Черно зърно, бяло зърно: „Чорба от греховете на отец Никодим“ от Елин Пелин, пълен текст на разказа
Зареждане на оценките…
Елин Пелин
Чорба от греховете на отец Никодим
Днешният ден, макар и обикновен делничен ден, беше великолепен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата. Нещо смирено имаше в походката на черния котарак, който замислено мина през двора и бавно се качи на чардака.
Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя хубав ден. Пред нас далеко долу се разстилаше зелената равнина на полето, заградено със синкавите силуети на планината и на нейните верижни гористи разклонения, които смирено бяха възправили обли върхове към небето, сякаш се молеха.
Отец Сисой, облегнат на пейката, бавно и спокойно местеше с хубавите си пълни ръце зърната на кехлибарената си броеница и унесено мълчеше.
През двора премина, запасан с бяла престилка и със съдове в ръка, глуховатият магер.
Отец Сисой му кимна с ръка.
— Готово ли е, готово ли е? — викна му високо и отчетливо той, извади от джебчето на кадифения си колан часовника и го погледна.
— А-а — ще бъде — отговори магерът, направи знак с ръка да имаме търпение и като не дочака друг въпрос, тръгна към магерицата.
Усмивка, сияеща от доброта, озари лицето на отец Сисой.
— Знаеш ли какво ще ядем? — обърна се към мене той.
— Пак някоя съблазън си приготвил, отче — рекох аз, като посочих с очи шишето вино, което се изстудяваше в коритото на чешмата.
Това шише, когато стоеше там, всякога предвещаваше нещо по-особено за обяд. Гювеч, някоя люта овнешка яхния, печено пиле или шишкебап.
— Не — каза отец Сисой, като положи ръце на масата. — Днес ще ядем нещо просто само по себе си, но пълно със значение. Днес ще те гостя с чорба от греховете на отец Никодим.
Погледнах го учудено и похвално за хубавата шега.
— Не се шегувам, любезни — каза отец Сисой и наведе умислено глава. — Казавм самата истина — днес ще ядем чорба от греховете на отец Никодим. Ето, година вече става, откак, царство му небесно, почива бедният там в манастирските гробища под дюлата, която сам бе садил и отгледал. Скромността му в живота спомогна скоро да се забрави името на тоя добър човек, чиято душа е живяла в страх пред бога и в стремление за райските блага, като се е бъхтала в безпокойствие.
Заварих го тук година преди смъртта му, остарял, но запазен, здрав и як. Като че ли сега виждам да минава през двора неговата едра, висока, права, широкоплещеста фигура, която не можеше да влезе в черковната врата, ако не се понаведе. Той вървеше тежко, бавно и важно като патриарх. В неговите широки кръгли очи, над които се надвесваха като лозници гъсти вежди, имаше загадъчен, странен и чуден поглед, който не отговаряше на силата, що излъчваше неговата осанка. Сутрин, когато излизаше от сянката на своята килия и спираше пред черковната врата да се прекръсти, по широките му плещи, върху които се опъваше обезцветеното му старо расо, слънчевите лъчи падаха като въз хребета на някоя планина. И мене, боже, прости ме, всякога ми се струваше, че на тоя човек не подобава да се моли, защото изглеждаше по-силен от всички грехове, срещу които не трябваше да вдига пръсти, събрани за кръстене, а сключени в юмрук.
Отец Никодим живееше самотен в малката си стаичка и не пожела да общува с мене. Хранеше се сам, редовен и точен бе на всички служби, на утринните и вечерните. С любов и старания той отглеждаше цветята в градината и особено обичаше белите рози, от които тук е насадил различни видове. През хубавите майски утрини, когато тия рози нацъфтяваха и дворът сякаш се изпълваше с малки бели ангелчета, отец Никодим слизаше между тях, дълго се разхождаше, миришеше ги и откъсваше само една. Интересно бе, че тая роза всякога намираха оставена на пейката зад манастирската ограда, гдето се простира най-хубавата ливада. Днес вече знам, че тая странност не е била без значение, макар и да е забулена в тайна.
