Хермина - Йордан Йовков
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Хермина
Докато минавахме през селото, конете бързо препускаха, каруцата дрънчеше и аз, седнал на един чувал със сено, подскачах и се полюлявах ту на една, ту на друга страна. Но вън от селото конете като че отведнъж отмаляха и тръгнаха полека. Лъхна ни студен вятър, полето беше замъглено. Вляво, доста надалеч и усамотено, се виждаше някаква ограда и в нея нещо като паметник от освободителната война, каквито има много из Добруджа.
Погледнах коларя: той току подръпваше юздите, викаше и размахваше камшика над конете, но нито ги удряше, нито пък му се щеше, както се виждаше, да вървят по-бързо. Пътят наистина беше поразкалян, но конете бяха доста якички и ако ги удареше, биха тръгнали по-живо. Но той само викаше и крадешката изпод око поглеждаше към мене. Като забеляза, че го гледам, като разбра навярно и какво мисля, той се извърна и като правеше лицето си колкото се може по-загрижено, каза:
— Слаб добитъка, ваша милост! Нямаш с що да го назобиш ки! Ичумик, овес — сичко прибраха за войската. Хайде, Арап, хайде! Дий!… А комендантина… хм… комендантина… Ти, кай, се преструваш. Какво ще се преструвам, казвам си правата: мръкне ли, не виждам, ако щеш, бръкни с пръст в очите ми, не виждам. Кокоша слепота имам.
— Добре де — рекох. — Нали ти казах, няма да закъснеем.
— А в друго село ще ходим ли?
— В друго село няма да ходим. Как се казваш?
— Васил, Васил Ненов ме казват. Другаде няма да ходим, кайш. И рано ще се върнем, а? Сполай ти, ваша милост.
Лицето му се разведри. Имаше черно, сипаничево лице и — нещо рядко между селяните — оставил си беше брада, малка и рядка, тук-таме прошарена вече. По очите се познаваше, че е добряк, но не знаеше с какъв човек има работа, а, от друга страна, наплашен от ангария, правеше се по-отчаян, за да му повярват, че наистина страда от кокоша слепота.
— Мене Васил ме казват, Васил Ненов. Хайде, Арап, дий! Ваша милост, тук да караме полека, че като излезем баиря… а, може ли?
— Може, може. Полека карай. Бърза работа нямаме.
Лицето му светна още повече и той едвам сега се показа такъв, какъвто си е.
— Васил ме казват — подзе весело той, — Васил Протестантина. Тъй ме прекоросват. Какъв протестантин съм аз! Никакъв протестантин не съм, християнин съм, като всички. Ама държа за правдината и всекиму думам право в очите. Аз и на кмета, и на попа казвам. Дядо попе, казвам, ти какво правиш — все пари, пари. Ами че ти трябва да ни наставяш, ти си ни светилника. В евангелието, думам, как пише: „Не туряй свещта под крината, а отгоре крината, че да свети!“ Тъй им думам. А те — протестантин…
Пред нас се показа каруца и докато мислехме, че е още далеч, изведнъж порасна, порасна, излезе из мъглата и два хубави черни коня профучаха като фъртуна покрай нас. В каруцата седеше пълен човек, погледна ни и лениво попипа калпака си, за да поздрави.
— Немец е, от наше село е — каза бай Васил. — Нали половината от наше село са немци? Тоя се казваше Йоан Фердинандов, богат е. Ама виждаш ли го какъв е? Голям човек, едър човек. Аз, какъвто съм дребен, само от единия крачол на панталоните му цял ще се облека.
Той се обърна и за въртя камшика, без да удари нито единия, нито другия кон.
