Воловете, които познават имената си: разказът „Всеки с името си“ от Йордан Йовков, пълен текст
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Всеки с името си
На Нова година празнува именния си ден Васил одаджията. В чифлика той беше готвач, той държеше лъжицата и хляба и затуй му направиха празника, както трябва: впрегнаха една кола с каната, качиха го в нея и с голям алай го закараха на кладенеца, за да го окъпят, както му е обичаят. В колата впрегнаха Балана и Чивгата, най-хубавите волове на чифлика, и двата едри и с големи рога, и двата бели като преспи. Облепиха рогата им със златен варак, окичиха ги с чимшир, с пуканки, Галунка, жената на Василя, им върза дарове, като на сватба. Василя не го окъпаха, поляха му малко вода на главата за здраве. Но голям вик, голяма олелия беше. И гайди свиреха. Някой се провикна:
— Василе, на твоя ден и добитъка се радва. Виж Балана и Чивгата какви се кипрят!
Всичко това беше преди десетина дни. Чичо Митуш, старейшината на чифлишките аргати, си го спомни, защото днес беше се карал с Василя — в чорбата беше сипал малко кокали, а тия работи той не му прощаваше. Освен това тъкмо в тая минута чичо Митуш беше поизлязъл пред дама и видя, че воловете се връщат от кладенеца. На часа той се повърна вътре, защото воловете щяха да додат и трябваше да се наставят.
Една мярка за богатството на тукашните хора е кой колко плуга кара. В чифлика карат два плуга, нмат, значи, двайсет и четири вола, по дванайсет на плуг. Ето ги сега, както се връщат от кладенеца, приличат на цяла черда. Аго, аргатинът, ги кара. Докато зад тях стърчи дългият му камшик, воловете вървят накуп. Но те дохождат близо до чифлика, отпред на поляната, Аго се изгубва нанякъде. Тозчас повечето от воловете остават на мястото си, като заковани: не мърдат, не трепват, сякаш силите им са стигнали само да дойдат дотук. Очите и ушите им са обърнати към дама, усещат дъха на прясното сено, но как ще направят тия стотина крачки, които остават — да има някой да ги вземе на ръце и да ги занесе дотам!
Самото време предразполага към отпуснатост. Тихо е, не е много студено, по земята се белсеслана. На изток, между мътните облаци, се червенсецепнатина и оттам проблясва слънцето. Тънка мъглица, като дим, замрежва полето.
Докато повечето от воловете стояха, както бяха се спрели, някои се изнизват и дохождат по-наблизо. Навръх боклука, там, дето хвърлят пепелта от изгорения тезек, два вола се боричкат. Но и те вършат туй мързеливо, като на шега, като че все не могат да наместят, както трябва, роговете си. Един черен до половината вол дъвче някаква хартия и нито я гълта, нито я изплюва. Други е дошел до плета и все с едно и също движение, непрекъснато, почесва корена на единия си рог. А точно пред дама, отвъд оградата, един широк сив вол е проточил шия над дувара и гледа право във вратата на дама: когато излезе чичо Митуш, очите на вола са в него, дори, за да му обърне внимание, престава да преживя и силно изпухтява, като че пуши тютюн. Но чичо Митуш не го поглежда и си гледа работата.
По едно време Аго се връща, чичо Митуш го зярва от вратата и му се кара:
— Къде ходиш като щур? Ела да помагаш, че ще вързваме воловете.
Аго наистина е малко слабоумен, но пък и чичо Митуш, когато работи, или когато е скаран с Василя, става по-строг. Той е възстар човек, нисък, як, с червено татарско лице, обраснало с рядка брада, която отпред е изострена и по-дълга. Зарад тази брада докато вснчки почтително го иаричаха чичо Митуш, Васил одаджията беше го кръстил „чичо Пръч“, за да го подиграе.
Без да слуша оправданията на Аго, чичо Митуш излиза по-напред, поглежда към воловете и вика:
— Балан!
Викът му отива като камък към воловете, но между тях никаква промяна не става: ония, които стояха на едно място, тъй си останаха, ония, които се боричкаха, почукваха пак рогата си. За трети път, още по-високо, чичо Митуш извика:
— Балан!
