Споделеното страдание в изповедта в "Дервишово семе"

Хайтовите „Диви разкази” въздействат и омагьосват читателя така, че той се пречис­тва чрез нравствения катарзис на героите, гневи се, страда и носи своята съпричаст­ност към орисията на изповядващите се мъд­ри страдалци. Това единение с художестве­ния свят на Николай-Хайтовите герои се дължи на равнопоставянето на читателя в „диалога” с разказвача. Най-често събития­та се предават през погледа на свидетел или пряк участник Такова е общуването и в раз­каза „Дервишово семе”.

Повествованието има сказова форма, която дава възможност на писателя чрез из­поведта на героя да въведе читателя в сю­жетното действие на разказа. Отново всичко се преживява, но очевидец е не са­мо авторът-разказвач, но и всеки читател или слушател, възприемащ разказаната и пре­живяна случка. Художественото време е не­конкретизирано. То започва всеки път от­ново при среща с текста на Хайтовия раз­каз, който има отворен финал.

Експозицията на „Дервишово семе” пред­ставя различните гледни точки към водещи­те събития в разказа на Рамадан за действията на неговия дядо, старейшината на рода. Продължението на рода е висша ценност на патриархалната общност. За не-навършилия четиринайсет години Рамадан решението на дядото да задоми внука си е неочаквано. Той не е готов за женитба. Това личи от коментара му: „и дядо спря очите си в мене да ме жени”. Тази незрялост на осиро­тялото момче ще стане причина за трагична­та му съдба. Любовта ще остане несбъдна­та, а драматичният сблъсък между родов дълг и човешко щастие-реалност.

Още първото изречение на разказа на­сочва към драмата в душата на героя: „ Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се забърза.” Това е една дълбоко психологична борба със себе си. Конфликтът с трагичните обсто­ятелства в живота завързва „ възел” в душата на Рамадан. Времето минава, но драма­тичният сблъсък между рода и човека оста­ва неразрешим. „Възелът” на съдбата при­вързва Хайтовия герой към родовото дърво, „филиз” от който е и личната човешка дра­ма на Рамадан. Женитбата по традиция се урежда от старите. Тя има зацел чрез брачна­та връзка да осигури продължението на ро­да и запазването на семейното имущество, което да се предаде в наследство. Правото на дядото след смъртта на бащата на Рамадан да се разпорежда със съдбата на внука е потвърдено от неизменния дълг за продължение на рода. Но това право се сблъсква с личното желание на индивида да живее по законите на сърцето, тъй като свободният любовен избор е универсална човешка ценност.

Изненадващо щастлив изход от този сблъ­сък се оказва влюбването на юношата в до­ведената му булка, която в първоначалните му представи е страшна: „Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива!”

Това е завръзката в разказа за личната тра­гедия на Рамадан, който споделя: „Докато се развивахме със Силвина и побивахме, дока­то сме се смели и играли, то, сърцето се наби­вало и когато изведнъж го дръпнаха да се раз­вие, отскубнаха ми го заедно с корена.” Геро­ят изпитва нужда да се довери на събеседник. Използва диалога с характерното второлично („ти”) обръщение: „Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не разбра.” Метафорично крушението на любовта е раз­крито чрез символния образ на разбитата гемия, показан чрез народния израз „да я направи парам парчета”.

Нереализираната брачна връзка между младите влюбени обаче е нарушение на ро­довия закон и от това се възползват алчните Силвинини братя, които я продават на съсе­да Руфат. Кражбата на невестата от дома на Рамадан е завръзка на действието в разказа, което от този момент ще върви към кулми­нация на драматичните преживявания, кои­то отразяват конфликта между родовия дълг и зова на сърцето. Формално това е отбеля­зано с ново откровение на героя в диалогично протичащия разказ: „Какво ми стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме...” Отмъщението е единстве­ното възмездие, което би удовлетворило и злополучния младоженец, и дядо му. В име­то на продължението на рода обаче то е от­ложено. Затова и още по-мъчително прежи­вява Рамадан следващите години и събития. Показателно за изповедния му разказ в този момент е употребеното наречие „оттука”, ко­ето означава близост между събеседниците, възможност да се виждат: „Сетне каквото се случи, мина ей оттука, през сърцето си го прекарах. Като с губерка.”

