Кой е най-справедливият на този свят: подробен преразказ на приказката „Най-справедливият“ от Елин Пелин

Старобългарската ораторска проза рядко се чете в самия си вид, а тук тя е дадена именно така: като текстове, не като преразказ за тях. Сборникът събира похвални слова на свети Климент Охридски на достъпен съвременен български език. Първото е похвалата за неговия учител Кирил Философ, в която животът на славянския първоучител е представен като път на отказ от красотата на този живот, от слава, дом и богатство в името на друго отечество, а изложението постоянно се подпира на цитати от Писанието. Следват похвалата за Четиридневния Лазар, похвалното слово за Йоан Кръстител и похвалното слово за архангелите Михаил и Гавраил. Последното развива представата за двамата архистратизи като пазители на реда в света и завършва с дълга поредица от подети едно след друго изречения за онова, което се пази чрез тях. Четенето на самите слова показва как е устроен жанрът: обръщението към слушателите, редуването на разказ и възхвала, реторичните въпроси, натрупванията, сравненията със слънце и светлина, вплетените библейски цитати и молитвеното завършване. Точно тези белези се търсят, когато се пише за старобългарската литература, и тук те могат да се проследят в цял текст, а не по кратък откъс в христоматия. Изданието е подходящо за четене на първоизточника, за подготовка на анализ и на характеристика на жанра похвално слово, за извличане на цитати за съчинение или реферат, както и за учители, които представят делото на Климент Охридски и на неговите учители в час.

Трансформиращ преразказ, при който най-мрачната част от разказа се вижда отвътре – през очите на жената, която стои пред заключената порта. Смяната на гледната точка променя изцяло усещането. В творбата сцената се наблюдава отстрани; тук всяко чакане, всяко почукване и всеки отказ се преживяват лично, а мълчанието зад вратата тежи повече. Строежът следва хода на частта, без да разбърква събитията. Началото поставя разказвачката пред портата и веднага изяснява в какво състояние е детето – с една подробност за лицето му, която подготвя всичко нататък. Средището е самото влизане. Проследени са поред кучешкият лай, повторното почукване, гласът на ратая, подозрението отвътре и накрая отварянето. Точно тази поредица предава колко трудно се стига до помощта. Следва разговорът с калугера. Отказът, настояването и накрая съгласието са предадени последователно, а собствената ѝ реплика – че той може и да не може, но Господ може – е запазена като най-силния момент в цялата част. Сцената в черквата е предадена с всички подробности: свещта, епитрахилът, книгата и страшното изречение, че детето е умряло. Веднага след него идва обратът с отворените очички – миг, който при преразказ лесно се изпуска, а тук е задържан. Особено сполучлив е моментът с опита да сподели тайната. Прекъсването е предадено така, че се усеща как думите замират – а това е трудно постижимо при преразказ. Финалът е двоен. Първо е излизането с хлопването на портата зад гърба и с изброяване на онова, което ѝ остава – детето, хлябът и тайната. После идва кратко изречение, което обръща настроението и обяснява защо не я е страх. Първото лице е спазено последователно, а диалогът е преведен в непряка реч. Времето е минало през целия текст. Преподавателят получава образец за трансформиращ преразказ – жанр, при който учениците най-често се изплъзват към разказ отстрани. За ученика материалът показва как чуждата реч става своя и как се предава вътрешно състояние, без да се тълкува.

Дядо Матейко умира с усмивка и с шишенце ракия в ръка, а после тръгва в отвъдното така, както е живял: убеден, че раят не е правен за сиромаси. Тук е поместен пълният текст на разказа „На оня свят“ от Елин Пелин. Творбата е дадена изцяло, без съкращения и без коментар. Началото стои в селото: недоверието на съседите пред новината за смъртта на стареца, разказът на баба Йова за последния му час и кроткото сиво магаренце, което остава без стопанин. Оттам разказът минава на кръстопътя, където дядо Матейко пита накъде се отива за пъклото и сам си подрежда сметките: осемдесет години тегло, попуканите ръце, дрипите и пиенето, заради което е сигурен, че е записан в дяволския тефтер още при раждането си. Срещата с ангела и разговорът пред райските врата със свети Петър, който прелиства своя прономерован и подпечатан тефтер, обръщат очакването му. Втората половина е разходката из рая. Старецът търси бабата си Трена, разпитва за поп Николай и за владиката и получава отговори, които подреждат мярката на Елин Пелин за грях и праведност: кой къде е попаднал и защо. Последната част е за онова, което липсва в рая и заради което дядо Матейко започва да хитрува, и за неочакваната утеха, която го помирява с новото място. Финалната му реплика е оставена на самия текст. Подходящ е за четене преди урок върху разказите на Елин Пелин, за точно цитиране при анализ на образа на българския селянин и на народния хумор, както и за съпоставка с други творби за сиромашията, вярата и отношението между църква и народ.