През хубавите пролетни и летни дни отец Никодим повечето време прекарваше с въдица покрай реката. Това беше неговата страст. И аз не вярвам да има по-голям ловец на пъстърва риба. Той скиташе из сенчестия дол покрай реката, провираше се из гъстака, който покрива бреговете й, катереше се по големите обли камъни, зеленясали от векове, и не знаеше умора. В такива дни той пропущаше вечернята. Но много хора са го виждали, че като чуе камбаната, оставя въдицата, изправя се и се кръсти, докато звънът заглъхне.
Отец Никодим бе дошъл в манастира още младеж, на двадесетгодишна възраст, и си е бил все такъв чудак. Много пъти са му предлагали да стане игумен, но той смирено е отказвал.
Сега той почива успокоен под своята дюла, която е навела над него кичестия си храст, отрупан с млад и зелен още плод. А ние ще ядем чорба от неговите грехове.
Отец Сисой се усмихна мъдро, повдигна ръце, за да се дръпнат дългите ръкави на расото му, и продължи:
— Вчера в дъното на едно скрито долапче в килията на отец Никодим, която сега е празна, се намери едно гърне, пълно с фасул, захлупено с молитвеника на покойния. Всяко зърно поотделно бе завито в книжка.
Върху първата бяла страница на молитвеника пише…
Отец Сисой извади от пазвата си малка, със стара подвързия книга и прочете: „За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно — черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не. За черните пред бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка.“
Отец Сисой затвори книжката, сложи я на масата и извади от джеба си една кърпа, в която бе увито нещо. Като я разви, той изтърси от нея на масата цял куп малки смачкани книжки, които се пръснаха от въздишката му.
— Това са книжките, с които бяха обвити фасулените зърна. На всяка от тях е написан греха, който отец Никодим е сторил. Прочетох ги едно по едно и виждам, че душата на бедния монах може би се е терзала напразно и че бог милостив е приемал молитвите му с блага и добродушна усмивка. Нека прочетем някои:
„Спомних си за светския живот и за младостта си. Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи“ — черно зърно.
„За спомен на нейните бели рози насадих в градината три“ — черно зърно.
„Върху пейката на ливадата зад манастира оставям всеки ден всеки ден по една бяла роза за тоя, който я намери. Нека й се радва една непозната душа, както се е радвала някога тя“ — бяло зърно.
„Една мисъл не ми дава мира — защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погубих?“ — бяло зърно.
„Като спасява човек душата си, не погубва ли тялото си?“ — бяло зърно.
„Мисля и не знам кое е върховното в човека — душата или тялото. Не са ли те всъщност неразделни и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?“ — бяло зърно.
И тъй, във всички написани книжки, пущани в гърнето, бяха отбелязани не сторени грехове, а спомени от младини, мисли, които са раждали съмнения, и съмнения, които са мъчили душата на покойния отец Никодим.
Като прочете книжките, отец Сисой ги прибра грижливо, уви ги в кърпата си, турна ги в джеба и като ме погледна въпросително, каза:
— Какво нещо е човек!
— Черно зърно — отговорих аз.
— И черно, и бяло — усмихна се отец Сисой.
В това време магерът почна да нарежда масата, защото беше вече обед, и донесе една голяма паница с димяща и ароматна чорба от фасул, която бе прошарена от бели и черни зърна.
— Ето, тая чорба е от греховете на отец Никодим. А пък виното, което се изстудява там, рекох да пием за бог да прости на добрия монах — каза отец Сисой и ме покани да обядваме.