— Тия немци — продължи той, — добри хора са, кротки хора. Само, как да ви кажа, не работят като нас. Той, немеца, сутрин ще стане, ще закуси с хляб и масло, ще попуши с лулата и хе, като подскочи слънце, ще иде на работа. Стане ли дванайсет часа, ще се наяде, ще почива и в два пак започва. Също като чиновници. А ний — нас ни дай да се борим с работата, като мечки. Леснина не търсим. И затъ, ако не се утрепим, както трябва, нито разбираме, че сме работили, нито хляба ни е сладък. Тъй сме ний българите…
Аз слушах и се усмихвах, но не казвах нищо. Това като че не се хареса на бай Василя, той ме поизгледа, усмихна се и пак започна:
— Тоя, Йоан Фернинандов, големият, дето го срещнахме, отива веднъж в Добрич и слиза в хотел „Зора“. Вечерта си отива в стаята, ляга си и, нали е тежък човек, кревата — прас! Счупва се. Ами, счупва се! Дохожда хотелиерът — ти, кай, ще ми платиш кревата. Как, казва Йоан Фернинандов, аз не съм ли пътник, аз не съм ли си платил?… Комендия!
Разбрах, че бай Васил ме залъгва, за да може да кара по-полека, обърнах се и погледнах настрани: ето го паметника. Дошли сме до него, без да усетим. Както винаги се случва, всичко изглеждаше не тъй, както се виждаше отдалеч: оградата беше много по-широка, самият паметник — много по-висок, от хубав, малко посивял камък. Не беше руски паметник, а гроб. Отпред на паметника се виждаше някаква фотография.
— Чий е тоя паметник, бай Василе?
— На едно момиче, на един немец. Уби се само. Отрови се.
— Отрови ли се! Но тук… и други гробове има.
— Те са нови. Там седем руски офицери са погребани. Тях скоро ги погребаха, през денеси, след битката.
— Но защо се отрови туй момиче?
— Защо. За нищо. А голяма афера беше то!
Той се обърна, настани се по-добре и като го видях как е доволен, че има нов повод да кара полека и да не мъчи кончетата си, дадох му цигара, запуших и аз.
— Голяма афера беше то! — започна бай Васил. — Оттогаз има-няма четири-пет години. Туй момиче беше на един немец. Тоя Йоан Фердинандов, дето го срещнахме, е богат, но онзи, бащата на момичето, беше още по-богат. Вайнер се казваше. Негова дъщеря беше, хубаво момиче, като капка. И добро — стар ли, млад ли срещне, ще го разприказва. И такова едно, как да кажа, види, да речем, слънцето като засяда, и ще каже: ай, че хубаво! Види кон или птиче и — ай, че хубаво! Имаме една баба Стояна, тя накрай селото живееше, бедна жена, тя хванала веднъж петела си, взела ножа и излязла на портата — ще го коли. Ето че иде същото туй момиче — Ирмина, тъй се казваше — и: не бива, казва, бабо, да го колиш. Я какъв е бял! Я какъв е хубав. Не бива, кай, не бива да го колиш. На ти един лев, ама няма да го колиш. Баба Стояна взема лева и пуща петела. На другия ден вижда, че иде момичето, хваща пак петела и грабва ножа. И пак откъртва един лев. Ами, такава е една вещица!… Хайде, Арап, хайде!
Та ще ви кажа, ваша милост, дохождат едно лято юнкери от Букурещ — нали тогаз румънско беше. Дохождат, ходят из къра, мерят, пишат — карти правят. Във всяко село имаше по пет-шест души. Тия, дето бяха у наше село, всички слязоха в чифлика на Вайнера. И Ирмина все с тях. Вечер се приберат, нахранят се, починат малко, след туй засвирят — и танцуват. По харман беше, ще се събудя, гледам, Кокошката подскочила, вече ще се съмне, а прозорците на Вайнера още светят — и танцуват, танцуват. Както и да е, отидоха си юнкерите, замина и Ирмина в Букурещ. После си доде, пак замина и пак се върна. Ама друго стана вече момичето: не приказва, не се смее. Ходи тъй, като пребито, или ще се спре и — мисли, мисли… и един ден зе, че се отрови…
— Отрови се!
