„Не си давам коня, той ми гледа децата“: пълният текст на разказа „Бялата алаша“ от Йордан Йовков
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Бялата алаша
Работата на кладенеца се повтаряше, беше една и съща: макарата скриптеше остро, високо, като че се оплакваше; из кладенеца, черно като змия, изплетено от кожени ремъци, намазано с катран да не съхне, излизаше нагоре въжето и се навиваше на келевото, в което пък беше впрегната алашата — един бял едър кон. Конят обикаля в кръг, а след него върви и го кара Митко, сестреникът на Василя. Бос, с подигнати крачоли и напрашени нозе, мургав и лишав, с живи черни очи, той е щастлив, че върши важна работа, и върви в самите стъпки на коня.
Пет-шест пъти трябва да се обиколи, докато излезе пълният, надут и лъснат тулум. Докато чичо Митуш го излее в олуците и пусне пак въжето, конят и Митко чакат малко настрана. След туй започва как същото: конят обикаля, макарата скрипти плачливо, Митко върви в стъпките на коня.
Покякога конят се поотпуща и едвам-едвам пристъпя. Тогаз чичо Митуш, който седи отгоре на каменната софра, извиква:
— Карай, Митко! Карай, че окъсняхме!
Митко захваща да шиба коня с камшика, забравя се и продължава да го шиба и тогаз, когато вече няма нужда. Това гневи коня, той става неспокоен и все със свити уши, гледа назад — следи какво прави момчето.
Отдавна вече тоя бял кон вади вода на същия тоя кладенец. Вече по това, че е бял, познава се, че е стар, тъй като белите коне не се раждат бели, а отначало биват сиви и побеляват, когато поостареят. Едно време тоя кон (тогава той беше сив, на черни пръстени) беше го яздил старият господар, хаджи Петър. Немалко години наред бяха го впрягали и в каруца. А като остаря, натегна и стана такъв, какъвто е сега — широк, с обла задница, като бъчва, с вгънат гръб и надебелели нозе, по глезените на които е поникнала дълга козина — направиха го алаша, туриха го давади вода.
Но нещо от предишната му красота все беше поостанало. Преди всичко — тая чиста снежна белина, като на лебед. После — като подигнеше глава, като наостреше уши и погледнеше надалеч с черните си умни очи — той имаше пак горд царствен вид, беше хубав пак тоя старец.
През дългия си живот той беше се научил на мъдрост, и на хитрост. Търпеше момчето, което го биеше, заради чича Митуша. Все пак, колкото пъти му прилегнеше, бягаше да пие вода на олуците (той никак не беше жаден) и влачеше подир себе си Митка, който държеше дървената закачалка на хамутя. Той избягваше дори и към поляната, като все по същия начин влачеше Митка. Чичо Митуш, с един-два удара със закачалката, го връщаше на мястото му, а Митко, още разплакан, го шибаше с камшика.
Водопоят траеше час-два и най-после се свършваше. Тогава чичо Митуш поприбираше хамутя и го туряше отпред на коня, даваше след туй едната си длан и Митко стъпяше на нея, като на стреме. С другата си ръка чичо Митуш го качаше на коня и Митко, ухилен, вече махаше босите си крака. Сега от кладенеца до дома конят трябваше да пропуска галоп. И препускаше тежко, с голям тропот, с тежко дишане — стар беше. Но той търпеше, защото знаеше, че щом стигне до дома, веднага ще му закачат торбата с ечемика.
Но понякога старият бял кон решаваше да си отмъсти на тоя босоног дявол, който го препускаше, който го шибаше кога щяло и нещяло с камшика. И когато Митко, цял засмян, мислеше, че хвърка, конят преплиташе нозе, преструваше се, че се е спънал, че ще падне, и в туй време Митко като топка отхвъркваше през главата му. Тревата беше мека — не му ставаше нищо.
Митко правеше и друго: като оставяше коня да пасе, вързан на въже, той махаше с ръка срещу него, дразнеше го, а конят, за да го пропъди по-скоро, свиваше уши и искаше да го ухапе. Днес тъй, утре тъй, докато конят започна, раздразнен, със свити уши, да гони Митка чак догдето стигаше въжето.
