Подкатегории на "МИНАЛОТО И ПАМЕТТА"

Да си припомним какво казахме за ролята на Другия в човешкия живот. Неговата най-важна задача е да служи за доказателство, че ни има – само когато се огледаме в неговите очи, ние осъзнаваме собственото си съществуване. Затова и човешките стратегии за самоутвърждаване най-често минават през утвърждаването ни в очите на другите. Възникването на общностите обаче иманужда и от още нещо. Ние се раждаме от връзката на двама души, но това е само биология. Тя не може да породи общност. Ако

Може ли историята да гледа към бъдещето? Не е ли тя преди всичко памет за миналото, което служи за основа на националното самосъзнание, давайки на общността знание за нейните корени и за успешно преодолените изпитания? Само че историята не е само знание за миналото. Тя е инструмент за свързване на миналото, настоящето и бъдещето. Защото всичко в нашия живот много бързо се превръща в минало. Още докато произнасяме тези думи, те вече са отишли в миналото. Осъзнаването на тази диалектика на

Ако се замислим кога се появява историята като наука, ще останем учудени, че това се случва едва през 18. век – по време на Просвещението. Как така? – ще запитат онези, които познават имената на древните историци. Да, разбира се, има такива „истории“, но каква е била задачата им? Най-красноречивият отговор на този въпрос е дал римският оратор Марк Тулий Цицерон: Историята е истински живот на паметта, учителка на живота, вестителка на старината. В същото време Аристотел твърди, че поезията е

За нас, съвременните хора, съществуването на нацията се разбира от само себе си. Откакто на Балканския полуостров са се срещнали придошлите от Изток прабългари с живеещите тук от няколко века славяни и са образували първата българска държава, България я има. И ние с гордост и самочувствие възприемаме себе си като наследници на тази държава, въпреки че в продължение на векове тя не е съществувала. И всичко това е така, защото за човека и неговите общности е присъщо желанието да

I. Въведение: Миналото като памет и наследство Миналото е основен градивен елемент на националната и личната идентичност. Паметта за събитията и личностите, които са предопределили историческия път на един народ, формира неговото самосъзнание и отношение към бъдещето. Литературата често се превръща в своеобразен хроникьор на историята, който не само документира, но и интерпретира и осмисля миналото. Три произведения – три различни перспективи към паметта: „Паисий“ – Иван Вазов –

I. Увод: Защо миналото е ключово за нас днес? Миналото винаги е играло особено значима роля в националната памет на един народ, защото от представата за „това, което е било“ зависи как се изгражда общото ни усещане за „това, което сме“, а и за „това, което ще бъдем“. Българската литература не прави изключение от тази универсална човешка закономерност: още от зараждането на новобългарската словесност темата за миналото (т.е. историята, събитията и личностите) и за паметта (т.е. начинът, по

„Как е бил възможен изобщо феноменът Вазов?“, пита се Иван Шишманов в годината, когато умира поетът, имайки предвид почти пълното отсъствие на предшественици и образована читателска аудитория. Днес бихме могли да поставим този въпрос така: как е възможен феноменът Вазов, кое обуславя интереса към него в нашата съвременност, когато начинът на живот, вкусовете и самата представа за литература са се променили напълно? Вероятно „народният поет“, както този автор е наричан често в миналото, успява

Смисълът и идеологията на поезията на Иван Вазов добиват своя върховен израз в цикъла от оди „Епопея на забравените“. Два са мотивите, подтикнали народния поет да напише това свое произведение: единият — за да възвеличае подвига на българите и тяхното славно, светло, свято и не толкова далечно минало, а другият — за да даде израз на болката от мрака, в който се намират повечето му съвременници, обърнали гръб на род и родина, вперили поглед в новото и чуждото, забравили за героизма и смъртта на онези

Сюжетът на „Паисий“ следва същата схема, по което е построена и одата „Левски“. В усамотението на манастирска килия героят произнася дълъг монолог, с който дава израз на ценностите, в които вярва. След това тръгва да убеждава своите сънародници да възприемат тези ценности, защото само така ще постигнат мечтата си – да станат свободен и независим народ. Но докато при „Левски“ е показана крайната фаза на този процес – народът трябва да се вдигне на борба, при „Паисий“ става дума за

Всички герои от „Епопея на забравените“ са представени като образци за следване, съгласно древния модел на легендата. Но докато при Левски и другите герои от първата част на цикъла този модел се концентрира върху мъченичеството и саможертвата в името на голямата идея, образът на Паисий притежава съвсем друга характеристика. За разлика от светците мъченици, той е представен като пастир и проповедник. В това се състои същността както на неговата действена добродетел, така и на

Конфликтът в одата има две измерения – външно и вътрешно. Външният конфликт е в борбата с гърците и тяхното желание да претопят българите, за да изсмучат кръвта им, подсилвайки по този начин националното си тяло. Това е стар конфликт между съседни общности. Но докато при сблъсъка на етносите опасността идва от похищаването на кръвта и живота чрез отвличане на жените , то в националния сблъсък става дума за изсмукване на паметта. Не е нужно да се пленяват три синджира

Одата „Паисий“ е част от сборника „Епопея на забравените“ на Иван Вазов и представлява възхвала на монаха Паисий Хилендарски, създателя на „История славянобългарска“. Произведението е не просто биографично описание, а инструмент за изграждане на национални чувства, убеждения и нагласи. Чрез въздействащата си реч, патетичния тон и богатите художествени средства Вазов превръща Паисий в символ на българското пробуждане и на несломимия дух, който може да вдъхнови поколенията.