— А, страшно нещо беше! Майка й, горката, само дато не умря. Баща й — и той. Стопиха се хората. Направиха тоя гроб, заградиха го и не можаха повече да живеят тука. Продадоха и си отидоха. А, ваша милост, страшна работа беше то!
Изкачихме баира, започнахме да наваляме надолу и конете сами започнаха да препускат. Освен туй тук дъждът като че е бил по-малко и пътят беше поприбъхтан. По едно време конете тъй се засилиха, че бай Васил с мъка трябваше да ги удържа и да внимава добре, да не ни обърнат някъде. Когато слязохме долу в равнището, показа се насреща и селото, дето отивахме. Но в същото време ние навлязохме в местата дето само преди десетина дни бяха станали големи сражения. Цялата местност наоколо беше се смълчала, изтъпкана и оголяла, като че бита от градушка. Тук-таме — окопи, навред — черни ями от гранати. Разхвърляни дрипи, гилзи от патрони, оглозгани скелети на добитък. И — гробове, гробове. Тук ще са се били турци, защото на повечето гробове, вместо камък, какъвто тук няма, беше забита някоя тояга. Наоколо, подплашени от каруцата, разхвърчаваха се големи орляци от чавки, примесени с косове.
Бай Васил поглеждаше гробовете, много от тях засипани тъй набързо, че мъртъвците се виждаха, поклащаше глава и казваше:
— Горките! И тях майка ги е гледала…
Като изневидело въз нас налетяха глутница кучета, големи, охранени, зли, изгубили всеки страх от човека. Селото беше напуснато от хората и тия кучета се скитаха из полето, подивели и люти като вълци. На друго място, въз един яр от желта глина, се показа цял човешки скелет, изчистен, зеленясал, усмихнат. Наоколо земята беше изтъпкана от ситни стъпки. И аз, и бай Васил го видяхме, но нито той, нито аз продумахме нещо. Нямаше хора, нямаше жива душа. В замъгления въздух над тия мъртви полета прехвърчаваха само черните орляци от чавки, размесени с косове.
Стигнахме в селото — село без хора, с празни, занемели къщи, с продънени хамбари, из които беше протекло жито. Скоро аз си свърших работата — и каква работа имах? — предадох едно писмо в щаба, взех друго. Починахме, нахранихме конете и след туй тръгнахме назад. Не исках да мина по тоя страшен път, из който додохме, и казах на бай Василя да избиколи настрана. После, не ми беше добре — усещах, че ще ме втресе, и полегнах в колата. С бай Василя повече не се занимавах и туй като че го усъмни. Навярно си мислеше: тоя човек, както ми каза да заобиколя, няма ли да ми каже да ударя за друго някое село? Безпокойството му растеше. Понякога слизаше, отиваше пред конете и като им дърпаше ушите, за да го ободри от умората, мърмореше:
— Капна добитъка… капна…
Друг път пак слезе, дойде до едно от задните колела, започна да го почуква и си говореше:
Ето че и колелото се разхлопа. Шината ще излезе. Не върви днес и туй то… Не върви…
— Бай Василе — рекох, като се подигнах от каруцата, — карай право за село!
Той се качи, погледа ме, погледа, след туй се засмя и удари конете.
Сгуших се в яката на шинела, дадох гръб на вятъра и се помъчих да задремя. Някъде колата ме раздрусваше и аз отварях очи: виждах бай Василя замислен, понякога срещах усмихнатия му поглед. И пак задрямвах.
След час-два колата изведнъж спря и аз отворих очи.
— Ето паметника — каза бай Васил.
Обърнах се: оградата на паметника беше на няколко крачки.
— Чакай, аз ще сляза — рекох.
