Песента на човека - Пейо Яворов

    Пейо Яворов
    Песента на човека

    На д-ра К. Кръстев, мой благосклонен учител, неизменен другар и всегдашна опора през дни на изпитания

    Един и същ на битието с урагана,
    аз шеметно се нося, дух из океана
    на тъмнина нестресвана от сън за ден,
    без нявга мигом негде да застана,
    напред самотно устремен.

    Живота и смъртта крила ми са предвечни,
    размахани задружно, — близки и далечни
    предели аз не виждам сред размаха свой;
    на мигновенията бързотечни
    изгубих тягостния брой.

    Къде отивам аз, терзан от знойна жажда?
    Мечта подир мечтата гине и се ражда…
    В тъма и сам — към светлина ли, към любов?
    Из хаосите явствен се обажда
    към мене нечий родствен зов.

    През тайната на димните потоци звездни,
    кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,
    заслушан аз минавам, — бди тревожен ум,
    с надежда за минутите възмездни
    на стигнат край в безкраен друм.

    И може би в безкрая гоня аз граница,
    с напразно вярван сън за бъдаща зорница —
    слепец пробуден, сляп отвека и навек…
    И може би в заключена тъмница
    от своя зов аз слушам ек.