Възрастните не се бояха от него и лесно се разправяха. Но тия лоши навици останаха у коня и когато Митко си отиде и започна да ходи на училище. Хранен добре, як, силен, конят и без това, поради напредналата си възраст, беше наклонен към своеволия и злонравие. Веднаж му туриха седло — старото седло на хаджи Петра, — за да иде Васил до Сърнено. През зимата беше, на коня му дотегна да гази разтиквения сняг и направи на Василя това, което правеше на Митка: преплете нозе, препъна се и — Васил през главата му се намери на земята. Не се удари, но се уплаши, като си помисли какво можеше да стане, ако краката му бяха останали на стремената. После той видя и запомни лошия поглед на коня, с който го погледна, когато го остави и побягна.
— Тоз кон е лош кон — каза Васил, като се върна пеш в чифлика. — Тоз кон може да убие човека. Не ми трябва. Ще го продам…
И наистина, продаде го припролет. Каза, че го бил дал на един беден, дрипав селянин, който се казвал Иван Блажния. На тоя му прякор всички се смяха.
За алаша в чифлика служеше сега Циганката — една добра яка кобила, която най-добросъвестно вършеше работата си. Белия кон вече не го споменаваха, забравиха го.
Но една сутрин през лятото, като стана, чичо Митуш видя един бял кон, че стои и чака вън на вратника. Чака — като че е дошел от полето и иска да го приберат. Чичо Митуш го позна: беше старият бял кон. Отслабнал беше, с изхвръкнали кокали на хълбоците, с рани по гърдите от хомотя, рани по задните му нозе, там гдето го търкало въжето. И кротък, замислен, бавен. Сегиз-тогиз като че се събужда от дрямка, понаостря уши и поглежда чича Митуша.
Дойдоха слугите, зарадваха се на гостенина. В чифлика хамбарите бяха пълни — окачиха му пълна торба с ечемик. За три-четири деня конят се съвзе.
На четвъртия ден кучетата залаяха един нисичък селянин, с черна вета шапка, парцалив, който въртеше един камшик, повече от канап, за да се брани. Излезе, че е Иван Блажния, дошел да търси коня.
— Какъв си ти стопанин, защо не гледаш коня — скара му се Васил. — Я какво си го направил — само кожа и кости.
Иван Блажния, черен, с рядка черна брадица, мълчеше, гузно усмихнат.
— Защо не си го хранил? Не те ли е грях?
— Е, бай Василе. Може ли да не го храня. Е, то се знае, таквиз хамбари, като вашите, ний нямаме…
Той си взе коня и си отиде. Но скоро още два пъти през същото лято конят бега и се връща в чифлика. И все тъй го заварваше чичо Митуш — отвън вратника стои, чака.
— Слушай — каза Васил на Иван Блажния, когато тоя дойде да го търси. — Ще ти върна парите и ще си взема коня. Нали виждаш, добитъкът научен тука, тук иска да си седи.
Иван Блажния вземаше това на шега, усмихваше се.
— Не се смей, право ти казвам. Не го гледаш, бяга от тебе. Аз ще ти дам друг кон, по-добър.
— Не го давам аз, бай Василе, не си давам коня — започна Иван, като се разпали и вече не се усмихваше. — Тоз кон е тъкмо за мене, той ми гледа децата. Не съм го бил хранел… Храня го аз, но добитъка, както намери — и много яде, и малко. Пък и малко ли му е ходенето? Каква е мойта работа? Обикалям селата кое с хума, кое с дини, кое с грозде. Добре ми служи той: дий — дий, стой — стой. Добър си е той за мене. Ако не е той, пиши ме умрял — каза Иван и се усмихна.
Васил се позамисли. После каза:
— Той лошо беше се научил: хапе, хвърля. Не ти ли е направил нещо? Ти имаш деца.
Иван се усмихна:
— Хапе ли? Хвърля ли? Какво приказваш ти? Кротък е като овчица. Шест деца имам, като го начоголят… И качат му се, и за опашката го ловят, и, дето се казва, под него минават. Нищо не дума. Децата тръгнат — и той след тях. Казваш да ти го дам, как ще ти го дам? Ами че сега децата го чакат. Като тръгвах: тейко, викат, да доведеш Белча. Белчо да си доде, Белча искаме. Тъй викат. Не си го давам аз.
— А защо бяга от тебе тогаз? — попита Васил.
— Знам ли го — позамисли се Иван. — Аз нито букаи му турям, нито пайвант го връзвам и пак не бяга. Ходи, ходи — доде си. А понякога, как да ти кажа, понякога… като че му се обръща нещо ума и тогаз бяга. С каквото въже и да го спъна, ще изяде въжето и ще избяга.
