Защо гражданинът на полиса отива на театър: обзор на древногръцката драма, трагическия конфликт и катарзиса
Зареждане на оценките…
Развитието на древногръцката култура преминава през три добре очертани етапа. Първият от тях е свързан с епоса, който установява общите правила на етноса - неговият образ на света, ценностите му, героите му, великото му минало. Вторият етап е белязан от развитието на лириката, която вече изразява нуждите и чувствата на отделния човек. В V. в. пр.Хр. обаче се появява и театърът - изкуството, което е призвано да покаже сложните и трагични отношения между хората и божествения порядък.
Причина за появата на театъра е силното усложняване на живота в периода на гръцката демокрация. Спазването на морални правила често е невъзможно, защото хората не разбирали как техните постъпки се отнасят към божествения ред. Затова станало необходимо чрез показването на заплетени истории да се въвлекат гражданите в съпреживяване на причините и следствията, довели до нещастието. Така всеки човек сам трябвало да стигне до извода, че за техните страдания не са виновни боговете, а самите хора със своите волни или неволни прегрешения. Така всеки гражданин получавал ясни ценностни ориентири и се прониквал от чувство на гражданска отговорност и богопочитание.
Появата на драмата, както и всички други прояви на културата в Древна Гърция, се свързва с празничните ритуали. Театралните представления се организирали по време на празниците, посветени на бог Дионис. А по времето на тирана Пизистрат те стават част от държавен празник, в който всички граждани на полиса е трябвало да вземат участие.
Универсалните въпроси на човешкия морал, които са били предмет на театралните представления, можело най-добре да се поставят чрез използване на митологични сюжети, които били познати на всички и в същото време отразявали най-основните ценностни конфликти, стоящи пред общността. Най-често са представяни сюжетите, свързани с Тиванския цикъл и с митологичния цикъл за съдбата на Атридите.
Включването на всеки гражданин на полиса в обсъждането и осъзнаването на разнородните ценностни конфликти се постига най-успешно чрез непосредствено въвличане на зрителя в протичащото пред очите му действие. Именно така се появява драмата (гр. действие), която, показвайки събитията, случващи се с героите, дава възможност на зрителя да съпреживява, да размишлява, да се поставя на тяхно място, да се вълнува не само за тяхната съдба, но и за собствената си, както и за съдбата на полиса и света. Точно тази лична въвлеченост на възприемателя превръща драмата в един от най-ефективните инструменти за изграждане на човешка и гражданска чувствителност и за формиране на препоръчителни модели на поведение.
Разцветът на древногръцката драма настъпва през V в. пр.Хр. с творчеството на тримата големи - Есхил, Софокъл и Еврипид. Те пишат трагедии, но по-късно в драмата възниква и още една разновидност - комедията, чийто най-изявен представител е Аристофан.
Древногръцкият философ Аристотел дава следното определение на трагедията:
И тъй, трагедията е подражание на действие сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различна в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства.
В това определение има някои много важни моменти:
Първо. Трагедията не е самото действие, а подражание. С други думи, показаното на сцената е условно. Това дава възможност на зрителя да се отдаде на свободни от принудата на реалността съждения, чувства и преживявания. Така неговата оценка няма да зависи от нищо друго освен от нравствените ценности.
Второ. Трагедията е действие, а не разказ. С други думи, театралното представление дава възможност на зрителя да се потопи непосредствено в атмосферата на случващото се, а не чрез посредничеството на разказа.
Трето. Трагедията иска да накара зрителя да погледне зад привидността. В началото той изпитва състрадание и страх, защото не вижда разумна причина героят да страда. В резултат от това свое незнание зрителят си изгражда погрешно мнение за случващото се. Но след развитието на действието, в което се случват перипетии и узнавания, той разбира погрешността на мнението си и се очиства чрез катарзис от неуместните чувства на състрадание към невинно страдащия и от страха за себе си. Зрителят разбира, че светът е устроен правилно и само човешките грешки са причина за страданията.
Действието протича в следните етапи:
В началото главният герой, наричан още и трагически герой, а заедно с него и цялата общност, става обект на нещастие. Трагическият герой не е обикновен човек, а високопоставен член на общността - цар, жрец или герой – който е водач на общността, затова и тя е въвлечена в катастрофата. Причините за тази катастрофа са неясни, защото до този момент не се знае какво е предизвикало нещастието. Затова и зрителят изпитва към героя състрадание, смятайки, че той страда незаслужено, а заедно с това и страх, защото, щом толкова важен човек страда, какво остава за него – обикновения гражданин. С развитието на действието обаче се случват различни перипетии и узнавания, от които става ясно, че героят с нещо е нарушил божествения ред и страданието му е заслужено. Именно това нарушаване на реда е причината и за сполетялата общността катастрофа.