Влязох в оградата и най-напред се спрях пред паметника. На овална порцеланова плочка стоеше фотография на младо момиче. Хубави, светли коси, които трябва да са били руси, падаха на една страна и почти закриваха челото. Очите й бяха големи, бистри, а усмивката… каква доверчива, радостна усмивка! Отдолу с едри букви пишеше: Хермина Вайнер. И още нещо друго.
После се обърнах и погледнах: току пред паметника, на един ред, лежаха седем гроба на седем руски офицери. Спрях се пред всеки един. На кръста на всекиго беше написано името на падналия, полкът му, мястото, дето е бил убит, датата. И под всичко туй, което аз не можах да запомня, стояха думите, незабравими завинаги: „Спи, верний син России!“
След мене вървеше бай Васил, спираше се, дето се спирах и аз. Но той като че с други очи гледаше и друго като че си мислеше. Чух го да мърмори:
— Хм… дохождали, пак дохождали. И тя е дохождала. Ей на цветето. Туй цвете сега е турено…
— Какво има? — попитах. — Кой е дохождал?
Той разгъна отчаяно ръце, в една от които държеше камшика, и каза:
— Какво има ли, ваша милост? Все същото, все същото! Жени нали са, все са едно!…
Не го разбрах и погледнах към паметника. Нататък погледна и бай Васил. От овалния портрет се усмихваше Хермина Вайнер.
— Тия казаци — продължи бай Васил, все тъй отчаян, — аз ги познавам. Не познавам всички, но двама от тях ги зная. Преди битката бяха в наше село, в къщата ми бяха. Млади хора, хубави хора, юнаци. Додоха и засвириха с хармоника. Събраха се момичетата на немците, и мойто момиче, и затанцуваха. Нашите момичета знаят да играят полка, от немците се учат. Свири хармониката и танцуват, танцуват, а ония махмузи — дзън, дзън, дзън… Цяла нощ. На сутринта се започна битката. На другия ден ги донесоха на носилка — убити. Хей, ваша милост. Не ми бяха деца, а в къщата ми огън падна. Донесоха и други и всичките ей на, тука ги погребаха. Оттогаз момичетата на немците и мойто момиче Неша дохождат тук през ден, през два и им носят цвете. Ей на, Неша пак е дохождала. Познавам цветето от градината…
Хермина Вайнер се усмихваше. Усмихваше се на мене, на думите на селянина, усмихваше се на седемте юнака, които лежаха под земята пред нея. По-тъмни ставаха облаците на небето и вятърът свиреше през дъските на оградата.
Излязохме и се качихме на колата.
— Не ми е за друго — подзе все тъй угрижен бай Васил. — Най-после хора сме, християни сме, а и те, дето се казва, са ни освободили. Ама не е хубаво, кога човек си тури мисъл на сърцето — гледам, съхне момичето ми, вехне, замязало е на сянка…
Селото беше близо и тъй като между другите къщи се показа голяма бяла сграда, дето се виждаха да ходят войници и където навярно беше и комендантът, бай Васил се сепна, шибна конете и ние влязохме в селото със също такова препускане, както когато излизахме.
Свързани материали
Чудомир - разкази
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
Иван Вазов - Една българка /разказ/
Пълният текст на разказа „Една българка“ от Иван Вазов, поднесен в оригиналния му вид, заедно с подзаглавието „Исторически епизод“ и с народния епиграф, който стои преди първия ред. Повествованието започва с точна дата и с ясно очертан исторически фон, следобеда на деня, в който Ботевата чета е разбита, и оттам въвежда в едно съвсем обикновено ежедневие край брега на Искър, където жени чакат ладията, а заптиетата решават кой да мине. Оттук нататък разказът следва пътя на една възрастна селянка от Челопек, тръгнала към Черепишкия манастир с болното си внуче на ръце. По този път тя се изправя пред няколко избора и всеки следващ иска от нея повече от предишния, а текстът ги подрежда в шест части със самостоятелни сцени. Читателят ще намери тук цялата поредица от епизоди, около които обикновено се води разговорът в час: молбата пред заптието на брега, среднощното хлопане по манастирската порта и разговорът със сърдития калугер, срещата в церовата гора и утрото, в което потерята излиза срещу селото. Финалът, в който се решава съдбата и на детето, и на момъка от гората, Вазов е оставил за последните редове и той остава да бъде прочетен в самия текст. Изданието е удобно за подготовка на преразказ, за точно цитиране при съчинение или анализ, за проверка на конкретна реплика и за четене на творбата наведнъж, без съкращения и прескачане.
