„Хармония, от която нищо не може да се отнеме“: сонетът в ренесансовата култура, разработка за твърдите форми, Петрарка и Шекспир
Зареждане на оценките…
За разлика от Средновековието, в което произведенията на словесността изпълняват подчертано приложна функция – да поучават, да дават примери за праведно поведение, да участват в религиозните ритуали, с началото на Ренесанса те започват да се осмислят като творби на едно независимо изкуство – литературата. Самата дума изкуство (лат. Ars) всъщност означава „занаят“, „умение“. Майсторът художник, следвайки правилата на този своеобразен занаят, изработва специални произведения, предназначени единствено и само да въздействат естетически. Ето как флорентинецът Леон Батиста Алберти обяснява в какво се състои красотата на една художествена творба:
Красотата е хармония на всички части, обединени разумно и с такава съразмерност в предмета, в който се намират, че да не бъде възможно да се прибави, отнеме или измени каквото и да е, без да стане по-лошо. Това е без съмнение велико и божествено нещо, за усъвършенстването на което се изразходват всички сили на изкуството и дарованието, въпреки че рядко се отдава някому, даже и на самата природа, да създаде нещо напълно завършено и съвършено във всичко.
Както се вижда от това определение, произведението на изкуството вече се мисли като резултат на високо занаятчийско майсторство от страна на художника, който съчетава, обединява и хармонизира отделните елементи, за да постигне онова съвършенство, което може да се оценени като красиво. Подчинявайки се на правилата на изкуството, художниците се стремят да изработят своя „шедьовър“, т.е. съвършената творба – едно понятие също заимствано от занаятчийската практика (шедьовърът е бил работата, с която кандидатът се е представял пред комисия, за да бъде признат за майстор).
Литературата също възприема това разбиране. Майсторството на поета започва да се цени по това как той, следвайки предварително зададени правила, е постигал хармония между формата и съдържанието на своята творба. В резултат на тази практика още при прехода между Средновековие и Ренесанс се утвърждават определен брой литературни жанрове, за които е предварително определено как трябва да бъдат построени. И тъй като правилата били много строги, тези устойчиви модели получават названието „твърди форми“. Сред най-разпространените са: сонет, триолет, рондо, рондел, секстина, виланел и др.
От тях най-голямо значение за европейската култура добива сонетът. Той е въведен през първата половина на XIII в. от Якопо де Лентини – придворен поет при двора на сицилианския крал и император на Свещената Римска империя Фридрих II.
Думата „сонет“ е умалително на „sonus“ – звук, мелодия, песен и буквално означава „малка песничка“. Сонетът съдържа четиринадесет стиха, обединени в две четиристишия (катрени) и две тристишия (терцети), като римите следват строга и предварително зададена схема. Важно е да се отбележи, че изискванията към сонета са били не само формални, но и съдържателни – той е трябвало да възпява любовта, нравствените идеали, воинските добродетели, т.е. високи и възвишени теми. Освен това между формата и съдържанието трябва да има пълно съответствие. В първия катрен се поставя тезата, която се развива във втория. Това се подчертава чрез използваната в тези две строфи еднаква римова схема – ABBA, ABBA. След осмия стих се извършва т.нар. „volta“, т.е. обрат, когато на тезата се противопоставя антитеза. А в края на последната строфа се появява т.нар. сонетен ключ, в който се резюмира внушаваната от произведението идея, постигната чрез хармоничното синтезиране на тезата и антитезата.
Открит и развит в сицилианската поетична школа, сонетът бързо се разпространява из всички културни средища на Италия. Сонети започват да пишат болонският поет Гуидо Гуинцали, флорентинците Гуидо Кавалканти и Данте Алигиери, чиято книга „Нов живот“ се състои почти изцяло от сонети. Но безспорно най-голяма заслуга за утвърждаване на жанра има Франческо Петрарка, чийто „Песенник“, възпяващ живота и смъртта на мадона Лаура, става една от най-влиятелните прояви на ренесансовото изкуство и основа на цяло художествено движение, наречено „петраркизъм“. Сонетите на Петрарка се превеждат на всички културни езици и пораждат безброй подражания особено във Франция и Англия.
Сонетът прониква в Англия цели триста години след излизането на „Песенник“, което дава възможност да се преодолее петраркистката традиция. Първите преводи и подражания принадлежат на сър Томас Уайът, но истинското развитие на английския сонет идва с творчеството на сър Филип Сидни и Уилям Шекспир. При тях сонетът претърпява много сериозно развитие спрямо италианската и френската традиция – вместо от две четиристишия и две тристишия английският сонет се състои от три четиристишия и заключително двустишие. По този начин се подчертава ролята на сонетния ключ, който резюмира и внушава основната идея на творбата. Освен формални изменения английският сонет предлага и сериозни промени в съдържанието. На мястото на утвърдените от петраркизма теми, мотиви, нравствени и естетически идеали, в сонетите на Шекспир се проявава едно много по-разкрепостено от всякакви догми индивидуално чувстване на света, изразяващо се в сериозна промяна на внушаваните нравствени и естетически идеали.