Къде е бил Балан, не се знаеше, но току се показа, запътен към дама. Чичо Митуш извика:
— Чивга! Чивга!
И Чивга се появи след Балана. И двата бяха бели, с извити еленови рога. С тях бяха завели Васил да го къпят. И двата пристъпяха гордо и напето, като да бяха от царско коляно.
Чичо Митуш ги дочаква и ги подкарва. Щом видят аргатите зад себе си, воловете забързват, дори разтърсват грамадните си тела и тичат, влизат в дама и се спират точно на местата си. Те вече лизват с език миризливото сено, когато чичо Митуш и Аго считат до тях и само хвърлят вьжто на рогата им.
Чичо Митуш излиза пак пред дама и вика:
— Текеш! Текеш!
Един едър вол, с жълта къдрава козина на челото (затуй се наричаше Текеш, сир Жьлтурко), позна името си и тръгна. Дори той се поозърна към другите волове, да не би някой друг да тръгне по погрешка. Поподгонен от Аго, и той отърча и се спря на мястото си пред яслите, както бяха направили Балан и Чивга.
Чичо Митуш продължи да вика подред: Сиври! Аккойрук! Комур! Карагьоз! Гюверджи! Той изреди едно след друго много имена. Дойде ред на ония волове, които се бяха спрели още в началото и стояха неподвижни, като истукани. От тях тръгваше, като че неочаквано оживяваше, само тоя, който си чуеше името, другите не мърдаха. Никаква грешка не ставаше, никакво пререждане. Дори чичо Митуш, макар да беше сърдит, се възхити и извика:
— Браво, мойте момчета, тъй ви искам! Че как мислиш? — каза той на Аго. — И те са свършили клас, и те са учени…
Чичо Митуш подмяташе с тия думи Василя одаджията, който често се хвалеше, че бил свършил трети клас.
Най-после всички волове бяха вързани. Чичо Митуш ги обгърна с поглед — всички лакомо скубехаот сеното, — намери, че всичко е направено, както трябва, и, наедно с Аго, излязоха пред дама да изпушат по една цигара.
Аго много се радва, когато го почерпят с една цигара. Той смуче жадно, очите му сълзят, кашли.
— Че ти какво мислиш? — продължи приказката си чичо Митуш. — Аз, да ти кажа ли, държа добитъка по-горе и от чиляка. Има ли по-добра живица от вола, я ми кажи? Мини покрай него: няма да те ухапе, няма да те ритне. Бодял бил… не боде! И карай го, колкото искаш, ще трае, няма да кажи ох, няма да каже „не мога“. Ще падне, ама ще кара…
— Хъм… — каза Аго и се усмихна.
— И разбират, всичко разбират. Те, както тъй си приказваме сега с тебе, може всичко да разберат.
— Ами, ще разберат — каза дебело Аго и се изсмя. — Дяволи ще разберат…
Чичо Митуш го изгледа съжалително.
— Глупчо! Глупчо! — каза той. — Че ти какво мислиш? Ами че те, воловете, са по-умни и от тебе, и от мене. На, вземи да ги впрягаш: щом речеш кош! — и той сам си пъхне врата в хомота.
— Хъм… — усмихна се пак Аго.
— Ама ако са разешени, няма да се впрегне. Маха глава, не ще. Иска да каже: „Туй място не е мое.“ Всеки си знае мястото.
Чичо Митуш помълча, след туй продължи:
— Смееш се ти, ама нищо не знаеш. Аз, да ти кажа ли, за мене вола е по-умно и от коня. Не виждаш ли, кога орем: Балана и Чивга нали ги впрягаме в дъното, до плуга. Как крепят плуга — нито вляво, нито вдясно отиват, все по брезната, все едно държат. А предния чифт, калаузите, дето водят плуга? Като изкараш една брезна и минеш на другата страна, какво мислиш? Ти ли ги обръщаш? Ти викаш „чаа! чаа!“, ама те сами си знаят работата. Затуй ги казват калаузи, че водят: извъртят се и право в брезната. И тръгват: раз, два, раз два…
Аго хвърли цигарата и се разсмя.