Нещастието на главния герой е в основата на трагическия конфликт, представляващ сблъсък на ценности. Главната особеност на трагическия конфликт е, че от него няма верен изход. Така например в трагедията „Антигона“ конфликтът възниква между нуждата от защита на родината - важен принцип, който влиза в отговорностите на царя, и задължението да се спазва божествения ред, който изисква мъртвият да бъде погребан, за да се впише в хармонията на света. Която и от двете възможности да избере царят, тя ще доведе до нарушаване на някой важен закон. Проблемът е в това, че тези два принципа не са от един и същи порядък. Защитата на отечеството е задължение на хората, докато вписването в хармонията на света е условие, зададено от боговете. Причина за нещастието е грешката на Креон да сметне, че един обикновен човек, пък бил той и цар, има право да посегне на божествения ред.
Когато зрителят разбере защо героят страда, неговите чувства на състрадание и страх стават неуместни. Затова той с облекчение се очиства от тях, преживявайки катарзис. Гражданинът разбира, че светът е устроен правилно и няма от какво да се безпокои. Вследствие на това свое откритие той се изпълва с чувство на гражданска отговорност и почит към боговете. Така се и научава да гледа зад привидностите на света и да търси дълбоките основания за своите преценки и действия.
Описаният модел се възприема като образцов и затова в други пиеси се появяват отклонения. При Еврипид („Електра“) например конфликтът изглежда толкова неразрешим, че се налага боговете да се намесят пряко. Това е т.нар. похват деус екс махина, т.е. „богът от машината“ – с помощта на подемната машина актьорът, който играе ролята на бога, слиза от небето и раздава справедливост. При Есхил пък („Прикованият Прометей“) конфликтът се разрешава чрез помирение, т.е. той по същността си не е бил наистина трагичен, а ситуацията, в която е изпаднал героят, го е заблуждавала. Така Прометей и Зевс в края на краищата се помиряват.
При Софокъл трагическият конфликт разкрива и още една своя особеност. В неговата трагедия „Антигона“ героинята с нищо не нарушава божествения ред, напротив - готова е да умре, за да го запази. Именно тази саможертва съдържа внушението, което трагедията цели - зрителят, който в началото е склонен да се подчини на царската воля, разбира, че божественият ред трябва да се запази на всяка цена. Дори и с цената на собствения живот. Това е примерът, на който трябва да се подражава.
Древногръцката драма бележи едно от най-високите постижения на човешката култура. Именно затова нейните произведения се играят и до днес, а освен това са породили огромен брой варианти и преработки в творчеството на редица световни писатели. И това се дължи на наистина универсалния характер на нейните сюжети и на съдбовните въпроси, които тя поставя пред човека.
Свързани материали
Театърът и драмата в Древна Елада – учебен материал с въпроси и отговори: произход, представления, строеж на трагедията
Материал, който показва защо две от най-важните изобретения на Древна Елада се раждат заедно – а не поотделно. Демокрацията и театърът възникват в един и същи град, по едно и също време, и това не е съвпадение. Именно тази свързваща мисъл държи цялото изложение. Тя се появява в началото, отеква в разбора на празника и се доказва подробно в първия въпрос накрая. Разработката е върху театъра и драмата в Древна Елада и е устроена в три части, следвани от три въпроса с обстойни отговори. Първата част проследява как драмата израства от обредите в чест на едно божество, кой се отделя пръв от хора и защо това е началото на актьора. Тук са и произходът на трите главни думи – за двата жанра и за самия литературен род, – всяка обяснена чрез значението ѝ на старогръцки. Особено запомнящо се е обяснението за козела и за връзката му с названието на единия жанр – подробност, която се задържа в главата за цял живот. Тук е и уточнението кое прави драмата различна от останалите литературни родове: липсата на разказвач и разпределянето на текста между самите герои. Втората част е за представленията и е най-обширната. Разгледани са мястото, времето, поводът и устройството на съоръжението с трите му части. Именно тук са подробностите, които рядко се разказват в час: защо убийствата не се показват пред зрителите и как все пак стигат до тях, как на сцената се появява божество и откъде идва названието на първата песен на хора. Отделен раздел е за организацията – кой поема разходите, как се избира журито и защо на по-бедните се покрива входът. Третата част е за развитието и строежа на драмата. Проследено е кой въвежда втория и кой третия актьор, как хоровите песни отстъпват място на диалога и по какво се различават сюжетите на двата жанра. Тук е и разборът на петте части на трагедията, всяка с название и с обяснение каква работа върши. Втората половина са три въпроса с разгърнати отговори. Първият доказва защо драмата е по-демократично изкуство от другите два литературни рода. Вторият съпоставя древното представление със съвременното по пет отделни показателя. Третият обяснява какво следва от разликата между сюжетите на трагедията и комедията. Именно вторият е най-практичният – отговорът му е подреден по показатели и се преписва направо като таблица. Преподавателят получава готов урок за няколко учебни часа с вградени въпроси за беседа, без нужда от подготовка. Частите вършат работа и поединично. Ученикът разполага с материал, който покрива целия раздел – от произхода на думите до последната сцена на трагедията, – и с три готови отговора за преговор преди изпитване.