Едно седемгодишно момче от Солун сънува, че трябва да избере невеста измежду всички девойки в града, и избира Премъдростта. С този сън започва пътят, който старобългарският книжовник разказва в житието на първия наставник на славянското племе. Творбата е поместена като текст за четене в превод на съвременен български език, без съкратен преразказ и без аналитични бележки, така че читателят да срещне направо словото на средновековния агиограф. Началото е богословският увод, в който авторът обяснява защо Бог праща на всяко време свои учители и защо житието се пише, за да има кой да подражава на описания живот. Следва разказът за рода на Константин: бащата Лъв и обетът на родителите, детството в Солун, сънят за София Премъдрост и случката с изгубения сокол на лов, която обръща момчето към размисъл за суетата на света. Оттам житието проследява ученето му в Цариград при Логотета, светкавичните му успехи, знаменития отговор на въпроса що е философия, отказът от предложения брак и служба и уединяването му, преди да го върнат обратно като библиотекар при патриаршията. Следват прочутите спорове, в които Константин защитава вярата си: диспутът с низвергнатия патриарх иконоборец, мисията при сарацините с въпросите за Троицата, за данъка и за произхода на знанието, а след това и мисията при хазарите, изучаването на еврейския език в Херсон и дългите прения с юдейските книжници върху пророчествата. Текстът е подходящ за подготовка по старобългарска и средновековна литература, за характеристика на образа на Константин-Кирил, за работа върху жанра на житието и за откриване на цитати от първоизточника.

Пета част е предадена от името на баба Илийца и това променя целия ѝ тон. Разказът започва с излизането от скалистото гърло, където Искърът се разлива широко, и с ладията, която плува по течението между ниските полегати брегове. Следва срещата: пожеланото добър вечер, подаденият хляб и мисълта на героинята какво е преживял момъкът дотогава. Предаден е опитът да му бъде дадена друга дреха и откритието, че и с нея нищо не се променя. Оттам двамата тръгват заедно, момъкът върви и яде мълком, трепери от студ и кашля силно. Разказвачката предлага да носи пушката му, защото вижда, че той не може да продължи така. Диалогът за това къде ще се дене оттук нататък е предаден в непряка реч. Трансформацията е спазена докрай: третото лице е сменено с първо, а описанията са превърнати в лично възприятие и в мисли на героинята. Текстът е подходящ за образец при писане на трансформиращ преразказ от името на герой и за подготовка за класна работа. Запазени са и подробностите, по които се познава състоянието на момъка: треперенето, кашлицата, мълчаливото ядене. Именно те правят разказа на героинята достоверен и обясняват решенията ѝ.

Разгърнат прочит на цикъла „Под манастирската лоза“ от Елин Пелин, който тръгва от един въпрос: защо певецът на българското село напуска селото и неговите страдалци, за да разкаже истории под манастирската сянка. В началото се очертава общата рамка. Обяснено е защо творбите са композирани именно в цикъл, каква обща теза доказват различните ситуации и образи и защо думите на отец Сисой за науката, мъдростта и настоящето са ключът към авторовите идеи за човека и живота. Същинската част върви разказ по разказ. „Светите застъпници“ поставя въпроса докъде стига правото на човека да поправя природните закони. Историята за свети Спиридон проследява какво се случва, когато красотата, изкушението и стремежът към богоугодност се сблъскат в една душа. „Огледалото на свети Христофор“ и разказът за мнимия пророк са разгледани заедно като два образа на човек, който сам се е поставил на мястото на съдника. „Изповед“ и „Занемелите камбани“ разместват представата къде всъщност е Божият храм и какъв дар се приема в него. „Една обиколка на свети Георги“ въвежда темата за срама и за естествения порив, а „Чорба от греховете на отец Никодим“ е представена като най-разгърнатото изследване на човешката същност в целия цикъл. Финалът стига до „Веселият монах“ и до избора му да служи не на уединението, а на хората. Самостоятелен акцент е поставен върху съпоставките с философската мисъл: тезата на Бердяев за човека и личните му съблазни, думите на Софокъл за човека като най-чудното сред чудните неща и наблюдението на Ницше за живота и любовта, както и върху библейските цитати, които стоят зад решенията на героите. Изводът, до който води прочитът, и обяснението на повтарящия се финал чудо остават в самия текст. Прочитът е подходящ за подготовка за класна работа и за матура върху Елин Пелин, за интерпретативно съчинение върху темата за праведното и греховното и за преговор на целия цикъл наведнъж.