— Смееш се, ама си глупав — каза чичо Митуш. Той помълча замислен, въздъхна и продължи: — Добитък е, ама и то носи душа. В наше село имаше един дядо Стоян, Индже Стоян. Аз не съм го запомнил, ама съм чувал… Та ще ти кажа, разболял се той, ще мре, зле бил болен чиляка. Доведете, рекъл, воловете, доведете ги тук, пред прага. Ела, Димитре, рекъл на сина си и се облегнал еедната си ръка на него… Ела, бабо, рекъл на жена си и се облегнал на нея с другата си ръка. И куцук-куцук отива до вратата. Воловете ги били докарали. И той целува единия по челото, целува и другия. Е, сега, рекъл, свърши се. Сега може да умра. Легнал, скръстил ръце и до вечерта умрял.
Чичо Митуш се обърна към дама, поогледа се и току измъкна изпод стряхата една кука.
— Хайде! Хайде да идем да наскубем сено, че мръкна — каза той. — Хайде, Аго! Какво се умисли…
И двамата, той с куката, Аго с изплетената с въже тарга, която влачеше подире си, тръгнаха към кладните със сено.
Свързани материали
Отлаганото пътуване на чичо Митуш: „При своите си“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Трима ратаи лягат между две кладни след дълъг ден около вършачката и загледани в звездите, започват разговор за това къде отива човек и защо камъкът стои хиляди години. С тази нощ започва „При своите си“ на Йордан Йовков, поднесен тук в пълния си текст, без съкращения. Оттам нататък се нижат всекидневни случки в чифлика и всяка добавя по нещо към образа на стария чичо Митуш: обещаното и все отлагано пътуване до родното село, където живи вече няма, новите дрехи, ушити нарочно за път от Петър Джумалията, спорът с Аго за бития добитък и думите, че по родните му места на воловете казват ангели. Разказът върви бавно, с диалог, който носи говора на чифлика, и с описания на нощното небе, докато една привидно дребна случка с тежкия камък пред дама не променя посоката на действието. Финалните страници са сред най-тихите у Йовков и оставят на читателя сам да разбере какво стои зад заглавието. Текстът е даден с авторовия правопис, което го прави удобен за четене на глас, за точно цитиране и за отбелязване на ключовите епизоди. Подходящ за подготовка на характеристика на чичо Митуш, за анализ на отношението между човека и животните у Йовков, за съчинение върху темата за дома и своите и за съпоставка с други Йовкови разкази.
„И шут не шут, пак си е хубавец“: пълният текст на разказа „Шутият вол“ от Йордан Йовков
Един едър вол с къси, обърнати назад рога, когото в чифлика подминават заради вида му: тук е поместен целият текст на разказа от цикъла „Ако можеха да говорят“, без съкращения и без чужд коментар. Разказът започва пред сундурмата, докато чичо Митуш и Аго закусват, а Комура стои наблизо и не сваля очи от тях. Първите страници очертават нрава му: боричканията с другите волове, кражбите от колата със сено и от нивите, хвърлената тояга на Аго и оплакването на Галунка за изядените юфки. Оттам действието се пренася на нивата, където плугът затъва в дебелите корени на троскота и шестте чифта волове не могат да го помръднат. Сцената с прередените волове и с онова, което следва, е кулминацията на разказа: в нея се решава как ще гледат на Комура и хората, и белите волове с еленовите рога, смятани дотогава за първи. Втората част е изпитанието. Една сутрин Аго се връща сам от паша с лоша новина, а чичо Митуш посяга към зимбила с инструментите. Изходът и грижата след него са разказани докрай, заедно с двете дребни случки, с които Йовков затваря образа на вола. Пълният текст е удобен за характеристика на Комура и на чичо Митуш, за наблюдение върху хумора и върху погледа на Йовков към животните, за откриване на точни цитати и за подготовка на преразказ или съчинение върху разказа.