Сюжетното действие проследява натруп­ването на горчивина, злъч и желание за от­мъщение в душата на героя, принуден да живее без Силвина, но в непосредствена близост с нея. Младежът е осъден само да наблюдава любимата, но вече чужда жена: „...стъмнеше ли се - качвах се на покрива на нашата къща и като се тулех зад комина, гледах в пенджерчето на Руфатови.” И там, „грейне ли вътре газената лампа, и всичко излизаше наяве”. Видяното предизвиква голяма болка у героя: „... сърцето ми се то­пеше като свещ." Искрено, съкровено, като пред близък говори той: „...когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спа­сява. Чучело видял ли си, натъпкано със сла­ма?” Второличната форма („видял ли си”) предполага директно общуване, доверие, очакване за съпричастност - крайно необходими на вече болното от скръб и желание за мъст момче, пред чийто поглед любима­та му търпи жестокостите на мъжа си.

Дервишовият род неумолимо изисква продължение. Повторно оженен, внукът е вече способен да изпълни родовия дълг. Раждането на детето е цел в живота на дя­дото и след като от години не се е смял, той най-после се засмива и на третия ден ляга на смъртен одър. В текста този момент е отбелязан с ново обръщение към събесед­ника: „И легна да мре! Легна, бе!” Не натрапчиво, само с една експресивна частица „бе” е маркирано емоционалното и нрав­ствено удовлетворение, с което старият човек напуска живота.

На ръцете на Рамадан остават „три неща: душманин, дете и жена!” Подреждането на „нещата” говори за степенуване на прио­ритетите. Душманинът зове за отмъщение заради поруганата любов. Но идва и отго­ворността пред семейството - детето, же­ната, която дори не се назовава с име. Лю­бовта го спасява от престъплението да убие Руфат. Мисълта, че „в затвора няма дупчица да има към Силвина”, го възпира.

Годините минават неусетно. Сюжетното действие се приближава към своята кулми­нация. Рамадан влиза в Силвининия двор „като у дома си”. Парализираният съпруг не може да попречи на срещата. Мигът на от­мъщението е дошъл. И когато и читателят тръпне в напрежението на любовния порив, очаквайки да стане свидетел на дълго жаду­ваната прегръдка пред погледа на вдърве­ния мъж, Силвина не позволява чистата им любов да бъде покварена. Нейните думи: „Ако той  беше звяр, не ставай и ти! ”,отрезвяват влюбения мъж.

Моментът на кулминацията намира израз в едно лично обръщение - „агов”, чрез кое­то Рамадан разгалва душата си, изтерзана и разкъсана от многогодишен копнеж, изпо­вядва се като пред висше същество: „Греш­на душа имам, агов, да ти кажа.” Но след ка­то Силвина възпира дори от прегръдка лю­бимия, той се обръща директно в изповедта-разказ към събеседника-читател: „А сега, ще попиташ ти, какво? ”

Наистина - какво? Последвалите събития чертаят пътя на една мъчителна агония за всички герои -за гаснещия, но неумиращ Руфат; за копнеещия под една черга със Силвина да легне Рамадан, готов „жена, де­ца и цяла камара внуци да прескочи” за сла­бата Силвина, която без помощта на люби­мия трябва сама да сече дърва, да вдига и обслужва неподвижния си мъж.

За Рамадан времето неумолимо изтича. За втори път използва в речта си обръщени­ето „агов”: „А времето, агов, лети, коленете отмаляват.” Една несъстояла се развръзка. Един неразплетен възел, който оставя геро­ите в този момент всеки със своите мъки, а изповядващият се разказвач-да търси по­соката на своя път от това „кръстопътче” на съдбата.

Вместо епилог, в безизходицата си Рама­дан търси съвет или мълчаливо съпреживяване: „ На това кръстопътче тъпча и не Виж­дам накъде да хвана. Ако ти можеш да ми ка­жеш  - кажи, ако ли не - помагай да качим дър­вата на магарето и да вървя, че оня кърджа­лия е затракал вече зъбите и чака.” Има ли събеседникът право на отговор? Или изпо­ведта пречиства душата? А любовта, изразила се в грижа за душманин, може ли да се възмезди от приказките: „Гледайте ка­къв комшия, какъв човек!” ? Вечно ли е стра­данието и наистина ли ни прави хора?