„У нас пари ако не се намерят, то чест винаги ще има“: подробна биография на Светослав Минков за 8. клас

 

Светослав Константинов Минков е един от първенците на съвременната българска литература. Той е роден на (4) 17 февруари 1902 година в гр. Радомир. Произхожда от офицерско семейство с родолюбиви традиции.

Неговият баща — Константин Атанасов Минков (1863–1918) — е роден в Лозенград. Той е бил извънредно духовит човек. Съвременниците му го помнят и като честен и принципен гражданин, строг и взискателен към себе си и към околните. Всички патриотични почини на македоно-одринското опълчение, свързани с освобождението на заробените братя, са му били присърце. Като офицер е бил непрекъснато местен от град в град (София, Цариброд, Кюстендил, Радомир и пак в София). Бил е грижлив баща и внимателен съпруг. Като всеки честен и родолюбив българин от онова време, той е считал за нещо напълно естествено и благородно синовете на един старши офицер да завършат военно училище. И той съзнателно насочва и тримата си синове към военното дело.

Майката на писателя — Иванка Иванова Бенчева (29.IX.1868-5.IV.1953) — е дъщеря на образования сопотски свещеник Иван Бенчев, съратник на Васил Левски, завършил гръцко училище на остров Халки. Получила гимназиално образование, тя е културна жена за своето време. Свободно чете и превежда на децата си „интересни“ материали от руското списание „Нива“. Нейната дипломна работа по литература е оценена като „образцова“ от инспектора по образованието и е била отнесена за „показ“ в тогавашното Министерство на просвещението. Тя насажда сговор и разбирателство в семейството си, въпреки че то преживява големи тревоги, изпитания и нещастия… На децата си постоянно внушава самостоятелност, безкористие и достойнство. Въпреки материалните затруднения, в които изпада семейството, тя често е обичала да повтаря: „У нас пари ако не се намерят, то чест винаги ще има.“ И настойчиво следи развитието на всяко едно от децата, като постепенно ги въвежда в големия свят на литературата.

От малки ги запознава с най-добрите произведения на Петко Славейков, Ботев и Вазов, както и с творчеството на руските класици — Пушкин, Лермонтов, Гогол, Чехов, Толстой… Особено на висока почит се ползва творчеството на Лермонтов, любимия поет в семейството. Неговите стихове майката знае наизуст в оригинал, а и самите деца са ги заучавали. Те взаимно се подпомагат в учението, когато се „настигат“ в училище. Както се вижда, художественото възпитание на децата в семейството на подполковник Минков започва с нашата и с руската класика.

Първороден син в семейството е Асен (1887–1913), който завършва с конкурс кавалерийската школа във Виена (Австро-Унгария) и участвува както в Балканската, така и в Междусъюзническата война, в която пада убит при Босилеград.

Теодора (1889) е второто дете в семейството, единствената сестра на писателя, към която той храни най-хубави чувства до края на живота си. Тя завършва гимназия в София, следва Търговска академия във Виена, но войните й попречват да завърши. По-късно се омъжва за известния български комедиограф Стефан Л. Костов.

Следващото, трето дете в семейството е Иван Минков (1893–1925). Той завършва с пълно отличие Военното училище, участва във всички войни и се изгражда като истински военен с „желязна воля“, оперативен ум и настойчив характер. Никак не е случайно, че партията се насочва тъкмо към него и той е привлечен по-късно, заедно с Коста Янков, като член на Военния център на ЦК на БКП. Всъщност истинското призвание на Иван Минков е музиката. Към нея той има влечение още от дете, но поради липса на средства не е могъл да получи специално музикално образование.

По време на Балканската война деветнадесетгодишният офицерски кандидат показва бойните си качества на самоотвержен командир. С личния си пример увлича бойците и води победоносни боеве чак до бреговете на Мраморно море. В Междусъюзническата война е тежко ранен в главата и въпреки раната продължава да се сражава. Първата световна война и нейният катастрофален край донасят много разочарования за доблестния капитан Минков. Той бива съкратен като непотребен за армията. Изживява тежко илюзиите си за характера на последната война и става убеден член на комунистическата партия, за делото на която се пожертвува.

Светослав Минков (1902–1966) е четвъртото и последно дете в семейството. Той „идва“ на света по препоръка на лекарите, тъй като майка му, твърде млада престанала да ражда, е имала известни смущения и физиологични страдания.