Кучето, на което пъпът му е хвърлен на пътя: пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков
Куче се появява на прага, изяжда комата хляб, полудува от радост, а след няколко дни отново поема нанякъде. Пълният текст на разказа „Скитник“ от Йордан Йовков е поместен тук без съкращения. Разказът започва със завръщането на жълтото куче в чифлика и с мърморенето на чичо Митуш, който го хока и в същото време му отчупва залък след залък. Оттам повествованието обяснява с какво то се различава от Лефтер, Петрика, Джюли и Калпазан: другите пазят къщата и добитъка и знаят, че са слуги, а жълтото куче живее за себе си и обича да пътува. Средната част е низ от завръщания и изчезвания, всяко със свой повод и своя история: срещата с овчаря край Сърнено, лозята и мисирлиците, пъдарят със сачмите, тенекията за масло на тавана и смехът на целия чифлик. Отделен епизод отвежда чичо Митуш чак до границата, където изгубените волове и три чужди кучета го поставят в положение, което го засяга много повече, отколкото сам си признава. Финалната сцена е нощна и дъждовна, а последното изречение оставя стария човек лице в лице със скитника, когото така и не е успял да задържи. Разказът е подходящ за работа върху Йовковия поглед към човека и животното, върху образа на чичо Митуш и върху темата за свободата и привързаността. Удобен е и за точно цитиране в интерпретативно съчинение, и за преговор преди изпит.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
Белият гълъб на керемидите: пълният текст на разказа „Гълъбът на прозореца“ от Йордан Йовков
Йовковият разказ „Гълъбът на прозореца“ е поместен тук изцяло, без съкращения и без съпътстващ разбор. Действието започва под цъфналия салкъм пред господарската къща, където чичо Митуш е дошъл с трион и брадва, за да отреже клоните, които трошат керемидите. Галунка го подкача, а той ѝ обещава половината от парите, ако намери пари горе на дървото. Оттам тръгва първата от историите в текста: за бедния Махмуд, който се примолва да отсече сухия клон, за хралупата, която се отваря под брадвата му, и за това как старият господар хаджи Петър постъпва с намереното. Тя е разказана изцяло и подготвя всичко, което следва. Втората част е за гълъбите. Докато чичо Митуш работи на покрива, един едър бял гълъб не се помръдва от мястото си, а по-късно двамата ги гледат отдолу как се премятат презглава във въздуха. Тук е и споменът за срещата с бабичката на пътя за града и за причината, поради която хаджи Петър завъжда гълъби. Изброени са и породите, които е държал, с имената, с които ги наричат. Третата част е разказът на Галунка за последните дни на стария господар: за отворения прозорец, за белия гълъб, който идвал и заничал навътре, и за онова, което тя видяла в очите на болния, преди той да се помине. Чичо Митуш задава само един въпрос за гълъба и си прави своя извод. Финалът се разиграва в двора по пладне и започва с внезапна тревога сред гълъбите и кокошките. Развръзката и последните думи на чичо Митуш са оставени за самия текст. Полезен за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в отговор на литературен въпрос или в интерпретативно съчинение, за подготовка на преразказ и за характеристика на героите, тъй като целият текст стои на едно място.
„Не си давам коня, той ми гледа децата“: пълният текст на разказа „Бялата алаша“ от Йордан Йовков
Стар бял кон, впрегнат на кладенеца в чифлика, и едно босо момче, което върви в самите му стъпки: тук е поместен целият текст на разказа от цикъла „Ако можеха да говорят“, без съкращения и без чужд коментар. Началото е самата работа на кладенеца: скърцащата макара, въжето, черно като змия, обиколките в кръг и камшикът на Митко, който се забравя. Оттук Йовков се връща назад към миналото на коня, към годините при стария господар и към това как сивият кон побелява и става алаша, но запазва нещо от царствения си вид. Следва редът на дребните отмъщения между момчето и коня, а после и случката с Васил през зимата, която променя всичко и води до решението за продажбата. Втората половина е поредица от завръщания. Конят се появява отвън на вратника, отслабнал и в рани, и чака да го приберат. Появява се и новият му стопанин, Иван Блажния, а разговорите между него и Васил стигат до въпроса, върху който целият разказ държи: къде е домът на едно животно и кой всъщност се грижи за него. Отговорът е оставен в думите на бедния селянин и в последното изречение за коня. Пълният текст е удобен за характеристика на белия кон, на чичо Митуш, Васил и Иван Блажния, за наблюдение върху хуманизма и мекия хумор у Йовков, за търсене на точни цитати и за подготовка на преразказ или съчинение.