Плод на индивидуалността, личността на Вапцаров е резултат и на факторите семейна среда, време и традиция. В политическите дела на автора проличава непокорството на неговия баща – македонски войвода, по-късно високопоставен държавен служител, запазил обаче харамийската си юначност дори в отношенията с Кобургите. Но биографично-ценностната матрица се оказва непригодна за сина, както и за Синовете въобще, поради което те негодуват срещу Бащите, презират „оглупялата им мъдрост“ и търсят

Характерна особеност на стихотворението „История“ е това, че в него присъстват почти всички мотиви от творчеството на Вапцаров. Тук са и грубият живот с тежките челичени лапи, и участта на обикновените хора с тяхната „проста драма“, и ролята на поета за осмисляне на живота, и въпросът за смисъла на човешкия живот, и тежкият труд, водещ до оскотяване, и противопоставянето между привичност и търсене, и лутането между надежди и разочарования, и истерията на всекидневието, и разбира се, генералната

Когато се говори за проблемите, свързани с миналото и паметта, най-често мислим за конфликта между паметта и забравата. С този проблем се срещнахме, разглеждайки одата „Паисий“ от Иван Вазов. В „История“ обаче имаме друг конфликт. Памет формално има – пожълтели страници, тежки клишета, натрупани през вековете грамадни томове. Тази памет обаче е дистанцирана, хладна, от нея отсъства истинският живот. Тази липса ясно се осъзнава от лирическия герой, който говори от името на всички

Както вече стана ясно, смисловият свят на „История“ е много сложен и противоречив. Но най-голямата сложност и противоречивост се пада именно на човешките образи. В жанра, в който е изградено стихотворението – волунта, образът на говорещия не изпълнява някаква служебна роля, каквато например е фигурата на одическия певец, чиято задача се изчерпва с повествуване за героичните подвизи на възпявания герой. Героят от „История“ е истинска и пълноценна личност, дълбоко и искрено преживяваща

С провокативна полемичност Вапцаров противопоставя двете лица на историята: едното - „томовете", „грамади, натрупани през вековете", засекли единствено големите събития, а забравили, пренебрегнали техния творец - човека, който е второто - личното, интимното лице, спотаило в себе си „простата човешка

Принципът на взаимопроникване на индивидуално и колективно преминава и в начина, по който стихотворението изгражда образ на света. В този образ се редуват конкретността на хрониката, описваща живота в „настоящето“, и обобщението, съдържащо се в образа на миналото и бъдещето. Миналото, доминирано от неизменния ред – „Така било е и ще бъде“, е символ на онова състояние на света, което трябва да се преодолее. Животът в това минало е сведен само до раждане, изтощителен скотски труд

В живота на Йордан Радичков има един конкретен биографичен момент, върху който сякаш е построено цялото му причудливо творчество. Родното му село Калиманица, разположено на няколко километра южно от днешния град Монтана, е официално заличено от списъка с населени места, след като в началото на 70-те години държавните власти решават да построят на това място и на територията на съседното село Живовци язовир „Огоста“. По това време Радичков е вече известен писател и живее в София, а

Всеки, който е прочел „Ноев ковчег“, знае, че в тази книга няма сюжет в класическия смисъл на думата. В нормалния случай началото на всеки роман показва едно устойчиво състояние на света, което някакво необичайно събитие нарушава, за да отключи поредица последващи действия, които изграждат конфликта, търсещ решение, обикновено постигано в развръзката, за да може на финала отново да се появи един устойчив житейски ред - друг, различен от началния, но все пак устойчив. Нищо от това не

Основната последица от това, че книгата на Йордан Радичков не следва структурния принцип на класическия роман, е фактът, че в нея няма герой. Най-характерната черта на традиционния роман е, че той проследява съдбата на някой човек, като в причините и следствията на събитията, случващи се с героя, се търсят художествените внушения. В „Ноев ковчег“ такова нещо няма. Най-напред защото липсва една основна история, която да се проследи от началната до финалната ситуация. Повествованието е

Отказвайки се от обичайната романова условност, според която, ако нещата, разказани в книгата, се бяха случили наистина, то щяха да се случат точно така, „Ноев ковчег“ изгражда един много своеобразен модел на света. В него житейската достоверност се съчетава с алегоричната иносказателност; реални исторически личности се срещат с митологични персонажи, същества от фолклорната демонология съжителстват с познати сюжети и персонажи на художествената литература, явно или скрито цитирана от

Откриват се две основни противоречия, около които се изгражда идейното внушение на книгата. От една страна е противоречието между безсмисления, подчинен само на природните закони и случайността живот, наречен от автора „въшкав“, и осмисления живот, складираните и подредени трохи на който си заслужава да бъдат пренесени отвъд. Второто противоречие е между представата за човека като природа и неговата божествена същност, която го прави различен от природата чрез умението му да различава

„Ноев ковчег“ се появява през 1988 г. Повечето от посветените на книгата рецензии излизат през лятото на 1989 г – броени месеци преди комунистическият режим да се сгромоляса. До голяма степен този факт обяснява подчертано песимистичния тон на художествените внушения. Комунистическият разказ за света, съгласно който човекът ще се пребори с всички тъмни страни в душата си и ще се появи новият човек, който по определение не може да постъпва зле, все повече и повече се сблъсква с реалността, в която