Другоселец - Йордан Йовков
Празничен ден, пълна кръчма и един дрипаво облечен непознат, доведен пред кмета насила: тук е поместен целият текст на разказа, без съкращения и без чужд коментар. Началото е широко и спокойно. Селяните идат в чисти ризи, говорят за поникналите ниви и за очаквания берекет, карат се и се сдобряват, кметът обещава глоба на всеки уловен в нивите добитък, а дядо Иван разказва за празника и за парченцето от честния кръст. На една маса се шегуват с касацията, на друга се спори за вярата, а настрана мълчи полупияният каменар Торашко, който живее зад своите камари камък и повтаря, че не ще да знае никого. Тази обикновена сутрин се пречупва в мига, в който полският пазач въвежда другоселеца, уловен с коня си в чужд ечемик. Оттам нататък разказът се движи между обвинението, оправданието и присъдата: сто лева глоба, разтрепераните ръце, които вадят вехтата кесия с копчета и огниво, и една неочаквана намеса, която обръща посоката на цялата сцена. Втората половина изнася действието вън от кръчмата, при падналия кон, около когото се струпва цялото село със съвети и помощ. После идва пладне, идва вечер и разказът се затваря с картина, оставена без нито една обяснителна дума. Текстът е подходящ за подготовка на анализ или съчинение върху темата за своя и чуждия, за човечността и състраданието у Йовков, за наблюдение върху ролята на диалога и на речевата характеристика и за търсене на точни цитати.
„Последна среща“ от Йордан Йовков – текст на разказа
„Последна среща“ от Йордан Йовков е представен като художествен текст за самостоятелно четене и работа в час. Разказът съчетава селска обстановка, множество персонажи, разговори и внимателно подбрани поведенчески детайли. Материалът позволява да се проследят отношенията между хората, привързаността към познатото място и присъствието на животните в общия свят. Подходящ е за изразително четене, съставяне на план, подготовка на преразказ и подбор на цитати за литературен коментар. Началото въвежда промяна в живота на чифлика и реакциите на неговите обитатели. Повествованието редува сведения за случващото се с разговори между слугите и наблюдения върху господарите. Така читателят получава различни гледни точки, изразени чрез реплики, жестове и портретни щрихи. Тази част е удобна за работа върху въвеждането на конфликт и върху начина, по който една обща ситуация се представя през поведението на няколко персонажи. Следващите епизоди са организирани около подготовката за напускане и движението извън чифлика. В текста се съчетават битови подробности, пряка реч и описания на пространството. Повтарящите се обръщения и думи за сбогуване могат да бъдат проследени като елементи, свързващи отделните сцени. При подготовка на преразказ тази последователност дава ясни опори за разделяне на действието на смислови части и за разграничаване на главното от съпътстващите детайли. Срещата с Велико, Василена и Аго въвежда нова обстановка и по-разгърната разговорна сцена. Репликите разкриват отношенията между познати хора, а описанията допълват казаното с погледи, движения и промени в изражението. Присъствието на добитъка позволява да се наблюдава как животните участват в повествованието и в емоционалното общуване. Текстът предоставя богата основа за цитатен подбор при обсъждане на привързаността, съчувствието и човешката близост. Особено подходящи за внимателен прочит са сцените, в които думите се редуват с мълчание и жестове. Йовковото разказване насочва към малки подробности, които могат да бъдат проследени без преразказване на цялото действие. Портретът, диалогът и описанието на движението предлагат различни начини за характеристика на персонажите. Финалната картина предоставя възможност да се разгледат пространствената перспектива и постепенната промяна на видимото пред погледа на читателя. Разказът може да се чете цялостно или на отделни епизоди. В семейна или учебна среда разговорите са подходящи за четене по роли, а описателните пасажи – за упражняване на интонацията и паузите. Учителят може да подбере откъси за обсъждане на повествователните похвати, а ученикът да изгради собствен план и да събере точни цитати към избрана тема. Прочетете „Последна среща“ с внимание към думите и жестовете на героите и открийте как Йовков изгражда емоционалната плътност на една човешка среща.