Иван постоя още малко, после се качи на коня.
— Да го гледаш добре, чу ли? — каза му Васил.
— Гледам го, бай Василе, гледам го. Само, нали ти казах, дохожда време… че му се обръща нещо ума… Хайде сбогом! Хайде останете си!
Конят тръгна и при първите си стъпки се пообърна ту откъм едната си, ту откъм другата си страна и погледна назад. После се оправи и тръгна направо из пътя.
След туй вече той не избяга и не се върна в чифлика.
Свързани материали
Кучето, на което пъпът му е хвърлен на пътя: пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков
Куче се появява на прага, изяжда комата хляб, полудува от радост, а след няколко дни отново поема нанякъде. Пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков е поместен тук без съкращения. Разказът започва със завръщането на жълтото куче в чифлика и с мърморенето на чичо Митуш, който го хока и в същото време му отчупва залък след залък. Оттам повествованието обяснява с какво то се различава от Лефтер, Петрика, Джюли и Калпазан: другите пазят къщата и добитъка и знаят, че са слуги, а жълтото куче живее за себе си и обича да пътува. Средната част е низ от завръщания и изчезвания, всяко със свой повод и своя история: срещата с овчаря край Сърнено, лозята и мисирлиците, пъдарят със сачмите, тенекията за масло на тавана и смехът на целия чифлик. Отделен епизод отвежда чичо Митуш чак до границата, където изгубените волове и три чужди кучета го поставят в положение, което го засяга много повече, отколкото сам си признава. Финалната сцена е нощна и дъждовна, а последното изречение оставя стария човек лице в лице със скитника, когото така и не е успял да задържи. Разказът е подходящ за работа върху Йовковия поглед към човека и животното, върху образа на чичо Митуш и върху темата за свободата и привързаността. Удобен е и за точно цитиране в интерпретативно съчинение, и за преговор преди изпит.
Кучетата не го залаяха: „Нощен гост“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Един-два часа преди съмване, в тъмния агъл при овцете, чичо Митуш и малкият Митко подкарват стадото към стъргата, а млякото започва да шурти във ведрата. В същата нощ пристига непознат човек, когото кучетата пропускат, без да залаят. Разказът „Нощен гост“ от Йордан Йовков е поместен тук изцяло, дословно и без съкращения. Пълният текст следва цялата нощ: доенето и подвикванията на детето, звездите, по които се мери времето, разпита, който овчарите правят на новодошлия, и името, с което той се представя. Голяма част от разказа заема историята, подхваната от госта зад плета, в тъмното: за Божил кехая, за облога му с една мома и за нощния път до чешмата, край която, разправят, излизала жена. Тази вмъкната легенда е дадена така, както Йовков я е написал, заедно с това, което се случва после със самия Божил кехая. Съмването сменя гледната точка: на дневна светлина овчарите виждат кой всъщност е нощният им гост, а сцените с прясното мляко, кучетата при коритото и намирането на изгубената овца водят до тихия финал и до думите, които чичо Митуш не успява да изрече. Тълкуване не е прибавено: изводите за странния човек, когото животните приемат, и за срещата между разказ и живот остават за читателя. Текстът върши работа при четене преди час, при преразказ, при цитиране в анализ или в интерпретативно съчинение и когато се търси дословно точен израз.
Воловете, които познават имената си: разказът „Всеки с името си“ от Йордан Йовков, пълен текст
Нова година в чифлика, именен ден на готвача и една кола с бели волове, окичени със златен варак. С тази картина започва разказът, чийто пълен текст е даден тук, без съкращения и без преразказ. Първите страници въвеждат чифлишкия свят: празника на Васил одаджията, скарването заради кокалите в чорбата и чичо Митуш, старейшината на аргатите, който излиза пред дама тъкмо когато воловете се връщат от кладенеца. Йовков описва подробно бавното им прибиране, зимната отпуснатост на полето и навиците на всяко животно поотделно. Средищната сцена е вързването на воловете. Чичо Митуш вика имената едно по едно и от неподвижното стадо тръгва само този, който чуе своето име. Оттук се ражда и спорът с Аго дали добитъкът разбира човешката реч, в който старият аргатин излага цялата си вяра за ума, търпението и достойнството на вола. Финалната част е разказ в разказа: спомен за един стар човек от селото и за последната му молба, който придава на творбата друг мащаб. Развръзката е оставена за самия текст. В текста си личат и типичните за Йовков похвати: пестеливото описание, което със свои детайли изгражда цяла картина, диалогът, в който всеки герой говори със свой глас, и вниманието към имената като към нещо, което отрежда на всяко живо същество неговото място. Заглавието получава пълния си смисъл едва след последните редове. Подходящо за характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за разбор на името като знак за достойнство и за точно цитиране в съчинение или в устен отговор.
