Един звънец на съседната маса: пълният текст на първия фейлетон от „Разни хора, разни идеали“ на Алеко Константинов

Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.

Вторият фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали“ е поместен тук изцяло, така както го е написал Алеко Константинов, без съкращения и без коментар. Текстът е монолог на маса. Чашата се налива до преливане, вдига се наздравица за амнистията и оттам нататък говори само един глас, гласът на човек, който току-що е освободен от отговорност за миналото си. В началото той изброява какво точно се заличава с чертата, теглена на миналото: места и случки, които всеки съвременник е разпознавал, и една история, за която дори в собствената си стая се озърта дали някой не подслушва в съседната. После идва грижата какво още остава недовършено, за да бъде спокоен напълно, и опасението кои книжа не са унищожени. Втората част е обръщение към противника: към човека, който е лежал по участъците, скитал се е немил-недраг и е останал честен. Тук монологът се превръща в сравнение между два живота, между идеите и златото, и стига до един въпрос, повторен няколко пъти, на който говорещият сам си отговаря със смях. Финалът се връща там, откъдето е тръгнал, при чашата и наздравицата, и добавя едно изречение, което обръща наопаки смисъла на думата, повтаряна през целия текст. Полезен за четене на творбата в оригинал, за точни цитати в отговор на литературен въпрос или в интерпретативно съчинение върху сатирата на Алеко Константинов и за самостоятелна работа върху самоизобличението като похват.

Пред читателя е самата драма, а не разказ за нея: пълният текст на „Хъшове“ от Иван Вазов така, както е написан за сцената. В началото стои списъкът на действащите лица с кратките авторови характеристики, по които се разпознава всеки от тях: учителят Михаил Владиков, локантаджията Странджата с двете зарасли рани по бузата, самохвалецът и шегобиец Македонски, младият поет Владимир Бръчков и баща му, семейството на Добревич, богатите търговци и повлашените българи, гостилничарят Мавроди. Посочени са и годините, в които се развива действието, както и градовете: първите четири действия преминават в Браила, а петото в Букурещ. Самият текст следва оригиналната сценична форма. Разделен е на действия и явления, с подробни ремарки за обстановката, за облеклото и за движението на героите. Първото действие се открива в кръчмата на Странджата, с окачените по стените револвери, картини от българските въстания и надписи, а разговорът тръгва от споровете на хъшовете за минали чети и сражения. Оттук нататък текстът разгръща онова, което прави пиесата основен извор за българската емиграция преди Освобождението: оскъдицата в кръчмата, спомените за преминаванията през Дунава и за войводите, срещите между бедните хъшове и заможните българи в града, подготовката на представление и сблъсъците за пари, в които лични и народни сметки се преплитат. Материалът дава произведението в неговата цялост, без съкращения и без коментар, така че всеки цитат да може да се вземе точно, а всяка сцена да се прочете в контекста си. Подходящ е за четене на пиесата, за подготовка на анализ и на характеристика на героите, за откриване на цитати за съчинение, както и за работа в час и за поставяне на откъси на училищна сцена.

Художественият текст на „Мъртви души“ от Николай Гогол в български превод, събран на едно място и разделен на глави, без съпътстващ анализ или коментар. Повествованието започва с Том първи, глава първа: през портите на един хотел в губернския град NN влиза доста хубава пружинена бричка, а в нея седи господин, за когото разказвачът внимателно уточнява, че не е нито хубавец, нито с лоша външност, нито стар, нито твърде млад. Пристигането му не вдига никакъв шум, а първите, които го коментират, са двама мужици, спорещи докъде би могло да стигне колелото на бричката. Оттам разказът върви към запознанствата на Чичиков с губернския град и неговите чиновници, към вечерите и приемите, на които героят се държи така, че всички остават доволни от него, и към първите му посещения при околните помешчици. Текстът дава онова, което преразказът и анализът само описват отстрани: авторовите отклонения и обръщения към читателя, разгърнатите сравнения, иронията към нравите на губернското общество и портретите на помешчиците, изградени с внимание към най-неуловимите черти на характера. Публикацията е удобна за четене на произведението в оригиналния превод, за проверка и точно цитиране, за подготовка на преразказ, характеристика или съчинение и за самостоятелна работа върху отделна глава, когато е нужен самият текст, а не преразказ на съдържанието.

Един чичо съветва племенника си как се живее в България, а племенникът се смее. От този разговор Алеко Константинов е направил един от най-безпощадните си фейлетони. Тук е поместен текстът на четвъртата част от „Разни хора, разни идеали“ така, както е излязъл изпод перото на Щастливеца: изцяло в диалог, без авторско отклонение и без обяснения. Читателят чува само двата гласа и сам решава на чия страна е. Началото е упрек към младия човек: връстниците му вече са наредени на работа, спастрили са парици и са издигнали къщици, а той е обрасъл с брадище и оправя света. Оттам разговорът минава през прочутата поука, че политика къща не храни, и стига до подигравателния отговор за цигуларя. Средата на текста е самата житейска философия на чичото: да си свиеш опашката, да си налягаш парцалите, да влезеш в болшинството, да се преструваш, че нищо не виждаш. Изброени са и нещата, за които според него е по-добре да си мълчиш, сред тях Бяла Слатина, 17 ноемврий, султанското благоволение и търговският договор. Финалът е обяснението защо за прокопсването не се искали нито труд, нито ум, и защо опозицията не водела доникъде. Как завършва разговорът и остава ли последната дума за чичото, се вижда само в самия текст. Текстът върши работа при четене преди урок върху Алеко Константинов, при цитиране в съчинение върху фейлетоните и при подготовка по темите за приспособенчеството, за гражданската съвест и за сблъсъка на два вида идеали.

Венчавка, изкарана набързо, докато из улиците сноват патрули, а хората пред черквата шепнат, че брата на невестата са го заклали като яре: така започва романът „Хоро“ на Антон Страшимиров, поместен тук в пълния си текст. Първите глави вървят по две успоредни линии. В черквата и после в големия дом на Карабельови тече сватбата на Мичето с разногледия Сотир Иванов, с кум полковника, с кмета и прокурора на трапезата и с наздравици, които заглушават всичко останало. Отвън, по стоборите и в сенниците на съседите, се движат други хора, а махленките броят на глас чуждото нещастие. Повествованието е водено с рязка, накъсана фраза и почти изцяло през чужди гласове: пияните обущари Капанови пред черквата, слугинята Марга, старата Карабелица в покоите си, приставът Миндиля, дядо Рад панагюрецът. Мисълта на всеки герой се прекъсва от следващия и от тези реплики постепенно се сглобява картината на град, в който страхът е станал всекидневие, а насилието носи чинове и ордени. Нататък текстът продължава с белите септемврийски нощи, с чакането по дворовете и с това, което следва за къщата на Карабельови и за самото Миче. Развитието и краят остават за четене в самия роман. Творбата е поместена изцяло, без съкращения, така както е нужна за четене по учебната програма, за проследяване на композицията и на смяната на гледните точки и за точно цитиране при анализ. Романът е подходящ за подготовка на съчинение и на отговор на литературен въпрос върху „Хоро“, за характеристика на Мичето, Сотир Иванов и полковника и за работа върху темата за насилието и обезценения човешки живот в българската проза между двете войни.