С провокативна полемичност Вапцаров противопоставя двете лица на историята: едното - „томовете", „грамади, натрупани през вековете", засекли единствено големите събития, а забравили, пренебрегнали техния творец - човека, който е второто - личното, интимното лице, спотаило в себе си „простата човешка драма" на ограбения живот през всички хилядолетия на общественото развитие.

В „История” житейско духовната биография на едно поколение е разгърната като драматично напрегната изповед. Колективният образ на това поколение е лирическият субект на творбата. Затова и употребата на първо лице, мн. ч. измества решително доминиращата във Вапцаровата поезия „аз"-форма на лиричен изказ. Поетическата изповед приема диалогично полемичен тон, онзи специфичен Вапцаровски диалог, в който чуваме гласа само на лирическия субект, а другият участник в разговора присъства невидим, без свои реплики; той е свидетел, страна в спора или приятел, доверено лице. Тук другият участник е твърде специфичен персонифициран образ - историята. Персонификацията на абстрактни понятия се е наложила като отличителен белег на авторовата поетика. В стихотворението наред с историята се откроява поредният оригинален вариант на така често и разнообразно повтарящия се образ на живота: „защото би ни безпощадно/живота с тежките си лапи." Понятия като човек, живот, история са ключови във Вапцаровата поезия и фокусират емоционалната й енергия.

Творбата започва с един реторичен въпрос, публицистично ударен, точен, конкретен, ясен и категоричен: „Какво ще ни дадеш, историо,/ от пожълтелите си страници?". Негласният подразбиращ се отговор е - нищо. Човешката участ остава някъде зад контурите на епохата. И поетът от името на своето поколение иска да разкрие истината за изживените дни, които историята ще маркира само в сухи дати.

Както при всички герои от „Моторни песни”, и в „История” веднага е разкрита социалната определеност: „Ний бяхме неизвестни хора/ от фабрики и канцеларии, /ний бяхме селяни...” фразата е съзнателно огрубена: „миришехме на лук и вкиснало", „псувахме сърдито", „потехме се под езика", „търтвахме навън", „Гризли сухите си бърни"... Поетическият език е близък до разговорно битовия, изпълнен с народно повседневни обрати на речта, в които сякаш се оглеждат суровите истини на самия живот. Тук огрубяването на езиковия изказ не е търсена естетическа платформа, не е поетическа програма, а естествено отражение, огледало на битийната грубост. И в това е съществената разлика между призива на Гео Милев за огрубяване на поезията, теоретично и творческо практическо отрицание на рафинираната символистическа изящност. Вапцаров сам поетически формулира и обяснява явлението: животът удря „направо по устата гладни, / затуй езика ни е грапав."

Близки идейно-естетически проблеми, засягащи същността на изкуството, са залегнали и в стихотворението „Кино”, макар че са разгледани в по-друг аспект, в посока на тематика, етика, взаимоотношенията мъж - жена, тълкуване на определени нравствени категории – драма и съдба.

Житейската и психологическата характеристика на поколението вървят паралелно. Битът формира онези черти и изяви на духа, които определят позицията към действителността. Битийната среда дирижира поведението и на отделната личност, и на масата като колективна цялост. И както навсякъде във Вапцаровата поезия, детайлизираните конкретни картини се редуват с лирически обобщения:

Живот ли бе - да го опишеш?

Живот ли бе - да го разровиш?

Разровиш ли го - ще мирише

и ще горчи като отрова.

В реторичните въпроси, подсилени от анафората (повторения в началото на съседни стихове), напира неприкрита горчивина и в своята оригинална поредица от определения на живота авторът налага лаконичното „отрова".

За Вапцаровите стихове е характерно единството между експресивния емоционален поток и „поетическата повествователност”, казано твърде условно. В „История” в редица строфи изповедта преминава в лиричен разказ за живота, в своеобразна автобиография на колективния и лирически герой. Наниз от пестеливо маркирани истини очертават материалната среда. Публицистична точност съжителства с образна яркост: „по синурите сме се раждали", „като мухи сме мрели есен", „работехме като добитък". Редуват се сетивно нагледни картини, стегнат предметен език с обобщаваща метафоричност: „че те нахранихме със събития/ и те напоихме богато/ с кръвта на хиляди убити." В действителността се преплитат традиционност и модернистичност. В непроменения от векове пейзаж навлизат нови явления: „задръстените кафенета", „последните комюникета". Вечното приема и конкретно исторически очертания. Цялата стихосбирка „Моторни песни” е ситуирана във времето и в пространството. Но и в конкретно историческото, и навсякъде, линията на духовното развитие се повтаря: страдание, протест, борба.

В строфите на класическия силаботонически стих психологическият драматизъм постепенно нараства. Абстракции приемат предметно сетивен образ: анимизирани, те привнасят в произведението парещия дъх на непосредствения живот: „ще вика нашето страдание/и ще се зъби неприветно", „нашта мъка ненаписана/ сама в пространството ще
скита." Отвлечени понятия като „мъка" и „страдание" се нареждат сред литературния персонаж. Долавяме нещо фолклорно в одухотворяването им. Ако връзката с народното творчество в някои Вапцарови творби е открито манифестирана, то в други, например „История”, тя се долавя в самата поетика на автора, в пристрастието към прадревния анимизъм.

Потърсени са духовните измерения, интимно човешкото изживяване на епохата. Психологическият драматизъм хармонира с общата атмосфера на времето, фиксирана в лаконично асоциативно метафорични образи: „тегнеше небето ниско, / свистеше въздухът нажежен." Сетивно видимите картини се трансформират в жива човешка участ, която
определя моралните устои на различните поколения, промените в манталитета и поведението им. В извечния конфликт бащи - деца, стари - млади съдбовните възгласи: „Не мога повече! Не искам!", се врязват с гласа на една нова душевност. Вапцаров търси преображенията на различните психологически състояния: болка, примирение, недоволство, воля за съпротива. Борбата се мотивира като резултат от цялостното битово и нравствено състояние в процеса на неговото развитие.

Поетът разгръща биографията на своето поколение като постепенно, но бързо духовно идейно съзряване. Контрапунктно се съпоставят различни етични категории. Потърсена е словната нравствена връзка между страдание и надежда. Надеждата е етап, стъпало към Вапцаровата „вяра".

Съвсем естествено възниква въпросът за следата в човешката памет. В „История” няма и сянка от окрилено романтичния порив на „Писмо”. Погледът към действителността е обективно трезв, без младежки илюзии и самозаблуди. Болка и горчивина определят емоционалната гама. Борбата се възприема безрезервно като съдба. Проблемът за нейния финал изобщо не съществува – тя е дълг, който се приема и предава на „бъдещите хора, / които ще поемат поста ни". Предположенията и съмненията са изключени, изцяло изместени от непоклатима убеденост, граматически изразена с категоричното звучене на бъдеще глаголно време. С пределна скромност в диалога с историята прозвучава една молба, така съзвучна идейно-психологически със заключителните стихове на Ботевото „На прощаване". Ясно и конкретно Вапцаров синтезира единственото желание на своето поколение:
…разкажи със думи прости,

…че ние славно сме се борили...