Цветарка - Христо Смирненски

    Христо Смирненски
    Цветарка

    Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна —
    като теменужен остров в лунносребърни води,
    и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
    се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

    И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
    хиляди души разбити — глъхне празничния град
    и под лунно наметало с шепот странен той разказва
    повестите безутешни на вседневен маскарад.

    А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
    ето малката цветарка бърза от локал в локал,
    де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
    и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

    С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
    между масите пристъпя и предлага плахо тя:
    златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
    и усмивката смирена по рубинени уста.

    Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
    като черни пипала се плъзгат погледи отвред
    и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
    че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

    И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
    гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
    понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
    и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

    Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
    светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
    а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
    хиляди души разбити — дебне каменния град.