Иглика - Елин Пелин
Зареждане на оценките…
Елин Пелин
Иглика
Малкото стадо овци и кози, пръснато на припек по баира, сладко чоплеше младата трева, шумеше из едвам развилите се шубраки и блееше. Весело звънче кротко и равномерно дрънкаше и пееше като щурче надалече из свежия въздух, пропит от светлина и пролет. Животворно слънце пръскаше широки и топли вълни върху ободрената земя. В нея отново се събуждаше живот, трескав и бръз, който кипеше и обновяваше всичко на-около.
Шестнадесетгодишната Иглика, босонога и по ръкави, вървеше бавно между стадото, предеше на хурката, унесена в своите детински мечти, и от време на време подвикваше на някоя немирница, като майка на детето си:
— Пшът, ма звънчарке! У, къде се завираш из тръните да скубеш вълната си!
— Мъркушке, ще те ударя!
Някои от овците смирено идеха при нея, ближеха ръцете й с влажните си муцуики и я гледаха мило и значително с тъпите си простодушни очи, сякаш искаха утеха за своята дълбока, мълчалива и вечна тъга.
Иглика бъркаше в голямата торба, която висеше през рамото й, вадеше трохи, даваше им ги от ръката си и дружелюбно ги пъдеше:
— Хайде, хайде, махнете се, че ще искат и другите.
Овците взимаха трохите с очи, пълни от благодарност, ядяха и отминаваха с наведени глави, сякаш наистина искаха да скрият от другите.
На една полянка, изпъстрена с жълта игличина и минзухар, младата пастирка захвърли хурката и жадно се спусна да бере цветя. Детското й лице, свежо и невинно, сияеше също като тоя пролетен ден и в нейните дълбоки, сини очи, весели и чисти, блестеше росата на безгрижие и радост.
Тя тичаше по поляната, късаше цветята, правеше ги на китка, говореше им нещо и си пееше.
Изведнаж овците наоколо се разбягаха подплашени. Малкото звънче бързо и тревожно задрънка.
Иглика подскокна, покачи се на един голям камък, дето стоеше една коза, и загледа наоколо плахо, като сърна, която е усетила ловците.
Из храстите изскочи горски стражар с пушка на рамо, цял почервенял и изпотен от умора.
— Добър ден, моме! — каза той със силен и бодър глас, като я видя на камъка.
Иглика се уплаши и засрами. Тоя непознат стражар тя виждаше вече два пъти из гората. Преди него тук вардеше дядо Мартин, когото Иглика познаваше добре. Той беше стар, добър, нисък и слаб. Никак не приличаше на тоя млад, едър, висок човек с черни, големи мустаци, с очи, светещи като на горски звяр.
Тя слезе от камъка, шъкна на овците и тръгна след тях, като бързаше да избегне от тоя човек, от когото и тя сама не знаеше защо се толкова уплаши.
— Къде забърза? Виж, забрави си цветето — обърна се към нея той като към дете и й подаде китката.
— Хубави цветя си набрала!
Стражарят извади една голяма шарена кърпа и почна да трие потта от лицето си, като говореше:
— Не познавам още мястото, изгубих пътеката, та си изподрах дрехите из храсталака… Тю, че горещина!
Иглика забрави да си отиде и стоеше пред него като прикована, слушаше го, гледаше го как се изтрива и как при всяко натискане на кърпата лицето му побеляваше като книга и после ставаше червено като изгорено.
— Чие си момиче? — попита я изведнаж той.
— На Никола воденичаря.
— Значи, имате воденица?
— Не, ами… тате стои на чужда.
— Е, нищо. Се едно.
— Не е се едно — отговори Иглика и се усмихна.
— Как ти е името?
— Иглика.
— И момичето хубаво, и името му хубаво. Горският шеговито я тупна по страната. Иглика почервеня от срам. Искаше й се да побегне, но остана.
— Колко овци пасеш? — запита стражарят и седна на един камък.
— Единаесет.
— А кози?
— Деветнаесет.
— И ти една — плесна ръце стражарят и се засмя весело право срещу лицето й.
— И аз една, та двайсет — отговори бързо и шеговито Иглика и облите й млади гърди, кипнали под тесните дрешки като узрели плодове, се развълнуваха от тоя весел смях.