Свързани материали
„И черно, и бяло“: анализ на разказа „Чорба от греховете на отец Никодим“ от Елин Пелин и на човешката мяра за грях и правда
Може ли един смирен монах да сгреши, като откъсне цветя от собствената си градина, и къде минава границата между праведното и греховното в човешкия живот? Разработка върху един от най-увлекателните текстове в сборника „Под манастирската лоза“, която тръгва точно от този въпрос. В началото е очертано мястото на разказа сред останалите творби от сборника и е обяснено какви вечни въпроси поставят те. Показано е и как още заглавието на творбата събира битово-земното и духовното и така подсказва основния проблем. Следва разглеждане на изграждането на текста: принципът разказ в разказа, рамката на разговора между отец Сисой и повествователя, ретроспекцията и празничната атмосфера, с която започва творбата. Същинската част е посветена на образа на отец Никодим. Проследени са портретната характеристика, направена през чужд поглед, натрупването на епитети, съотношението между телесната мощ и странния поглед на монаха, както и подробностите от неговото всекидневие, които градят внушението за смирение и вяра. Оттам анализът минава към съмненията на героя, към символиката на белите и черните бобени зърна и към книжките, в които той описва прегрешенията си. Отделен акцент е поставен върху въпросите, които разказът отправя към християнското разбиране за тялото и душата, и върху прозрението, до което стига монахът. Финалната част тълкува репликите на отец Сисой и младия гост и обяснява защо тази творба се разглежда като смислово ядро на целия сборник. Разработката е подходяща за подготовка на литературен анализ и на отговор на литературен въпрос, за преговор преди изпитване и за писмена работа върху проблема за двойствеността на човешката природа у Елин Пелин.
Цветята, песните и кладата: пълният текст на разказа „Веселият монах“ от Елин Пелин
Разказът „Веселият монах“ на Елин Пелин е даден тук изцяло, без съкращения и без съпътстващ разбор. Творбата започва с описание на запустелия планински манастир „Света Троица“ и на мъртвилото наоколо, а веднага след това с поляната в падината, където бликат живи извори, зверовете пият вода един до друг, без да се нападат, и цветята цъфтят от първите пролетни теменужки до есенния минзухар. Там е гробът, при който хората идат да търсят изцеление, макар в него да не почива светец, записан в календара. Оттам нататък е разказана историята на онзи, който лежи под камъка. Проследени са детството на осиротялото момче, дадено за прислужник в манастира, годините му на пастир, разбирателството му с птиците и зверовете и уплахата на монасите, когато го виждат да се прибира между два вълка. Следва частта за спора в манастира: обвинението, че цветята и песните са светско увлечение, отговорът на младия монах какво са според него цветята и песните и вечерта на скалите, когато до него сяда лукавият и му задава въпроса за чие спасение всъщност се грижат отшелниците. Разговорът между двамата е даден изцяло, а последиците от него се разиграват пред очите на цялото братство. Втората половина е за слизането при хората. Текстът разказва как монахът влиза в първото село, как децата го замерят с камъни, как жените го смятат за магьосник и как мегданът се превръща в хоро. Показано е и какво се променя в целия беден край, докато той върви от село на село с китка цветя и с пастирска свирка. Финалната част е за завистта, за клеветата и за присъдата над него. Какво се случва пред кладата и защо на гроба му всяка пролет никнат всички планински цветя, остава да се прочете в самия текст. Удобен за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или в отговор на литературен въпрос, за подготовка на преразказ и за характеристика на героя, тъй като целият текст е събран на едно място.