Светослав Минков получава първоначалното си образование в родния си град, а Втора мъжка гимназия завършва в София през 1921, с известно прекъсване, когато е изпратен в Байскирхен (Австро-Унгария), за да се учи във военно училище. Ала по силата на сключения договор след края на Европейската война той се завръща в София. Никъде не служи и не участва в нито една война, защото е „освободен по §1, буква от Р. Б.“.

В гимназията Светослав Минков не е от най-ревностните ученици, но към литературата показва подчертан интерес. Неговият учител по българска литература е Божан Ангелов. Той забелязва усърдието на гимназиста и го насърчава със съвети. Колкото и строг да е бил към учениците си, той се е размеквал, когато изтъквал качествата на своя талантлив ученик. За интереса на Светослав Минков към руската класика свидетелства Сава Чукалов, който му преподава руски език и литература.

Още когато е бил в Радомир, бъдещият писател е знаел вече доста за българската и руската литература. Интересно е да се отбележи, че паралелно с любовта си към литературата той разкрива и трайното си влечение към музиката, което запазва и до края на живота си. Племенница на писателя е рано починалата (на 32 години) оперна певица Цветана Табакова. Той е обичал да посещава операта и да я слуша в ролята на Татяна от „Евгений Онегин“ на Чайковски. Тя е неговата любима опера. Майка му също е пеела много хубаво, а и сам е с подчертан музикален усет. Особено му се нрави оперната музика. Взема уроци по пиано.

Ала все пак литературата взема връх. Литературното си образование разширява с четене на Гьоте и Хайне, Ибсен и Пшибишевски, Ницше, Стефан Цвайг, Едгар По, „прокълнатите поети“…

Още като ученик Светослав Минков следи сп. „Везни“ на Гео Милев и се запознава лично с него. По-късно от Мюнхен той ще отнесе на главния редактор „хулиганските елегии“ на Николай Марангозов. Отблизо следи творческите прояви и на Христо Смирненски, с когото заедно сътрудничат в „Българан“.

През 1920 година осемнадесетгодишният Светослав Минков публикува своя фейлетон „Биномът на Нютон“, в който осмива своя учител по математика. Това е неговото първо печатно произведение.

Светослав Минков публикува едновременно стихове и проза. През 1921 написва стихотворение по случай смъртта на народния поет Иван Вазов. Тематично неговите стихове са много близки до поезията на Хр. Смирненски от същото време, с когото съвместно издават „Календар «Българан»“ за 1922.

След смъртта на брат си Асен и на баща си Светослав Минков показва много нежност към осиротялата си майка и към сестра си, които бдят за опазването на останалия единствен син и брат.

Освен към майка си и към сестра си, с които живее най-дълго, бъдещият писател се е отнасял с изключително благоговение и към по-големия си брат Иван, докато е бил жив. А Иван Минков действително е бил човек с ценни качества: притежавал е солидни знания по много въпроси, пишел е лирични стихове, импровизирал е пародии по известни стихове на класиците, свирел е безупречно на пиано, което сам си купува от Тулча (Румъния), и е знаел наизуст стотици трудни музикални творби. Композирал е лирични миниатюри и песни. Смята се, че една от най-известните му песни, която и до днес се знае и пее от всички българи, е мелодията му към „Покойници, вий в други полк минахте…“, написана на фронта много по-късно след появата на Вазовата творба „Новото гробище на Сливница“.

В негово лице Светослав Минков открива човека, който добре го разбира и от когото получава морална и материална подкрепа. След случилото се с най-големия им брат и смъртта на баща им Иван е като глава на семейството и прави всичко възможно да даде солидно образование на брата си.

Светослав Минков записва славянска филология в Софийския университет „Климент Охридски“, ала скоро е разколебан и по настояване на своя брат заминава да се учи в Мюнхен в Търговско-стопанската академия (от август 1922 до май 1923). Там той съвсем не проявява интерес към финансово-счетоводните баланси, а сериозно се заема с изучаването на немски език и се запознава с най-новите явления както в немската, така и в световната литература и живопис. Дружи с видни наши художници и се запознава с естетиката на диаболистичната литература.