Антон Страшимиров - "Хоро" - книгата
Венчавка, изкарана набързо, докато из улиците сноват патрули, а хората пред черквата шепнат, че брата на невестата са го заклали като яре: така започва романът „Хоро“ на Антон Страшимиров, поместен тук в пълния си текст. Първите глави вървят по две успоредни линии. В черквата и после в големия дом на Карабельови тече сватбата на Мичето с разногледия Сотир Иванов, с кум полковника, с кмета и прокурора на трапезата и с наздравици, които заглушават всичко останало. Отвън, по стоборите и в сенниците на съседите, се движат други хора, а махленките броят на глас чуждото нещастие. Повествованието е водено с рязка, накъсана фраза и почти изцяло през чужди гласове: пияните обущари Капанови пред черквата, слугинята Марга, старата Карабелица в покоите си, приставът Миндиля, дядо Рад панагюрецът. Мисълта на всеки герой се прекъсва от следващия и от тези реплики постепенно се сглобява картината на град, в който страхът е станал всекидневие, а насилието носи чинове и ордени. Нататък текстът продължава с белите септемврийски нощи, с чакането по дворовете и с това, което следва за къщата на Карабельови и за самото Миче. Развитието и краят остават за четене в самия роман. Творбата е поместена изцяло, без съкращения, така както е нужна за четене по учебната програма, за проследяване на композицията и на смяната на гледните точки и за точно цитиране при анализ. Романът е подходящ за подготовка на съчинение и на отговор на литературен въпрос върху „Хоро“, за характеристика на Мичето, Сотир Иванов и полковника и за работа върху темата за насилието и обезценения човешки живот в българската проза между двете войни.
Николай Хайтов - "Мъжки времена"
С едно изречение за буйната кръв на младостта започва един от най-разпознаваемите български разкази, предложен тук в пълния си текст. Разказвачът е Шебан, човекът, когото са викали, „щом някой се наканеше да си краде жена“. Той си спомня една конкретна поръчка: комшия харесал жена в Настан и платил, за да я доведат до сватба. Оттам нататък всичко тръгва наопаки. Момата е предупредена и не излиза, брат ѝ е зареден с пушка, а двамата помагачи бързо разбират, че са попаднали на човек, който не отстъпва. Текстът върви като устна изповед, на жив планински говор, с турцизми и с диалектни думи, запазени такива, каквито са. В него има дебнене край нивата, преследване из гората, двубой с брадва, ранена ръка, придошла река, която трябва да се пресече на месечина, и една жена, която се съпротивлява много по-дълго, отколкото очакват тримата. Постепенно разказът се измества от кражбата към нещо съвсем друго. Между Шебан и Емине се появява притегляне, което не е предвидено в никаква поръчка, и в един момент героят се озовава пред избор, който сам описва с думите, че в такова време на човек му трябват две сърца, а има само едно. Как е решен този избор, какво се случва на моста над реката и какво остава от цялата история след сватбата, се разбира едва от самия текст. Пълният текст е удобен за четене преди час, за подготовка на анализ и на характеристика на героя, за работа върху разказвача и езика на творбата и за точно цитиране в съчинение или в интерпретативно съчинение.