Историята – основа на националното самосъзнание

          За нас, съвременните хора, съществуването на нацията се разбира от само себе си. Откакто на Балканския полуостров са се срещнали придошлите от Изток прабългари с живеещите тук от няколко века славяни и са образували първата българска държава, България я има. И ние с гордост и самочувствие възприемаме себе си като наследници на тази държава, въпреки че в продължение на векове тя не е съществувала. И всичко това е така, защото за човека и неговите общности е присъщо желанието да познават своя произход, за да знаят, че принадлежат към нещо, че не са сами в света.

          Всъщност нациите, такива, каквито ги познаваме днес, са доста късно явление – тяхното формиране започва едва през втората половина на 18. век, за да завърши в началото на 20. Тяхното образуване е следствие от естественото икономическо, обществено и духовно развитие на човека, достигнало в началото на модерната епоха до необходимостта от създаване на национални държави - обединения, чиято задача е така да организират обществото, че то да бъде конкурентен участник в модерното икономическо съперничество. Но хората не могат да се споят в единен и сплотен колектив само на базата на икономическите принуди. За да бъде спойката между отделните индивиди здрава и силна, тя трябва да почива на ценности, да предизвиква емоционална привързаност и такава лоялност, че да си готов да дадеш живота си за отечеството. Само в този случай човек се чувства истински привързан към своята родина и народ, а чувството му за принадлежност е силно и непоколебимо.

          По-малките общности – родовата и етническата – в които човек задължително участва, са значително по-стари и по-малки, защото връзките между техните членове имат естествен произход. За родовата общност това са кръвната връзка, брачната връзка и предаваното по наследство родово имущество. Животът не би могъл да съществува без тях. Подобно е положението и с възникналите на базата на родовата общност етноси. В стремежа си да намерят съюзници в борбата срещу предизвикателствата на живота, отделните родове са започнали да се сродяват, обменяйки брачни партньори. По този начин възникват по-големи групи, обединени с кръвни, териториални, езикови и религиозни връзки. Така се формират основните етнически ценности – кръвта, земята и вярата, предавани от поколение на поколение с помощта на традицията. Тази традиция, носена от песните, сказанията, ритуалите, обичаите, нагласите, убежденията и препоръчителните модели за поведение на етническия колектив, служи за негова колективна памет, осигуряваща трайност и устойчивост на общността. Затова и носителите на тази памет – певците, разказвачите, мъдреците – са били толкова уважавани и почитани хора и са поставяни редом с владетелите и воините защитници.

          За разлика от тези общности, нациите се изграждат на базата на друг тип връзки, позволяващи на хората да организират конкурентни и силни общества. В епохата на модерните производства тези групи хора трябва да са достатъчно големи, за да участват успешно в трудната борба за ресурси, пазари и влияние. Някои изследователи дори говорят за минимален количествен праг, който един национален колектив трябва да премине, за да бъде жизнеспособен. Ето защо в състава на съвременните нации влизат представители на различни етнически, езикови и религиозни групи, обединени по териториален и управленски принцип в достатъчно голяма национална държава. Тези процеси, както вече казахме, протичат бурно в един кратък исторически период от средата на 18. до началото на 20. век. В резултат се създават съвременните нации, чиито ценности вече са националното пространство, националният език, националната история и култура, националният пантеон на героите, всички те обединени от националния идеал. За да бъде успешно обаче едно такова обединение, както и да предизвиква искрена привързаност и вярност, то трябва да почива на убеждения и ценности, които хората възприемат като естествени. И едно от тези убеждения, може би най-важното, е историческата връзка на съвременната нация с една силна и предизвикваща уважение държавност. Тъй като най-важното условие за формиране на съвременните нации е националната държава, тя трябва да почива върху съзнанието за някаква исторически съществувала държавност, за чиито преки наследници се възприемат съвременните хора. Тук е мястото да отбележим, че самата дума „нация“ произхожда от френската дума „naissance“, означаваща „раждане“, „произход“. Именно съзнанието за произход е това, което може да убеди човека, че неговата връзка с родината и народа му е естествена и не подлежи на оспорване.

          Това съзнание за произход обаче не съществува от само себе си. Колективната памет, която го поддържа, трябва да е достатъчно устойчива. В едно безписмено общество, лишено от своя държавност и институции, каквото е било положението на българите в рамките на Османската империя, има голяма опасност споменът да се забрави. Съвременните изследователи говорят за граница от 80 години (времето, в което са активни три поколения), отвъд която носеният само от устни предания спомен се загубва. А прекъснатата връзка с исторически съществувалата държавност на практика означава смърт на общността и пълна невъзможност за образуване на национален колектив. Ето защо тази връзка трябва да се възстанови. Това е задачата на историята. Именно затова делото на Паисий Хилендарски има такова значение за формирането на българската национална общност.

          В онова време обаче, в което липсва образован културен елит, историята не може да изглежда като днешната. Тя трябва да отговаря на нагласите на обикновените прости хора, които възприемат държавността предимно през фигурите на владетелите и героите – основния модел, върху който се организират епическите разкази. Ето защо споменът, който възкресява Паисий, се появява под формата на разказ за царе и героични победи, удостоверяващ нещо много важно – правото на българите да претендират за статуса на модерна нация.

          Националното строителство обаче не е еднократен акт, а дълъг и последователен процес. В него поддържането на паметта е от изключителна важност. Но по времето, в което националната държава вече е изградена, отново се появява опасност тази памет да се загуби. Просто защото хората се втурват да служат на фалшивия идол на златния телец, забравяйки за истинските ценности, лежащи в основата на националния колектив. Ето защо народния поет Иван Вазов се заема със задачата да съхрани и развие тези ценности – да възпее националното пространство, сравнявайки го с рай, да се закълне във вярност към езика, да съхрани спомена за миналото и не на последно място, да създаде националния пантеон на героите. Това е основният подтик да напише знаменития си цикъл „Епопея на забравените“. Спомняме си от изученото в 10. клас, че това парадоксално заглавие (задачата на епопеята е да поддържа паметта) възниква като опит на поета да се противопостави на бездушието и незаинтересуваността на българите, застрашаващи самото съществуване на младата по онова време нация. А в този цикъл одата „Паисий“ заема специално място.