Пейо Яворов
Маска
Вл. Василеву
Ден карнавален, времето неделно
зовеше хората навън: тълпа
гъмжеше из града. Безцелно,
в печал, която нивга не заспа,
се лутах аз. Свръхземните въпроси,
които никой век не разреши,
дълбаех ням. И близко, до уши,
чух tambourin; — ръката, що го носи,
ме перна по лице, с изкуствен лозов лист:
„Хей, смърт, дай на живота път! Oh qu’il est triste…“
Като залутан слънчев лъч игрива,
маскирана вакханка с волен смях
напреде ми се мярна. Да разлива
коса поток от злато аз видях
въз хитра голота на свежо рамо.
И сетне — миг — разкършена снага
изчезна в роя като блян. С тъга
на страстен зов кънтеше само
смехът й още. Странния парфюм
на женска плът задави моя ум.
И в непонятен тласък подир нея,
улисан из тълпата като луд,
без сълзи плачех аз: „Мрътвея —
ти каза истината: рано в студ
сърцето ми замръзна; мисъл тъмна
коса на смърт размахва… Беше ден,
свалих аз маската му и пред мен
въздъхна нощ, и вече се не съмна…
Смъртта — не виждам друго в белия кивот
на твоите скрижали тайни, о живот!“
В безумен сън унесен, сред оная
забава на стохилядния град
и без да се опомня, че не зная
кого преследвам, аз нареждах: „Млад —
на младост зноя не усетих. С ласка
край мене, о живот благоухан,
защо не спреш? Сразително желан
на всяка смърт, що значи тая маска — !“
…А пътьом, чак до късни тъмнини,
с конфети ме обсипваха жени.
@bgmateriali.com