— Много си весела, госпожице — рече горският, като се удари по бедрото.
— Ти гражданин ли си? — запита го Иглика, на която думата госпожице прозвуча странно и смешно.
— От сред София съм.
— У — зачуди се Иглика с детска наивност. — Аз да съм като теб, никога не бих оставила града. Там е по-хубаво.
— Не, лъжете се, госпожице! Мене повече ми се харесва да живея в село, защото има хубави момичета. В града такива няма. И съм рекъл, като се женя, да си избера мома от село…
— У! Нима не си женен? — зачуди се още повече Иглика, която слушаше внимателно горския и непрестанно гледаше неговото червено хубаво лице. — Човек с такива големи мустаци и неженен!… Лъжеш!
Горският се изсмя високо, после попита ниско, като приглади мустаците си:
— Ти имаш ли си любовник?
— Бре, не те е срам! — отговори му Иглика. — Аз съм още малка.
И цяла зачервеняла от срам, тя мярна да си тръгне.
— Малка си, ама на. Аз щом те видях, и те залюбих — каза стражарят и погледна Иглика с такъв продължителен и безсрамен поглед, че тя се уплаши.
— Да имаш да взимаш! — отговори сърдито тя и тръгна през поляната, като подгони стадото си.
— Слушай, Иглико, не сърди се де. Ще се срещнем пак тука. Ще дойдеш, нали? И тогава ще ми кажеш обичаш ли ме. Ако не дойдеш утре, няма да ме срещнеш вече — каза след нея горският.
Той дълго гледа подир момичето, което се затули зад храстите, като прикриваше голите си обли крака, прижурени и издраскани. И като наметна пушката си, изгуби се в гората с доволството и трепета на ловец, който е поставил изкусно примката си.
Иглика мислеше никога вече да не дохожда на това място и никога да не се среща с новия горски стражар. Но на другия ден тя, като изкара стадото, сама не разбра защо се намери пак на същата полянка.
— Ще се сърдя и няма да говоря вече с него. Да види, как смее да приказва така! — оправдаваше се тя.
И като закроти стадото, набра игличина и седна върху топлата земя да вие венец.
Тя го виеше полека, грижливо, пееше си нещо и приказваше на цветята, както вчера.
Но днес тя им приказваше за горския стражар.
Денят беше пак топъл и хубав. Наоколо беше пак тъй светло и прясно. Из въздуха хвърчеха мушички и крилцата им блещеха срещу слънцето като златни. Иглика хвана една пъстра калинка, тури я на ръката си и се обърна към нея с оная малка песенчица, пълна с тайнственост за детското въображение и прилична на сън.
— Калинке-малинке! Кажи ми, накъде ще се оженя?
Насекомото разтвори полека крилцата си, трепна, вдигна се високо-високо и изчезна.
Иглика изгуби посоката му и на сърцето й етана тъжно. Наоколо като че ли съвсем утихна. Даже звънчето престана да дрънка. Тя, уплашена от тая внезапно настанала тишина и от тайната си, която откри на малката калинчица, изгледа плахо около себе си и се залови за венеца.
Но ето че стадото се разбяга, малкото звънче тревожно зазвънтя. Из храсталака с шум изскочи горският, червен и хубав като вчера.
— Добър ден, момиче!
Иглика поиска да отговори, но не можа да каже нищо.
Горският седна близко до нея, взе недовършения венец и почна да го разглежда.
— Защо го не доплетеш?
— Дай ми го! — дръпна го из ръцете му тя.
— На ти го, ама като го свършиш, ще ми го дадеш.
— То не се знае — отговори троснато Иглика. И отведнаж я хвана яд на тоя мустакат мъж. Тя си спомни за стария дядо Мартин, който беше толкова добър, и й стана жално.
— Къде е дядо Мартин? — попита тя внезапно.
— Преместиха го.
— Колко беше добър той!… И какви шарени хурки знаеше да прави!
— Добър! Разбира се… Може ли да бъде лош такъв стар човек като него? Той нямаше нито един зъб в главата си. А виж моите!
Горският показа зъбите си като вълк срещу агънце и настави със смях:
— Да искам, мога да те изям. — Тия думи не се харесаха на Иглика. Тя скочи и се изправи.
Настана неприятно мълчание.