През живота си Шкспир е написал 154 сонета, които са издадени през 1609 г. Основната тема в тях е любовта в най-широкия смисъл на думата. Интересното тук е, че първите 126 сонета са посветени на мъж (Fair Youth), а останалите 28 – на жена, получила от тълкувателите името „Смуглата дама“ (The Dark Lady). Тъй като в английския език липсват форми за род, то за някои от сонетите е трудно да се определи дали са посветени на мъж или жена. Това обстоятелство благоприятства възприемането на любовта не като конкретна връзка с определен човек, а като универсално чувство, облагородяващо света. Този извод се потвърждава и от факта, че в мотива за любовта се включват и други важни за ренесансовото светоотношение теми и идеи – преходността на времето, красотата, моралът, ценностите.
Свързани материали
Лирическа изповед за ценностите, любовта и красотата. Подробен и разширен литературен анализ на Сонет 91 и Сонет 130 от Уилям Шекспир с въпроси и отговори
Сонетите са разгледани по строга схема, приложима и към други лирически творби. Началото представя Уилям Шекспир като един от най-великите творци на европейския Ренесанс и произведението. Следват раздели за жанра, за сюжета, за героите и за композицията, а после темите на всеки от двата сонета поотделно. Частта, наречена от значенията към смисъла, показва как от отделните думи се стига до цялостно тълкуване, а рубриката за начина на четене учи на самопроверка. Въпросите и отговорите изясняват по кое време е създаден сонетният сборник и колко творби съдържа, какво означава самата дума, кога се заражда литературният сонет и кой е най-авторитетният му автор, защо сонетът няма ясно изразен сюжет и с какво е свързана сюжетната последователност в сонетните сюити. Двадесет и пет въпроса с отговори и задачи придружават анализа. Схемата, по която е разгледано произведението, може да се приложи и към други лирически творби, което прави разработката полезна отвъд конкретните два сонета. Отговорите са разгърнати и с точни термини. Въпросите обхващат както теорията на жанра, така и конкретните текстове, и стигат за подготовка на цялостен писмен анализ.
Между богатството на любовта и истината за земната красота. Подробен и разширен литературен анализ на сонет 91 и сонет 130 от Уилям Шекспир с въпроси и отговори
Двата сонета са разгледани заедно, защото показват две различни страни на Шекспировата лирика. Началото представя Уилям Шекспир като универсален гений на Ренесанса, а следващият раздел се спира на изданието от 1609 г. и на загадките около сонетите. Отделна част обяснява формата: разликата между италианския и английския тип сонет и какво следва от нея за построяването на мисълта. Анализът на сонет 91 разглежда представата за универсалния човек на Ренесанса, а анализът на сонет 130 показва как образът на Смуглата дама разрушава петраркистката традиция. Следва раздел за присъствието на Шекспировите сонети в българската литература. Въпросите са разделени на встъпителни и на такива към двата текста: кои герои, образи и фрази се откриват в приведените откъси, защо творбите са лирически и в какво се изразява художественото майсторство на поета. Тридесет и три въпроса с отговори и задачи правят разработката удобна за час и за писмен анализ. Съпоставката между двата сонета е най-ценната част, защото показва как един и същ поет може да възхвалява и да се подиграва на възхвалата, оставайки верен на себе си и на формата.
Четиринадесет стиха, подчинени на хармонията: сонетът като жанр, наименование, форма, разновидности, съдържание, език и историческо развитие
Стегната справка за сонета, подредена по рубрики, така че всяка страна на жанра да се намира веднага: наименование, светоглед, форма, съдържание, читател, език и исторически измерения. Първите редове обясняват откъде идва самото название и какъв кръг от идеи стои зад жанра. Следва най-подробната част, посветена на формата: колко са стиховете, как се групират и по какво се различават отделните разновидности, включително особената циклична форма, при която петнадесет стихотворения се закачат едно за друго по строго правило. Разделът за съдържанието изброява темите, които сонетът възпява, и посочва по каква логическа схема се разгръща мисълта в него. Отделно е казано какво се изисква от читателя и какви са изискванията към езика, сред които едно правило за пренасянето между стиховете, което не допуска изключения. Финалната част подрежда историята на жанра по етапи: къде и кога се появява, през коя школа минава развитието му, кой го утвърждава като представителен за епохата, как се разпространява в Европа и кога преживява следващите си разцвети. Справката е удобна за преговор преди изпитване върху литературните родове и жанрове, за бърз отговор върху строфиката на сонета и като опора при анализ на конкретен сонет.