Между закона на властта и закона на съвестта: трагическият сблъсък в „Антигона“ на Софокъл. Цялостен литературен анализ на трагедията с въпроси и отговори
Едно момиче погребва брат си въпреки царската забрана и двамата се оказват прави. Цялостният анализ на „Антигона“ тръгва от този сблъсък. В началото е представен Софокъл, наричан баща на трагедията, с уговорката, че за биографията му се знае малко. След това е даден разделът за литературата и историята, който поставя творбата в епохата ѝ, а после самото произведение. Същинската част минава последователно през сюжета, жанра, композицията, героите и накрая темите и мотивите, всеки в самостоятелен раздел. Практическата част е обемна и започва с въпроси за автора и за особеностите на времето му, а после стига до оценката на изследователите за трагедията. Отделни задачи изискват да се разкаже историята на Едиповия род според митовете за Тива, което е необходимо, за да се разбере откъде идва конфликтът. Материалът съдържа въпроси с отговори и задачи. Отделно е обяснено и защо и Антигона, и Креон имат основание и защо точно това прави конфликта трагически, а не просто спор. Всеки раздел стои самостоятелно и може да се чете отделно при подготовка. Подходящ е за подготовка за класна работа, за характеристика на Антигона и Креон и за съчинение по темата за закона и съвестта.
Между повелята на дълга и забраната на властта. Подробен и разширен литературен анализ на „Антигона“ от Софокъл с въпроси и отговори
Трагедията е разгледана цялостно, от автора до финала. Началото представя Софокъл, живял от 496 до 406 г. пр.Хр., наречен атическата пчела, и излага сюжета. Следват раздели за античната драма и нейните корени, за пътя на трагедията от дитирамба към класическата форма и за трагическия конфликт между писан и неписан закон. Отделни части обясняват понятията трагически герой и катарзис и съпоставят двете трагически съдби в творбата. Последният раздел извежда темите и идеите. Въпросите и задачите са лични и дискусионни: какви мисли и чувства извиква сюжетът, какво означават ключови думи на героинята, защо владетелят е тиранин и какви гледни точки към властта се сблъскват в разговора му със сина му, как се оценява финалът. Тридесет и четири въпроса с разгърнати отговори и задачи придружават анализа, което го прави удобен за цялостна подготовка. Дискусионният характер на въпросите е предимство, защото показва, че в трагедията няма изцяло прав и изцяло виновен, и подготвя ученика за задачи, в които се иска собствена позиция, а не готов отговор. Обемът позволява подготовка и за най-подробния изпитен въпрос върху трагедията и нейния конфликт.