— Какво се замисли? — попита горският. — Седни си увий венеца.
Иглика се повайка малко, после събра цветята, кои-то бяха се пръснали по тревата, седна и мълчаливо почна да доплита венеца си.
— Като се сърдиш, по-хубава си — каза горският. Иглика пак не отговори.
Горският бръкна в чантата, извади едно парче захар и го хвърли в скута й.
Иглика го взе и сърдито го захвърли. Стражарят й хвърли още едно.
— Какъв си! — каза тя и не можа да се сдържи да не се засмее.
Горският хвърли още едно. Иглика го взе и помери да го удари. Той си отвори устата и си подаде главата напред.
— Хвърли ми го в устата.
Иглика го удари по челото със захарчето и почна весело да се смее.
— Видя ли!
— Отвори си устата, да видиш аз как ще улуча — каза горският.
Иглика, която забрави сръднята си скоро, като всяко дете се увлече в играта. Тя си отвори устата.
Стражарят я приближи, посегна и тури с ръка шекерчето в отворената като разцъфтяла роза уста.
Иглика го схруска със смях.
Горският изсипа на тревата цяла купчина захар и почна да нарежда бучките около нея, една по една, и да я загражда.
— Чакай да видим ще стигнат ли да те заградя.
— Остави врата, че не мога да изляза, ей! — каза весело Иглика, като го гледаше как обикаля около нея. При всяко негово навеждане тя усещаше топлината, която идеше на вълни от мъжкото му хубаво лице. Играта й се хареса. Стражарят не й се виждаше вече лош. Той никак не приличаше на другите хора. Толкова много шекер, такъв весел и шеговит, такива хубави ду-ми! Тя го гледаше като насъне, боеше се от него и тръпнеше, но не можеше да го остави. Той й се виждаше като някой цар, богат и силен, на когото всички се покоряват, който може да направи всичко, каквото иска.
— Ето, това е нашата къща — каза горският, като я обгради — и ти си, да речем, моята невеста.
Той загледа момичето в очите продължително като орел, който следи от висинето малката полска мишка.
Иглика отклони поглед настрана.
— Е, притрябвала ми е такава къща. Малко дъжд, и ще се стопи! — каза тя.
— За тебе аз друга ще направя. Стига да ме вземеш — рече стражарят и й хвана ръцете в своите могъщи лапи.
— Пусни ме! Ти ме лъжеш! — почна да се тегли Иглика.
Тогава горският я прегърна като дете в силните си обятия и захвана да й говори с тих и нежен глас:
— Иглико, ти си хубава! Ти не си вече малка. Цяла мома си! Аз те обичам и искам да те взема. Там, в града, ти ще бъдеш като царица. Най-хубава от всички. Ще ти направя дрехи, каквито поискаш, и ще ти дам всичко, всичко. Каквото кажеш.
Иглика, предадена, изгубена, се отпусна на гърдите му като младо заклано теленце, стопена от нежностите му, примряла от срам, магьосана от думите му.
— Кажи, искаш ли ме, Иглико? — шепнеше над нея горският и в чудната тишина на тоя пролетен ден неговите упоителни слова идеха до нея като от небето.
— Искам те, искам те — едвам проговори тя.
Горският тихо и неусетно я сложи върху тревата на топлата земя.
Привечер, когато тоя хубав пролетен ден вече гаснеше, Иглика вървеше с наведена глава след стадото си и го закарваше към село. До нея вървеше с пушка през рамо горският, едър два пъти колкото нея, и й говореше:
— Ти бъди спокойна. Утре пак изкарай стадото там. Тая неделя всеки ден ще се срещаме. После ще се годим и тогава вече лесно.
Иглика го слушаше доверчиво и детинските й мечти рисуваха едно чудно бъдеще, в което тя се губеше като мушица в златна паяжина.
На другия ден тя пак закара стадото си там, на същата поляна.
Денят бе хубав и топъл като вчерашния. Но Иглика не пееше вече и не подвикваше на овците, които кротко си пасяха из шубраките. Тя седеше на големия камък като на трон, босонога, гологлава, с хурка в ръка, прилична на осиротялото царско момиче от приказките. Очите й бяха втренчени в далечината надолу, дето се виеше пътят за към гората. Щом нататък се мернеше човек, тя скачаше пъргаво, като дива коза, изправяше се на канарата тревожна, примираща от вълнение и гледаше дълго надолу. Погледът й се замъгляваше от напрежение. Тя изтриваше очите си и като им правеше сянка с ръка, гледаше пак. Ноздрите й се разширяваха, душата й се вълнуваше от сладък и необясним трепет.
