Търсене на материали

Сам си — и в треска, между тия     оголени стени; вторачен     гъстеещ полумрак наднича,     подава се от всеки кът;     камина без топливо,     отворена — уста готови     проклятие да изрек?...

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,     с наведена глава —     при мене, тук, в самотност неприветна.     Надире не поглеждай с тъмните слова     на уплах и тревога —     аз всичко зна?...

Вятър вей, гори вълнува,         в планината тътен;     вихър по поле върлува,         въздухът подмътен.     Я какви са, виж, над мене         облаци бухлати,

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна — като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

Надоле! Надоле! Надоле! В студените бездни слезни, където тела полуголи се гърчат край черни стени, де опват се мишци железни и техния удар звъни сред мрака на страшните бездни

Над мъртвата градинка вечерта разпускаше коси от черен мрак. Йохан открехна малките врата, огледа уличната пустота и в миг прекрачи дървения праг.

Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът; тъпо стъпките отекват надалече  и в тъмата се топят.

Разхождах се един ден към семинарията. Далеч пред мене се простираше заснеженото шосе, безлюдно и пусто, само с безкрайната си върволица телеграфни стълбове, и в някаква умора и безнадеждност...

Като се събуди през нощта, Малинчев се огледа наоколо си и не разбра нито де е, нито какво става с него. Как беше попаднал тука? Какви са тия високи каменни стени, тия надвиснали сводове, тая тъм?...

Надвечер Спас, един от осемте опълченци, които вардеха моста, поседна отвън на пейката и първото нещо, на което се спряха очите му, беше, както винаги, градината на Гергилана насреща и каменнат?...

Имам си родина и над нея денем грее синьото небе. Вечер светят звездни полюлеи и гаси ги сутрин светъл ден.

Завод. Над него облаци от дим. Народът прост, животът — тежък, скучен. — Живот без маска и без грим — озъбено, свирепо куче.