Търсене на материали

Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки! Тамо вдън горите атонски високи, убежища скрити от лъжовний мир, место за молитва, за отдих и мир, де се чува само ревът беломорски

О, Каблешков бедни!         Тоз народ поробен дa мисли за слава не беше способeн; игото тежеше на неговий врат, без да предизвика гордия му яд.

В една ниска плевня, под тъмната стряха двамината братя укрилии се бяха. Четата отмина. По-старият брат от треската хваната, разтреперан, бляд,

Манастирът тесен за мойта душа е. Кога човек дойде тук да се покае, трябва да забрави греховния мир, да бяга съблазни и да търси мир.

Покойници, вий в други полк минахте, де няма отпуск, ни зов за борба, вий братски се прегърнахте, легнахте и "Лека нощ" навеки си казахте -         до втората тръба.

Стоиме на прага на двайсетий век. Светът ще го среща със пенести чаши и с песни, с надежди – че той ще е лек –    мислителят само се плаши.

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя, по кръчми, по хижи - ума ми размътя. Отбивам се в селското бедно жилище: картина плачевна душа ми покъртя!     "Елате ни вижте"

Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща. Баща ми го убоде мижу Селиховата крава, а майка ми загина от испанската болест.

Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им сладките лъчи на свободата, често ни минува през ум...

Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде. Утре тая вест щеше да се разчуе навсякъде, кой щеше да я повярва?...

— С този инат ти още мно-ого патки ще пасеш… — За какъв инат приказваш бе, чичо? — Как за какъв инат бе, синко. Ами че не се ли сещаш, не се ли виждаш

Ето, тамам сега му е времето, ама на, кураж липсва! Сега да има някой да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт, че аз да те науча тебе какво се вика келепир. Ех, да ти пипна аз тебе с?...