Пейо Яворов
Маска

Вл. Василеву

   Ден карнавален, времето неделно
   зовеше хората навън: тълпа
   гъмжеше из града. Безцелно,
   в печал, която нивга не заспа,
   се лутах аз. Свръхземните въпроси,
   които никой век не разреши,
   дълбаех ням. И близко, до уши,
   чух tambourin; — ръката, що го носи,
   ме перна по лице, с изкуствен лозов лист:
   „Хей, смърт, дай на живота път! Oh qu’il est triste…“

   Като залутан слънчев лъч игрива,
   маскирана вакханка с волен смях
   напреде ми се мярна. Да разлива
   коса поток от злато аз видях
   въз хитра голота на свежо рамо.
   И сетне — миг — разкършена снага
   изчезна в роя като блян. С тъга
   на страстен зов кънтеше само
   смехът й още. Странния парфюм
   на женска плът задави моя ум.

   И в непонятен тласък подир нея,
   улисан из тълпата като луд,
   без сълзи плачех аз: „Мрътвея —
   ти каза истината: рано в студ
   сърцето ми замръзна; мисъл тъмна
   коса на смърт размахва… Беше ден,
   свалих аз маската му и пред мен
   въздъхна нощ, и вече се не съмна…
   Смъртта — не виждам друго в белия кивот
   на твоите скрижали тайни, о живот!“

   В безумен сън унесен, сред оная
   забава на стохилядния град
   и без да се опомня, че не зная
   кого преследвам, аз нареждах: „Млад —
   на младост зноя не усетих. С ласка
   край мене, о живот благоухан,
   защо не спреш? Сразително желан
   на всяка смърт, що значи тая маска — !“
   …А пътьом, чак до късни тъмнини,
   с конфети ме обсипваха жени.