Цял ден прекара тя в трескаво очакване, но горският не дойде. Китката на страната й увяхна. Вечерта тя се върна със стадото си сломена и отчаяна. На другия ден тя отиде пак на същото място и пак чака. Но напразно. Цветята, набрани за него, вехнеха и умираха в ръцете й. Кротките овци идеха смирено при нея, гледаха я спокойно, дълго, и в техните безстрастни погледи личеше тъжен, мълчалив приятелски въпрос. Но Иглика ги не милваше, не им подаваше трохи с ръката си и те я заминаваха с тежка въздишка.
Горският пак не дойде. Той не дойде и на четвъртия, й на петия ден. Вместо него дойде старият дядо Мартин.
— Пак ли ти, дядо Мартине? Ами другият? — попита зачудено и с трепет Иглика.
— Той си отиде във Варненско… Преместиха го там. Жена му била болна. А ти как си? — запита добродушният дядо Мартин.
Иглика не отговори. Главата й се замая. Тя седна зашеметена на камъка.
И бедното й малко сърце се сви от такава мъка, каквато никога досега не бе изпитвало.
Свързани материали
Чудомир - разкази
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
Ангел Каралийчев - разкази /Ръж, Пролет, Змей.../
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
Ангел Каралийчев – „Имало едно време“: „Братче и сестриче“, „Двамата старци и месечината“, „Златното момиче“, „Хитрата лисица“ и „Иванка и Марийка“
Пет приказки на Ангел Каралийчев събират човешкия и вълшебния свят в подборка от „Имало едно време“. Материалът включва „Братче и сестриче“, „Двамата старци и месечината“, „Златното момиче“, „Хитрата лисица“ и „Иванка и Марийка“. Всяка творба е представена под собствено заглавие, което позволява да се чете самостоятелно или като част от обща приказна среща. Подборката е подходяща за семейно четене, работа в час и подготовка за преразказ на избрана история. Началната приказка „Братче и сестриче“ предлага по-разгърнато повествование с множество епизоди, разговори и вълшебни елементи. Тя дава възможност да се упражни проследяването на последователността и разделянето на дълъг текст на смислови части. При четене на глас диалозите позволяват да се разграничават гласовете на персонажите, а повторенията насочват вниманието към характерния ритъм на приказното разказване. „Двамата старци и месечината“ въвежда различна група герои и свързва домашната обстановка с природния и небесния свят. Повествованието включва описания на всекидневни дейности, разговори и необикновени преобразявания. Това съчетание е удобно за наблюдение върху преходите между познатото и чудесното. Читателят може да се съсредоточи върху отделна сцена, да подбере важните действия и да ги свърже в последователен устен разказ. Следва „Златното момиче“, където сходни ситуации се представят чрез поведението на различни персонажи. Повтарящата се организация на епизодите предоставя основа за съпоставка на действия, реплики и отношения. „Хитрата лисица“ променя приказния свят с присъствието на животни и поредица от срещи. Разговорите и включената стихотворна реч разнообразяват четенето и дават възможност да се работи с различни начини на изразяване в рамките на един текст. Подборката завършва с „Иванка и Марийка“. Двете героини са представени в отделни, свързани сюжетни линии, които позволяват да се сравняват постъпки и реч. Заедно със „Златното момиче“ тази приказка може да послужи за обсъждане на повторението, противопоставянето и ролята на изпитанието. Общото присъствие на вълшебни предмети, преобразявания, човешки и животински персонажи осигурява разнообразни опори за разговор върху особеностите на приказката. Ясното отделяне на петте текста улеснява избора според времето за четене и интереса на детето. Родителят може да прочете една история и да обсъди героите, а учителят да подбере откъс за изразително четене, план или преразказ. По-дългите повествования позволяват работа на етапи, а диалозите – четене по роли. Отворете приказния свят на Ангел Каралийчев, изберете история и оставете място за въпросите, впечатленията и собственото разказване на малкия читател.