Отлаганото пътуване на чичо Митуш: „При своите си“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Трима ратаи лягат между две кладни след дълъг ден около вършачката и загледани в звездите, започват разговор за това къде отива човек и защо камъкът стои хиляди години. С тази нощ започва „При своите си“ на Йордан Йовков, поднесен тук в пълния си текст, без съкращения. Оттам нататък се нижат всекидневни случки в чифлика и всяка добавя по нещо към образа на стария чичо Митуш: обещаното и все отлагано пътуване до родното село, където живи вече няма, новите дрехи, ушити нарочно за път от Петър Джумалията, спорът с Аго за бития добитък и думите, че по родните му места на воловете казват ангели. Разказът върви бавно, с диалог, който носи говора на чифлика, и с описания на нощното небе, докато една привидно дребна случка с тежкия камък пред дама не променя посоката на действието. Финалните страници са сред най-тихите у Йовков и оставят на читателя сам да разбере какво стои зад заглавието. Текстът е даден с авторовия правопис, което го прави удобен за четене на глас, за точно цитиране и за отбелязване на ключовите епизоди. Подходящ за подготовка на характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за съчинение върху темата за дома и своите и за съпоставка с други Йовкови разкази.
Чужд човек в чуждото село: пълният текст на разказа „Другоселец“ от Йордан Йовков
Празничен ден, пълна кръчма и един дрипаво облечен непознат, доведен пред кмета насила: тук е поместен целият текст на разказа, без съкращения и без чужд коментар. Началото е широко и спокойно. Селяните идат в чисти ризи, говорят за поникналите ниви и за очаквания берекет, карат се и се сдобряват, кметът обещава глоба на всеки уловен в нивите добитък, а дядо Иван разказва за празника и за парченцето от честния кръст. На една маса се шегуват с касацията, на друга се спори за вярата, а настрана мълчи полупияният каменар Торашко, който живее зад своите камари камък и повтаря, че не ще да знае никого. Тази обикновена сутрин се пречупва в мига, в който полският пазач въвежда другоселеца, уловен с коня си в чужд ечемик. Оттам нататък разказът се движи между обвинението, оправданието и присъдата: сто лева глоба, разтрепераните ръце, които вадят вехтата кесия с копчета и огниво, и една неочаквана намеса, която обръща посоката на цялата сцена. Втората половина изнася действието вън от кръчмата, при падналия кон, около когото се струпва цялото село със съвети и помощ. После идва пладне, идва вечер и разказът се затваря с картина, оставена без нито една обяснителна дума. Текстът е подходящ за подготовка на анализ или съчинение върху темата за своя и чуждия, за човечността и състраданието у Йовков, за наблюдение върху ролята на диалога и на речевата характеристика и за търсене на точни цитати.
Двете кобилки, които вървят една след друга: „По-малката сестра“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Пълният текст на разказа, в който Йордан Йовков разказва за две млади кобилки, доведени от пазара, и за привързаността между тях, останала по-силна от всичко, което им се случва после. Творбата започва с деня, в който Васил ги пуска в празния харман: неопитомени, току-що хванати с ласо, с гъсти опашки и неподковани копита. Още от първите редове чичо Митуш и слугите ги наблюдават с опитно око и откриват по една черта от нрава им. Оттам нататък разказът следи как червената Айа се мята и бяга, а черната кобилка неотлъчно върви след нея, сякаш иска да я успокои и да я запази. Оттук идва и името на разказа: Айа е по-малката сестра. Следват дните на приучване към хамута и работата в равното поле, разговорите и преценките на чифликчийските хора, а после и една болест, която обръща спокойния ред и води до прибързано решение. Как завършва то и какво остава след него, се разбира само от самия текст. Разказът е от онези творби на Йовков, в които животните са пълноценни герои, а човешкото се измерва по отношението към тях. Записът е пълен, без съкращения, и върши работа за четене в час, за характеристика на чичо Митуш и на образите на животните, за теми за връзката между човека и животното и за точно цитиране в съчинение или анализ.