„Упокой, господи“: „Братя“ от Елин Пелин, пълният текст на разказа за нощта, в която кандилото угасва

Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.

Пролетно утро, конче на име Лука и калугер, който е излязъл да обиди ниви и ливади. Тук е даден целият текст на разказа „Пролетна измама“, без съкращения и без преразказ. Началото е една от най-хубавите пролетни картини у Елин Пелин: майско слънце, вретенила ръж, цъфнали овошки, пчели и пъдпъдъци, камбанен звън откъм близкото село. На този фон тръгва отец Игнатий, разговаря с кончето си, оглежда се като избягал от клетка врабец и постепенно се разприказва и разпява. Оттам разказът върви към сърцевината си: песните стават по-волни, расото остава под седлото, а в далечината, сред зелените вълни на нивята, се белее нещо, което калугерът вижда и си обяснява по свой начин. Повторенията в неговия говор, догадките за коя жена става дума и все по-бързият ход на кончето изграждат напрежението, което последните редове решават с един замах. По пътя си читателят вижда и цялата палитра на Елин-Пелиновия език: живата народна реч, разговорът с кончето, вплетените в повествованието песенни куплети, повторенията и умалителните, с които се изгражда добродушната насмешка. Пейзажът тук не е украса, а мярка за настроението на героя, и промяната в него върви успоредно с промяната в самия отец Игнатий. Творбата е класически пример за хумора на Елин Пелин, за връзката между пролетната природа и човешката природа и за сблъсъка между расото и живата плът. Текстът е удобен за анализ на комичното и иронията, за характеристика на отец Игнатий, за разбор на пейзажа като градивен елемент и за точно цитиране в съчинение или в устен отговор.

Обикновен делничен ден в манастира, който изведнъж се оказва празничен. Така започва един от най-обичаните разкази на Елин Пелин, публикуван тук в пълния му текст. Повествованието въвежда читателя в двора под лозата, където разказвачът и отец Сисой чакат обяда и се радват на тишината в гората, на синкавите силуети на планината и на смирената походка на черния котарак. Спокойният разговор обаче поема в неочаквана посока, когато домакинът обявява какво ще ядат днес: чорба от греховете на отец Никодим. Оттам нататък разказът се връща назад към образа на покойния монах: едрата фигура, която трябва да се наведе пред черковната врата, странният поглед под гъстите вежди, самотата в килията, любовта към белите рози и към риболова, както и малките му ритуали, останали дълго необяснени за околните. Същинската част е свързана с намереното в едно скрито долапче гърне и с молитвеника, оставен върху него. Записаното на първата бяла страница обяснява правилото, което отец Никодим е спазвал години наред, а увитите в книжки зърна пазят точно това, което монахът е смятал за свое прегрешение. Отец Сисой прочита няколко от тях на глас. Финалът събира двата гласа в кратка и запомняща се размяна на реплики над димящата паница, оставяйки на читателя сам да отсъди какво всъщност е записал в гърнето си отец Никодим. Текстът е подходящ за четене на творбата в цялост, за подготовка по темата за вярата и човешките съмнения у Елин Пелин, за характеристика на образа на монаха и за точно цитиране при анализ или съчинение.

Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.

В навечерието на Богородица в Глушиново се случва беда, за която никой не се е сетил навреме: в цялото село няма капка вино, а хората са постили за пречест. Разказът тръгва от разговора между дядо поп Серафим и бае Тодор Клисаря, воден в черквата насред самата служба, между възгласите на канона, така че църковните думи и приказката за виното се преплитат в едно. Още тук се разбира какво е намерено, къде е скрито и колко е. Следва връщане назад към причината за смущението и към начина, по който клисарят тръгва да обикаля селото. Срещата на моста и уговорката със съседа решават въпроса за комката, но създават новия проблем на разказа. Същинската част е борбата в олтара. Старият свещеник, чиито ръце треперят и когото никой не подозира, трябва да извърши службата си на крачка от онова, което вижда всеки път, щом се поклони. Елин Пелин разгръща тази борба стъпка по стъпка, с молитви, които се отклоняват от своя текст, и с образ, който расте пред затворените очи, докато изпълни цялата вселена. Краят е обрат, който преобръща смисъла на случката: литургията този ден е особено тържествена, а от амвона прозвучава реч, за която само един човек в черквата знае откъде е дошло вдъхновението ѝ. Какво точно казва свещеникът на своите енориаши, остава в самия текст. Творбата е дадена изцяло и е удобна за четене преди анализ, за разглеждане на хумора и иронията у Елин Пелин, за характеристика на дядо поп Серафим и на бае Тодор Клисаря и за подготовка на преразказ или съчинение по разказа.

Разказ по въображение, който тръгва от позната сцена и прибавя към нея онова, което Вазов не е написал – мислите на жената, докато стои пред заключената врата и докато си тръгва от нея. Именно тази добавка е задачата на жанра и тук тя е изпълнена внимателно. Събитията от III част на „Една българка“ остават непроменени: почукването, влизането, четенето, отказът, излизането. Промененото е гледната точка и вътрешният глас, който я съпровожда. Строежът върви по хода на нощта. Началото поставя разказвачката пред портата, с детето на рамо, и веднага дава едно сравнение, което задава настроението на целия текст. Следва влизането, при което хлопването на портата е предадено чрез образ, а не чрез описание – похват, който показва умение. Средището е двойно. Първо е разговорът за молитвата, при който настояването е предадено с кратка вътрешна мисъл. После е сцената в черквата, в която най-страшният момент е веднага последван от обрата с отворените очички. Кулминацията обаче е другаде и точно тук разказът излиза извън преразказа. Опитът да бъде споделена тайната прекъсва рязко, а веднага след него следва цял абзац с разсъждение, каквото в творбата няма: защо човек с расо може да няма онова в сърцето, което кара да не подминеш другиго. Този абзац е сърцевината на работата. Финалът е тристепенен. Излизането с хлопването зад гърба, тръгването в нощта и накрая – най-силната част – спокойното размишление за калугера. Тук е и противопоставянето между двамата: единият зад заключена порта, другата под открито небе; единият уплашен от всичко, другата само от закъснението. Последното изречение обяснява постъпката ѝ по най-простия възможен начин – чрез поставяне на себе си на чуждото място – и затваря разказа без нито дума поучение. Езикът е стилизиран под народна реч, с думи от епохата, и е спазен последователно от първия до последния ред. Диалогът е кратък и поставен само там, където е нужен. Първото лице и миналото време не се нарушават никъде. За преподавателя това е образец как се влиза в позната творба, без да се променят събитията в нея, и как измисленото се добавя само там, където авторът е замълчал. Абзаците вършат работа и поединично – като теми за беседа или за кратка писмена работа. За ученика материалът е двойно полезен: готов модел за задача от този тип и същевременно нов поглед към един от най-обсъжданите образи в разказа – отец Евтимий, видян през очите на човек, който не го обвинява, а го съжалява. Годен е за писмена работа и за подготовка преди изпитване.