Неписаните закони срещу царската заповед: „Антигона“ от Софокъл. Цялостен литературен анализ на трагедията
Може ли заповедта на владетеля да отмени дълга към мъртвия брат? Анализът на „Антигона“ тръгва от този въпрос и подрежда всичко, което е нужно за пълното разбиране на трагедията. Началото представя Софокъл: биографията му, участието му в политическия живот на Атина, мястото му сред тримата велики трагически поети и мащабът на драматургичното му наследство. Следва раздел за връзката между литературата и историята, който обяснява откъде идва театърът в Древна Гърция, каква роля играят Дионисовите празненства и защо драматичните състезания превръщат трагедията във водещ жанр на класическата епоха. Отделна част въвежда Тиванския митологичен цикъл: проклятието над рода на Едип и събитията, които предхождат действието на пиесата и без които сблъсъкът в „Антигона“ остава неразбираем. Тук е и сбито изложение на сюжета, от първата среща на Антигона с Исмена до заключителните реплики на хора. Същинската част е жанрова и аналитична. Разгледани са особеностите на драмата и на трагедията, определението на Аристотел, ролята на диалога и монолога, устройството на трагическия конфликт, чертите на трагическия герой и понятието катарзис. След това всяко от тези понятия е приложено конкретно към текста на Софокъл. Самостоятелен раздел е посветен на героите и на принципа на контраста, по който те са изградени: Антигона и Исмена, Креон и Хемон, Креон и прорицателят Тирезий. Композицията е обяснена чрез редуването на епизоди и стазими. Темите и мотивите са обособени отделно: гражданското неподчинение, съдбата, семейната привързаност и любовта, както и характерната за старогръцката култура връзка между любовта и смъртта. Финалът добавя кратка културна справка за по-късните прочити на сюжета. Материалът е подходящ за подготовка за час и за класна работа, за писане на съчинение и интерпретация, както и за преговор на античната литература в 9. клас.
Кой е истинският трагически герой: анализ на образите в „Антигона“ от Софокъл с персонажната система, трагическата вина и катарзиса
Кой всъщност е трагическият герой в „Антигона“, девойката, която погребва брат си, или царят, който забранява това? Разработката подхожда към трагедията през нейната персонажна система и показва, че отговорът съвсем не е очевиден. Началото изяснява какво означава персонажна система и защо героите се разкриват не поотделно, а през отношенията помежду си: Антигона през образите на Исмена и Хемон, Креон през Хемон и слепия прорицател Тирезий. Обяснено е и особеното място на хора от тивански старци. Следва теоретичната основа, без която анализът не може да мине: какво отличава трагическия герой в древногръцката трагедия и как се стига до трагическата вина. Същинската част е разделена на два портрета. Първият проследява Антигона: произходът и родовото проклятие, решението, което я превръща в героиня, твърдостта на характера, контрастът с Исмена, сблъсъкът с Креон и въпросът за божиите и човешките закони. Отделно е разгледан моментът, в който непоколебимата героиня показва слабост и оплаква съдбата си. Вторият портрет е на Креон и тръгва от историческия контекст на Атина по времето на Перикъл. Проследена е промяната му от уверения владетел в началото до разрушения човек във финала: началният монолог, нарастващият гняв, разговорът с Хемон и решаващата сцена с Тирезий, в която се проявява хюбрисът. Финалният раздел обяснява катарзиса по Аристотел: какъв трябва да бъде героят, как състраданието и страхът се превръщат в очистване и защо това преживяване е било толкова важно за древния грък. Текстът е подходящ за подготовка за урок, класна работа или писмен анализ върху „Антигона“, както и за въпроси върху трагическия герой и катарзиса.
Финалът на трагедията „Антигона“ от Софокъл - сблъсъците на Креон с Хемон и Тирезий, катарзисът в античната драма. Подробен и разширен анализ с въпроси и отговори
Финалът на трагедията е разгледан през два сблъсъка. Въведението представя творбата като произведение, което и до днес разкрива вечните истини за човешкото битие, следва раздел за автора и произведението. После е анализиран вторият драматичен сблъсък между бащата и сина, а след него третият, между владетеля и слепия прорицател, заедно с развръзката. Отделен раздел въвежда понятието катарзис и обяснява какво то означава в старогръцката трагедия. Въпросите и задачите изискват критично осмисляне на твърдение на владетеля, тълкуване на упрека, отправен от сина му, и разглеждане на особености на творбата. Включено е и мнение на Богдан Богданов, което добавя литературоведски поглед. Шестнадесет въпроса с отговори и задачи придружават анализа, което го прави подходящ за час и за писмен текст. Обяснението на катарзиса е дадено на място, защото именно финалът го поражда, а привлеченото литературоведско мнение показва как се спори с автора, вместо да се преразказва. Отговорите се опират на конкретни реплики. Заключението събира изводите за финала на трагедията. Отговорите се опират на конкретни изречения от текста и не преразказват съдържанието, а го тълкуват.