Български народни легенди

Те идват до нас от дълбините на времето с дъх на романтика и красота, понесли у себе си зрънце истина за сътворението на света, за обикновените хора и историческите истини, за вярата и вярванията на народа.

Човек винаги е копнеел да стигне до корените на тибетските истини, до същността на природните явления и да разгадае безкрайния свят на живата и неживата природа. А този копнеж е бил съпроводен от усещането за красота и преклонение, понякога и страх от света, който го заобикаля. Затова в митовете и легендите има прелест, вяра, оптимизъм и смирение.

Митовете са най-ранната форма на словесното изкуство. Те са повествование за създаването на божествения и на човешкия свят. От тях се раждат легендите, които разказват за отношенията между богове и хора, за героическите подвизи на личности от миналото.

В българското народно творчество митове и легенди в своята първична пълнота липсват. Това е така, защото българската народност се формира в по-късен исторически етап - VII-IХ в., и то в голяма степен под влиянието на християнската култура и религия. Езическите митове и легенди са обречени на отмиране, но все пак нещичко от тях е останало. От прабългарските вярвания до нас са достигнали образи на змейове, дракони и чудовища и те са навлезли в митическите народни, песни и вълшебните приказки. Отглас от този персонаж, но силно видоизменен, се среща и в легендите.

Според една от тях, Св. Николай убива чудовищна риба, за да спаси хората. Доверим ли се на тази легенда, трябва да приемем, че рибата е равнозначна на змея, от чиито части е създаден светът, според много други митове и легенди.

Убийството на рибата-чудовище е ритуално, защото легендата разказва, че вече няма кой да изяде Слънцето и то е готово да поеме по своя нов годишен път над Земята.

От Никулден до Игнажден (от 6. XII. до 20. XII.) се смята, че „умира" старата година и точно на Игнажден започва Младата година. С тази легенда е свързано поверието за „полазника”. Хората са смятали, че който пръв „полази” (влезе) в къщата им, ще определи каква ще бъде годината. Ако човекът е добър, работлив и добронамерен, то всичко ще е пълно и равно. Това говори, че легендите и преданията стоят много близо до религиозните вярвания, обяснението на природата, на човешкото съществуване, на радостите и неволите на битието.

Според преданието, от Коледа до Ивановден (от 25. ХII. до 6.I.) започват поганните дни. Наричат ги „некръстени”, „мръсни”, „Каракондьови". Хората вярвали, че кръстът е паднал, а земята е станала на решето - преградата между този и отвъдния свят е снета и нощем до първи петли бродят вампири, таласъми и самодиви. Затова преданието учи да не се излиза нощем по това време на годината и да не се оставя непокрито ядене. А децата, родени през тези дни, да се обличат в специални ризи, които да ги защитават от любовта на змейове и змеици. В някои части на България е останал обредът Ладуване на Васильовден, в който виждаме отражение на легендата за известната славянска богиня Лада. Тя е закриляла момите и се е схващала като олицетворение на съдбата.

Повечето от българските народни легенди обаче не са свързани само с религиозни митове и ритуали. Една част са посветени на действително живели исторически личности - последните Шишмановци, Хаджи Димитър или на събития от историята (възникването на град София) - първите турски нашествия в нашите земи. Друга част от легендите разказват за названията на местности, за природни явления. Много често легендите пресъздават историческото настояще на общността. Но то е обвеяно от необичайното и затова проблемен център на легендата става „чудото”.