Белите и черните зърна в гърнето: човекът праведник и грешник в цикъла „Под манастирската лоза“ от Елин Пелин, литературен анализ
Разгърнат прочит на цикъла „Под манастирската лоза“ от Елин Пелин, който тръгва от един въпрос: защо певецът на българското село напуска селото и неговите страдалци, за да разкаже истории под манастирската сянка. В началото се очертава общата рамка. Обяснено е защо творбите са композирани именно в цикъл, каква обща теза доказват различните ситуации и образи и защо думите на отец Сисой за науката, мъдростта и настоящето са ключът към авторовите идеи за човека и живота. Същинската част върви разказ по разказ. „Светите застъпници“ поставя въпроса докъде стига правото на човека да поправя природните закони. Историята за свети Спиридон проследява какво се случва, когато красотата, изкушението и стремежът към богоугодност се сблъскат в една душа. „Огледалото на свети Христофор“ и разказът за мнимия пророк са разгледани заедно като два образа на човек, който сам се е поставил на мястото на съдника. „Изповед“ и „Занемелите камбани“ разместват представата къде всъщност е Божият храм и какъв дар се приема в него. „Една обиколка на свети Георги“ въвежда темата за срама и за естествения порив, а „Чорба от греховете на отец Никодим“ е представена като най-разгърнатото изследване на човешката същност в целия цикъл. Финалът стига до „Веселият монах“ и до избора му да служи не на уединението, а на хората. Самостоятелен акцент е поставен върху съпоставките с философската мисъл: тезата на Бердяев за човека и личните му съблазни, думите на Софокъл за човека като най-чудното сред чудните неща и наблюдението на Ницше за живота и любовта, както и върху библейските цитати, които стоят зад решенията на героите. Изводът, до който води прочитът, и обяснението на повтарящия се финал чудо остават в самия текст. Прочитът е подходящ за подготовка за класна работа и за матура върху Елин Пелин, за интерпретативно съчинение върху темата за праведното и греховното и за преговор на целия цикъл наведнъж.
„Упокой, господи“: „Братя“ от Елин Пелин, пълният текст на разказа за нощта, в която кандилото угасва
Разказът „Братя“ на Елин Пелин е даден тук в пълния си вид, без съкращения. Действието се побира в една-единствена нощ и в едно-единствено помещение: манастирска килия, в която умира отец Кирил, а двама монаси, Онуфрий и Игнатий, дежурят при него. Навън вятърът бие в прозорците и се вие в тръбите на печката, а разказвачът превръща този звук в припев, който се връща отново и отново през цялата творба. От първите редове Елин Пелин работи с рязък контраст: псалтир и ракия на една и съща маса, шепната молитва и съвсем земен разговор веднага след нея. Диалогът между двамата братя е кратък и груб, но разкрива характерите им по-точно от всякакво описание, а сенките им по стената участват в действието наравно с тях. Повратът настъпва, когато умиращият започва да моли за вода. С какво са заети двамата в този момент и какво правят, докато той изрича последната си дума, разказът показва без нито един авторски коментар: оценката е оставена изцяло на читателя. Финалът е кратък и е построен върху един-единствен предметен детайл, който събира цялото значение на творбата. Текстът е подходящ за подготовка по Елин Пелин, за анализ на иронията в заглавието и на образите на двамата монаси, за разсъждение върху сблъсъка между обредното и човешкото и за търсене на точни цитати за съчинение.
Шишето под престола: пълният текст на разказа „Изкушение“ от Елин Пелин и една проповед, родена от собствения грях
В навечерието на Богородица в Глушиново се случва беда, за която никой не се е сетил навреме: в цялото село няма капка вино, а хората са постили за пречест. Разказът тръгва от разговора между дядо поп Серафим и бае Тодор Клисаря, воден в черквата насред самата служба, между възгласите на канона, така че църковните думи и приказката за виното се преплитат в едно. Още тук се разбира какво е намерено, къде е скрито и колко е. Следва връщане назад към причината за смущението и към начина, по който клисарят тръгва да обикаля селото. Срещата на моста и уговорката със съседа решават въпроса за комката, но създават новия проблем на разказа. Същинската част е борбата в олтара. Старият свещеник, чиито ръце треперят и когото никой не подозира, трябва да извърши службата си на крачка от онова, което вижда всеки път, щом се поклони. Елин Пелин разгръща тази борба стъпка по стъпка, с молитви, които се отклоняват от своя текст, и с образ, който расте пред затворените очи, докато изпълни цялата вселена. Краят е обрат, който преобръща смисъла на случката: литургията този ден е особено тържествена, а от амвона прозвучава реч, за която само един човек в черквата знае откъде е дошло вдъхновението ѝ. Какво точно казва свещеникът на своите енориаши, остава в самия текст. Творбата е дадена изцяло и е удобна за четене преди анализ, за разглеждане на хумора и иронията у Елин Пелин, за характеристика на дядо поп Серафим и на бае Тодор Клисаря и за подготовка на преразказ или съчинение по разказа.
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.