Конфликтът между разума и чувствата - "Дервишово семе"

Основната дилема, пред която се из­правя героят на Хайтовия разказ „Дервишово семе” - Рамадан, се оказва неразрешима. Много е трудно за момчето да се пребори с чувствата си към Силвина тогава, когато разумът го кара да се подчини на волята на по-възрастните представители на рода. Неслучайно по-късно - след четиридесет години на раздвоение и копнежи, мъжът характеризира вътрешното си състояние като „кръстопътче”. Той напълно осъзна­ва, че още в онези далечни дни на грани­цата между детството и юношество­то в него се е осъществила срещата между доброто и злото. Мисълта за евентуално отмъщение е породена от обстоятелствата. Любимото момиче, останало недокоснато след брака, е на­сила задомено отново от своите бра­тя. Рамадан е с ограбена душа. В сърце­то му се борят остарелите разбира­ния за родова принадлежност и новоизграждащите се нравствени ценности, подчинени преди всичко на сърдечния из­бор.

„Дервишово семе” кореспондира те­матично и сюжетно с онези произведе­ния в сборника „Диви разкази” на Николай Хайтов, които издават прис­трастието на писателя към големия проблем за избора. Неслучайно творе­цът споделя: „Новото се напряга да гътне старото, старото се мъчи да види сметката на новото и в тази непрестанна битка ние откриваме себе си във всичките си из­мерения.” Може би заради това на съв­ременния читател изглежда странно „питането” за цвета на потурите пре­ди сватбата на ненавършилото чети­ринадесет години момче с неговата връстничка. Използваният страдателен залог е повече от показателен за мястото на младото поколение в ро­довите представи за традиции и мо­рал: „Друго питане не ме попитаха. Годиха ме, жениха ме - това беше всичкото пита­не: „Вапцани ли потури искам, или сури?”

Раздвоени между мигновено родилата се любов и дълга към по-късно създадените семейства, Рамадан и Силвина са изправени пред най-големия избор: между верността към традицията и повика на сърцето, между привлекателната сила на невкусения плод и хората, с които вече са създали семейства, без да ги обичат. И макар на пръв поглед да изглежда, че за мъжа е по-лесно да направи своя избор, в действителност при об­стоятелствата в родовото общест­во като затворено пространство из­борът се оказва фикция, а не реалност. Може би заради това и инициативата за излизане от конфузната ситуация се подема от момичето - но с твърде трагични и за двамата последици: „Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърце­то, се набивало, набивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.”

Разказът на Николай Хайтов поставя и още един въпрос: за отмъщението, към което мислено, но не и с поведение­то си, върви Рамадан от мига на раздя­лата си със Силвина. Много е трудно да се определи категорично дали има нару­шаване на брачната връзка тогава, когато в действителност отношенията между момчето и момичето не са на­силвани, а се развиват съвсем нормал­но за възрастта им. Отнемането на лю­бовта също може да се разглежда нееднозначно, защото и двамата остават верни на чувствата си (достатъчно показателни са детайлите, чрез които са характеризирани преживяванията им след новите бракове). Така зад външно­то, видимото, има нещо много по-сил­но - копнежът по недокоснатото мо­миче, което завинаги оставя следа в сърцето на порасналия вече мъж, създал дом и деца с нелюбима жена. Не станал насилник в първата нощ, когато оста­ва насаме с бъдещата си съпруга, едва ли може да се очаква да бъде такъв по-късно - когато привидно има основа­телни мотиви, за да посегне на Руфат. Неговото раздвоение е показано убеди­телно и интригуващо четиридесет го­дини по-късно с разказа пред непознатия и неназован слушател: „...дера го, душа го, тровя го и насита на душата не намирам. Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина - отмалявах и отла­гах...”

Изборът на сърцето често се разми­нава с поведението, продиктувано от разума. Неслучайно съчувствието към съдбата на  Силвина, принудена да се грижи за болния си съпруг, кара Рамадан да поеме задълженията й - отново без да я докосне, но с мисълта, че един ден ще бъде с нея така, както мечтае вече четири десетилетия. Думите на Сил­вина: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!”, са достатъчни, за да оправдаят привид­ната му нерешителност и да мотиви­рат проявите на човешкото у него. Ми­сълта за собствения му живот като че ли отстъпва на заден план тогава, ко­гато идва осъзнаването на истината за пропиления без любов живот. Веднъж накарала го да се подчини, родовата цен­ностна система го оставя на неговото „кръстопътче”, при врящите в душа­та му „катрани” - едновременно близо и далеч от бавно остаряващата пред очите му жена.

От гледната точка на отразеното патриархално бреме чувствата на два­мата герои нямат оправдание. След но­вите бракове с хора, които ги обичат по своему, би могло да се очаква, че лу­достта ще спре. Но никой не може да заповядва на сърцето. Без истинско право на избор в началото, и двамата герои до края са принудени от обстоя­телствата само мислено да нарушават основния етичен закон на общуването. Рамадан не пристъпва към конкретни дела, защото възхищението към някогашното светло и добро момиче не му позволява да развали магията. Затова стената, оградата, прозорецът и неизвървеният път стават неговия ад, от който не намира изход.

Вън от утвърдените норми на общ­ността, индивидуалният конфликт в разказа „Дервишово семе” практически е неразрешим. Необходима е голяма вът­решна сила, за да се преодолее инерция­та. Неслучайно като „възел” и „кръстопътче” е видяна тази ситуация и от главния герой. Защото в борбата за Силвина не побеждава никой. Само при­видно Руфат до края остава победител - защото получава непокътнато мо­мичето, което харесва, още докато е в двора на съседа му. Прода­дена за два пръча и купена като пред­мет, тя завинаги съхранява в сърцето си доверието към първия човек, който я е зачел като личност и никога по-къс­но не показва неуважение към нея. А за родовото общество, в което думата на мъжа се зачита безпрекословно, а же­ната няма никакви права, това е особе­но важно.