Въпреки получаваната военна пенсия от починалия баща Иван е принуден, за да издържа семейството си, да се раздели с единственото и най-скъпото, което притежава — продава своето пиано. Дълго време той не влиза в стаята, където е привикнал да го вижда.

Съзряващият писател има ясна представа за цената на братовите жертви и още повече се привързва към необикновения си брат: обаятелен човек, с висока етика и култура, с възвишен граждански идеал, дълбоко принципен и предан до смърт на революционното дело. Един негов другар, партиен функционер, с когото са били на два пъти в Букурещ (през март 1923 и януари 1924) по партийна работа, си спомня по-късно с много възторг за неговия борчески ентусиазъм: „Като незаличим спомен останаха думите му: «Ако не бъде изпълнена задачата, която ни бе възложена от партията, по-добре смърт!»“

След завръщането си от Германия Светослав Минков продължава образованието си във финансово-стопанския отдел на бившия „Свободен университет“, без да го завърши.

В съпротивителното движение Иван постепенно въвежда и брат си Светослав: през 1922 година му възлага няколкократно да изпълни отговорна куриерска работа. И Светослав Минков редовно пренася нелегална партийна кореспонденция до брата си, който по това време е във Варна. Изпълнява и други партийни поръчения. А през април 1925 е арестуван заедно с други писатели и задържан два месеца в Дирекцията на полицията. По недоказаност е освободен.

През своя нелегален живот Иван Минков е имал възможност да „използва“ своя брат и за други рисковани свои операции. Сам той нееднократно доказва всеотдайността си към революцията. Полицията го преследва из цялата страна. Ала неговият брат му е устроил сигурно скривалище, което никой не е подозирал. По-късно Васил Коларов го отвежда в Съветския съюз.

След атентата на катедралата в София през 1925 година видният партиен деятел Иван Минков загива в суров двубой през онези жестоки дни на април, като последния куршум той запазва за себе си…

Тъкмо този мъжествен човек, с артистична душа, нежно и мечтателно сърце изиграва изключителна роля за творческото формиране на Светослав Минков като хуманист и сърцеведец. Той се отнася с любов към литературните занимания на своя любим брат, следи неговите увлечения и първи опити, чете ги с интерес, помага му да открие себе си и съзнателно го насочва към голямото и трайното в литературата и изкуството. И той оправдава неговата надежда. Иван Минков съзнателно възбужда творческата му амбиция, изостря неговата чувствителност и го спечелва както за борбата, така и за прогресивната литература…

Ето приблизително в такава атмосфера започва утвърждаването на човека и съзряването на писателя Светослав Минков.

Своя трудов стаж Светослав Минков започва като служител в Народната библиотека в София. От 1926 до 1942 работи като книговодител, началник бюро и помощник-библиотекар с няколко кратки прекъсвания в Българската централна кооперативна банка и в Българската земеделска кооперативна банка. От август до октомври 1936 посещава Бразилия и Аржентина като делегат на Международния конгрес на ПЕН-клубовете. Плод на това негово пътуване са книгите „Мадрид гори“ (1935) и „Другата Америка“ (1938).

През 1941 година Светослав Минков се явява като свидетел по първото дело на Никола Й. Вапцаров. Изказването на Светослав Минков за художествените достойнства на Вапцаровата поезия решава до голяма степен делото в полза на поета.

От юни 1942 до ноември 1943 работи като служител в българската легация в Токио и напуска „по собствено желание“.

Девети септември 1944 година заварва писателя „безработен“. Постъпва веднага в редовете на БРП (к). През октомври и ноември с.г. работи като коректор в редакцията на „Работническо дело“, където е привлечен от главния редактор Крум Кюлявков, а през годините 1945–1946 е културен редактор на в. „Отечествен фронт“. След това последователно работи в Радио София, в управление „Българска кинематография“ (където редактира стилово текстовете на филмите), в редакцията на сп. „Български воин“, а от 1954 е главен редактор на издателство „Български писател“. По-късно отново работи като редактор в „Български воин“ и пак се връща редактор в издателство „Български писател“, където се и пенсионира.

През целия си живот Светослав Минков е тласкан от неутолимата си страст за пътешествия. Живее бедно, но намира винаги средства, за да пътува. Посетил е редица страни на Европа, Азия, Африка и Южна Америка.

На 22 ноември 1966 Светослав Минков почива след кратко боледуване.