Иван Вазов - Една българка /разказ/
Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.
„Последна среща“ от Йордан Йовков – текст на разказа
„Последна среща“ от Йордан Йовков е представен като художествен текст за самостоятелно четене и работа в час. Разказът съчетава селска обстановка, множество персонажи, разговори и внимателно подбрани поведенчески детайли. Материалът позволява да се проследят отношенията между хората, привързаността към познатото място и присъствието на животните в общия свят. Подходящ е за изразително четене, съставяне на план, подготовка на преразказ и подбор на цитати за литературен коментар. Началото въвежда промяна в живота на чифлика и реакциите на неговите обитатели. Повествованието редува сведения за случващото се с разговори между слугите и наблюдения върху господарите. Така читателят получава различни гледни точки, изразени чрез реплики, жестове и портретни щрихи. Тази част е удобна за работа върху въвеждането на конфликт и върху начина, по който една обща ситуация се представя през поведението на няколко персонажи. Следващите епизоди са организирани около подготовката за напускане и движението извън чифлика. В текста се съчетават битови подробности, пряка реч и описания на пространството. Повтарящите се обръщения и думи за сбогуване могат да бъдат проследени като елементи, свързващи отделните сцени. При подготовка на преразказ тази последователност дава ясни опори за разделяне на действието на смислови части и за разграничаване на главното от съпътстващите детайли. Срещата с Велико, Василена и Аго въвежда нова обстановка и по-разгърната разговорна сцена. Репликите разкриват отношенията между познати хора, а описанията допълват казаното с погледи, движения и промени в изражението. Присъствието на добитъка позволява да се наблюдава как животните участват в повествованието и в емоционалното общуване. Текстът предоставя богата основа за цитатен подбор при обсъждане на привързаността, съчувствието и човешката близост. Особено подходящи за внимателен прочит са сцените, в които думите се редуват с мълчание и жестове. Йовковото разказване насочва към малки подробности, които могат да бъдат проследени без преразказване на цялото действие. Портретът, диалогът и описанието на движението предлагат различни начини за характеристика на персонажите. Финалната картина предоставя възможност да се разгледат пространствената перспектива и постепенната промяна на видимото пред погледа на читателя. Разказът може да се чете цялостно или на отделни епизоди. В семейна или учебна среда разговорите са подходящи за четене по роли, а описателните пасажи – за упражняване на интонацията и паузите. Учителят може да подбере откъси за обсъждане на повествователните похвати, а ученикът да изгради собствен план и да събере точни цитати към избрана тема. Прочетете „Последна среща“ с внимание към думите и жестовете на героите и открийте как Йовков изгражда емоционалната плътност на една човешка среща.
Пролетна измама - Елин Пелин
Пролетно утро, конче на име Лука и калугер, който е излязъл да обиди ниви и ливади. Тук е даден целият текст на разказа „Пролетна измама“, без съкращения и без преразказ. Началото е една от най-хубавите пролетни картини у Елин Пелин: майско слънце, вретенила ръж, цъфнали овошки, пчели и пъдпъдъци, камбанен звън откъм близкото село. На този фон тръгва отец Игнатий, разговаря с кончето си, оглежда се като избягал от клетка врабец и постепенно се разприказва и разпява. Оттам разказът върви към сърцевината си: песните стават по-волни, расото остава под седлото, а в далечината, сред зелените вълни на нивята, се белее нещо, което калугерът вижда и си обяснява по свой начин. Повторенията в неговия говор, догадките за коя жена става дума и все по-бързият ход на кончето изграждат напрежението, което последните редове решават с един замах. По пътя си читателят вижда и цялата палитра на Елин-Пелиновия език: живата народна реч, разговорът с кончето, вплетените в повествованието песенни куплети, повторенията и умалителните, с които се изгражда добродушната насмешка. Пейзажът тук не е украса, а мярка за настроението на героя, и промяната в него върви успоредно с промяната в самия отец Игнатий. Творбата е класически пример за хумора на Елин Пелин, за връзката между пролетната природа и човешката природа и за сблъсъка между расото и живата плът. Текстът е удобен за анализ на комичното и иронията, за характеристика на отец Игнатий, за разбор на пейзажа като градивен елемент и за точно цитиране в съчинение или в устен отговор.