Времето, Вечността и сонетът: студията на Валери Петров върху „Сонети“ от Уилям Шекспир и първите два сонета
Литературоведски увод към „Сонети“ от Уилям Шекспир, написан от преводача им Валери Петров, придружен от началото на самата поредица в негов превод. Текстът започва с образа на трите сестри от една метафора на Самуил Маршак и оттам минава към епохата: как сонетът стига до Англия, кои са предходниците на Шекспир в този жанр и защо в края на шестнайсети век сонетната форма преживява бурен разцвет. Следва частта за съдбата на самата книга: първите свидетелства за „сладостните сонети“, пиратското издание на Томас Торп, споровете за времето на създаването им и въпросът защо признанието им закъснява с векове, преди романтиците да ги преоткрият. Отделно място е отредено на устройството на поредицата: формата на английския сонет, подредбата на 154-те текста и трите групи, които те образуват според адресата си. Оттук тръгва и най-обсъжданата тема, тази за реалните лица зад героите: Приятеля, Смуглата дама и Поета съперник. Изложени са различните предположения, без едно от тях да бъде обявено за сигурно. Същинската част на студията разглежда основните теми и отношения в поредицата: култа към мъжката дружба сред ренесансовите хуманисти, промяната на тона, когато в стиховете се появи Смуглата дама, и въпроса кое всъщност побеждава времето. Обяснено е и защо толкова много похвати, които днес изглеждат общи места, навремето са били открития. Последната част е за трудностите при превода на сонетите на български и за онова, което неизбежно се губи по пътя. Накрая са дадени първите два сонета в превода на Валери Петров. Студията е подходяща за подготовка по западноевропейска литература от епохата на Ренесанса, за реферат върху Шекспировите сонети и като въведение преди работа върху отделен сонет.
„Приятелят, смуглата дама и поетът“: сонетите на Уилям Шекспир. Анализ на жанра, на сборника и на Сонет 91 и Сонет 130
Сонетът е само четиринайсет стиха, но в тях се побира цяла философия за любовта, приятелството и времето. Настоящият анализ проследява как Уилям Шекспир превръща строгата форма в лична изповед и стига до подробен разбор на два от най-известните му сонета: 91 и 130. Началото е посветено на жанровите особености. Изяснено е по какво се различават италианският и английският, наричан още Шекспиров, модел на сонета, каква е функцията на отделните смислови части и как схемата теза, антитеза, синтез работи върху конкретен текст. Проследен е и произходът на жанра през XIII век в Сицилия, както и имената на ренесансовите поети, които го утвърждават в Италия, Франция, Испания и Англия. Следващият раздел разглежда Шекспировия сборник от 154 творби като цялост: кои са трите основни лирически образа, кой е загадъчният съперник и какви хипотези съществуват за реалните им прототипи. Отделено е място и на другия прочит, при който героите не са конкретни личности, а въплъщение на нравствено-философски категории. Тук е и съпоставката с любовната лирика на Петрарка и Микеланджело. Същинската част е анализ на двете творби. При Сонет 91 е разчетена ценностната система, представена в тезата, контрастът между материалното и духовното в антитезата и афористичният смисъл на финалното двустишие. При Сонет 130 акцентът пада върху отказа от идеализирания женски портрет, върху иронията към клишетата на любовната поезия и върху художествените средства, чрез които е изграден образът на смуглата дама: антитеза, епитети, метонимия, евфемизъм, експресивен детайл. Тълкуванията са подкрепени с точни цитати и с обяснение на литературните понятия, които се търсят в час: сонет, поанта, сентенция, лирически говорител, опозиция. Текстът е подходящ за подготовка на урок и на устен отговор, за писане на съчинение върху Ренесанса и Шекспировата лирика, както и за преговор преди класна работа.
Любовта отвъд богатството и измамната красота. Подробен и разширен литературен анализ на сонет № 91 и сонет № 130 от Уилям Шекспир с въпроси и отговори
Двата сонета са разгледани заедно и с много място за собствено мнение. Началото представя Уилям Шекспир, чието име е синоним на английския Ренесанс, и неговата творба. Следва раздел, който обяснява защо сонетът се смята за висша поетическа форма и какви изисквания поставя тя пред поета. Анализът на сонет № 91 показва любовта като най-висша ценност, а анализът на сонет № 130 разглежда как поетът разрушава клишетата за женската красота. Въпросите и задачите съчетават теория и разговор: какво е сонет, защо сонетите са висша форма на поезия, кое прави човека по-щастлив, любовта или богатството, има ли един идеал за красота или той е различен за всеки влюбен. Отделни въпроси канят ученика да опише в какво според него се крие чарът на другия, а после да определи каква представа за жена утвърждава Шекспировият герой. Четиринадесет въпроса с отговори и задачи правят разработката подходяща за работа в час и за писмен анализ. Личните въпроси не са украса: те подготвят ученика да заеме позиция, преди да чете какво утвърждава героят на Шекспир, и така анализът се превръща в разговор, а не в лекция.