостно съобщение и съдържа всичко, което отправителят иска да съобщи, както и всичко, от което възприемателят се нуждае, за да разбере съобщението.

          От това определение може да се извлекат основните изисквания, които една група от думи трябва да изпълнява, за да се нарече „текст“. Тези изисквания са:
          ► да съдържат намерението на говорещия;
          ► да предават информация;
          ► да предават едно цялостно съобщение;
          ► да са свързани с правилата на даден език;
          ► да имат смислова свързаност и стилово единство;
          ► да са обвързани със ситуацията на общуване.

          Всеки текст – устен или писмен – независимо от своята дължина задължително трябва да има ясно очертани граници, което ще рече:
          ► Начало. То обикновено се сигнализира от заглавието или от първата дума.
          ► Край. Той се сигнализира от последната дума и препинателен знак или от подписа на отправителя.
          Освен това при по-дългите текстове можем да различим следните смислови части:
          ► Въведение. Неговата задача е да постави основната тема на текста, да обясни защо тя се подлага на обсъждане и да привлече вниманието на възприемателя.
          ► Основна част. В нея темата на текста се разглежда по същество. Основната част може да се дели на няколко второстепенни смислови части, всяка от които има своя микротема, като отделните микротеми изясняват различни страни от основната.
          ► Заключителна част. Нейната задача е да направи изводи и заключения, както и да покаже по какъв начин изложеното в текста може да послужи в реалния живот.

          Както вече се каза, думите в текста трябва да притежават смислова и езикова свързаност помежду си. Езиковата свързаност се осъществява на различни равнища – лексикално (най-точен подбор на думите, за да не се получат двусмислици и стилови разминавания); морфологично (граматично съгласуване на думите в изречението); синтактично (ясно определяне на функцията, изпълнявана от думата в изречението, както и най-подходящия словоред).

          При построяването на текста трябва да се държи сметка кои са основните действащи лица (подлог), какви са обектите на действието (пряко и непряко допълнение), в какви условия протича действието (обстоятелствено пояснение). Би било неприемливо обаче тези обекти да се наричат не-прекъснато с една и съща дума в потока на речта. Затова обектите, за които се говори по протежение на целия текст, обикновено се назовават с повече от една дума – използват се местоимения, синоними, описателни изрази, а понякога се изпускат, защото се подразбират. Тази поредица от различни назовавания на един и същи обект в рамките на текста се нарича номинативна верига. А описателните изрази, с които се назовава и характеризира този обект, се наричат перифраза. Тъй като в един текст може да се построят няколко номинативни вериги, трябва винаги да се дават точни указания за кой точно обект става дума, за да не се получават смислови неясноти и двусмислици.

          Както вече се каза, езиковите изказвания и текстове функционират в различни сфери на общуване. В тези сфери на общуване има различни условия, текстът реализира различни цели, съобразява се с различни характеристики на участниците и отношенията между тях. Всички тези изисквания се отразяват на начина, по който се изгражда текстът с помощта на езикови средства – фонетични, граматични и лексикални. Така се оформят определени обществено приети начини за изразяване, които наричаме функционални стилове. В зависимост от сферата и целите на общуването тези стилове са:
          ► разговорен стил;
          ► официално-делови стил;
          ► научен стил;
          ► публицистичен стил;
          ► художествен стил.

          При построяването на текста се използват определени речеви действия, които говорят по различен начин за предмета, който текстът изяснява. Тези основни речеви действия са три:
          ► Описание. Чрез него отправителят на съобщението дава възможност на възприемателя да се запознае със същността на някакъв обект, лице, обстановка, пейзаж или повтарящи се процеси.
          ► Повествование. С него отправителят на съобщението дава информация как протича във времето някакво еднократно събитие.
          ► Разсъждение. С него отправителят на съобщението поставя на разглеждане някакъв проблем и предлага решение. В повечето случаи проблемът се поставя под формата на явен или скрит въпрос, а търсенето на отговор е и самият процес на разсъждение.

          Освен основните речеви действия при изграждането на текста имат значение и речевите отношения. За едно и също нещо и при използването на едно и също речево действие може да се говори по два различни начина – обективно и субективно. Заради това всяко от основните речеви действия има две разновидности:
          ► Описанията се делят на фактически и образни.
          ► Повествованията се делят на информиране и разказване.
          ► Разсъжденията се делят на научни и хуманитарни.

          В реалната речева практика всяка минута се строят милиони изказвания и текстове. Въпреки тяхната многобройност обаче текстовете може да се класифицират в един сравнително малък брой групи, формирани на базата на основните речеви действия и отношения.