Слово, мит и фолклор

В началото на човешкото развитие е словото. Чрез него от древни времена хората изразяват мисли, чувства, наблюдения и усещания и общуват помежду си. Словото дава възможност да се съхранява значителна част от миналия опит на човека и общността, познанието за добро и зло, нравствено и безнравствено, натрупаните поуки и посланията към идните поколения. Нещо повече - чрез словото започва да се твори най-значителната част в духовното развитие.

В древността човекът е убеден, че словото има божествена същност и свещена функция, защото осъществява връзката със света на боговете.

Човешката словесност има своите етапи на развитие, пряко свързани сформирането на общественото съзнание.

За да си обясни природните явления и загадките на живота, човекът създава света на митовете, в които подрежда хаотичната картина на света в космичен порядък. Митовете са населени с образи на божества и хора, на духове, змейове, хали, на птици и животни. Този свят съединява причудливото и непознатото с реалното. Този вид художествено обединяване се нарича синкретизъм. Самите митове са фантастични разкази, които дават представа за първите знания на човека за Космоса, природата и света. Те са най-ранната форма на словесното изкуство. Митът е свещено повествование за създаването на божествения и на човешкия свят, за взаимоотношенията между хората и боговете. Затова е населен с причудливи същества, чиито образи са запазени и във фолклорните текстове, възникнали по-късно. Присъстват и в пластичния, и в изобразителния фолклор. Можем да ги открием в приказката („Тримата братя и златната ябълка”), народната песен, в дърворезбите на църковните олтари и каменните релефи, създадени от неизвестни народни майстори. Много често те се свързват с образа на Великата майка-земя от езическите митове, която обединява в себе си раждащите плодоносни сили, но и поглъщането на мъртвите. Във фолклора това противоречиво единство се разпада в два самостоятелни образа. „Отрицателната" половина остава свързана с ламята, а „положителната" - с героя, който трябва да извърши подвизи в името на спасен живот.

Друг образ, много характерен за мита, е този на змията. В нашата митология тя е с двойствени представи. Внушава страх и ужас заради отровата си и се възприема като коварна и зла. Живее в долния свят (корените на Дървото на живота) и се свързва със света на мъртвите. Но заедно с това тя е представена като пазителка на подземните богатства, на дома, мъдра е, разбира всички езици, познава лековити билки. Затова нейният образ може да се „види" пренесен и във фолклора. Незнайни народни творци са го изобразили в слънчевата розетка на Градския музей в гр. Гоце Делчев; при входа на църквата „Св. Димитър" в с. Горна Бешовица, Врачанско; на олтара от църквата „Св. Никола" - с. Търговище, Видинско; в храма на с. Бериево, Троянско; нас.Ярджиловци, Пернишко; на каменния релеф от църквата „Св. Троица"-с. Извор, Пернишко.

Така митовете „оживяват" в пластичния и изобразителния фолклор. Но да се върнем на словото. Ако в началото то е божествено и свещено, по-късно се превръща в средство за общуване между хората, а не толкова между човека и божеството. Вероятно тогава се заражда и словесното народно творчество като образ - отражение на действителността. „В широк смисъл фолклорът обхваща умствената, духовната култура на народа", но „в тесния смисъл на думата под фолклор разбираме поетическото творчество на трудовите народни маси, словесно-художествените произведения”, пише проф. П. Динеков.

Тези словесни произведения се създават анонимно (техният автор е неизвестен), разпространяват се устно. Текстовете им често имат няколко варианта, защото са плод на колективните усилия на много поколения. Ето защо те имат функцията на универсална система за съхранение и възпроизвеждане на човешкия опит.