Изборът, направен още в юношест­вото, е сърдечен. В борбата си за щас­тие Рамадан разчита само и единстве­но на чувствата в един свят на при­видно съхранени стойности, позволя­ващи неравенство между половете. Упорит и постоянен в любовта си, до края главният герой не прекрачва грани­цата между злото и доброто, защото има достойнството да остане верен на себе си. И в най-трудните мигове на слабост да устои и да остане човек: „ Триста пъти съм го трепал и съживявал... Хиляди пъти го клах и драх.” За да се стигне до самопризнанието: „И слугувам, инак всичко ляга на Силвина. ”

Отвореният финал на разказа търси надежда за Рамадан, застанал на житейското „кръстопътче” с мисълта за непостижимостта на щастието. И това раздвоение винаги ще съществува, защото дългът и любовта са еднакво важни в ценностната му система. Той споделя огромното си желание да бъде най-сетне с жената, която обича: „Жена, деца и цяла камара внуци ще прекрача и при нея ще отида...” Рамадан е наясно, че въздейст­вието на Силвина е винаги свързано с миналото. Тя е образът на възвишената му любов, дистанцирана от реалното изживяване на чувството. Рамадан никога не я е докоснал: „И се не знае дали, ако легнем със Силвина като жена с мъж, няма да осъмнем като братче и сестриче. ” Героят е усетил със сърцето си, че има връзки, много по-силни от брачните, които сро­дяват душите. И те може би са по-сил­ни от казаните в брачния обет думи. За­това и сакралното пространство на до­ма се разширява, за да побере и болката на Силвина. Рамадан осъзнава истината, че навсякъде другаде би се чувствал още по-дискомфортно заради невъзможността да бъде близо до жената, която обича от момента, в който се е осъзнал като личност.

Разкрит на фона на планината, сим­волизираща високото духовно прост­ранство на действения човек, Рамадан до края върви по пътя, който търси - на хармонията и стремежа към съвър­шенство в общуването. Затова не е унизителен копнежът му да бъде по-близо до Силвина тогава, когато вече има свои деца от друга жена и внуци. Той няма основание дори да се оплаче от липсата на внимание, защото е обичан: „Добре, че кротка жена се случи, та не викаше и се не караше. Тихом си ронеше сълзи­те и не продумваше.” Нейното поведе­ние не е много по-различно от негово­то в края на разказа и доказва, че любов­та не може да унижава никого, ако е истинска. По-скоро става въпрос за болка, а не за унижение, понеже обичащият човек е способен да се подчини на чуждата воля без съпротива тогава, кога­то осъзнава безизходността на ситуа­цията.

Животът на Рамадан, разкрит пос­редством сказовите форми на приказката („И денем, и нощем”, „И се занизаха дните все такива”, „Много пъти”, „А вре­мето... лети”, „Мисля си понякога”), е повторителен и тежък. Желаещ да напра­ви избор, но в действителност лишен от него, зрелият вече мъж осъзнава най-важното: трябва да защитава не само жената, спечелила сърцето му за цял жи­вот, а любовта. Точно срещата с тези чувства го кара да се замисли за барие­рите по пътя - независимо от съвети­те на здравия разум. Само мислещият човек би могъл да се чувства свободен - дори когато предварително усеща, че няма шанс да победи предубедеността на хората около себе си: „И се понесе тъп животът, ден след ден, година след година.”

От етична гледна точка може да се приеме като напълно справедливо наказанието на Рамадан, отказал да даде лю­бов на собственото си семейство за­ради една невъзможна любов към друга жена. Спазеният родов обичай (да сключи брак с момиче, избрано от дядо­то) се оказва непреодолима граница. За­това и до края на разказа героят все от­лага времето за изпълнение на отмъще­нието: „Отначало си виках да подрасне де­тето, да ги отбие майка му... Сетне си рекох - хайде да проходи!...” Но още от началото личи, че насилието е чуждо на деликатната му човешка природа.

Разкъсван между „греха” и разкаянието, между желаното и постижимото, между разума и сърцето, в един момент Рамадан осъзнава с пределна катего­ричност „греховете”, които трябва да изплаща: недостатъчната си зрелост при първата среща с любовта, безсили­ето да се справи със ситуацията след открадването на Силвина от братята й; любовта към жената, която вече е съпруга на друг; липсата на истинска любов към новосъздаденото семейст­во, членовете на което не са назовани поименно... И като лайтмотив зазвучава мисълта за злото, което моти­вира повече вътрешния живот на героя, отколкото външното му отношение към неговия най-голям враг: „Чувам ги в махалата да си приказват: „Гледайте какъв комшия, какъв човек! Ала не видят какво ми е на мене - вътре... Вътре са трапи­те, братче, врат ли, врат!”

Трудно е на читателя да определи жи­вота на героя като греховен. Вярно е, че Рамадан иска да отмъсти на Руфат по най-жесток начин, гневи се на бра­тята на Силвина, укорява дядо си - но без да го съди. Липсата на любов и при­вързаност към съпругата и децата му също е осъдителна. Но не може да се от­рече, че въпреки дългогодишната болка, героят не се поддава на злото, не се ос­тавя то да го победи. До края Рамадан върши добро - независимо от вътреш­ната си съпротива. Обстоятелства­та в живота му са твърде заплетени, за да може категорично да бъде оправ­дан или съден.