Особености на приказките за животни

ОСОБЕНОСТИ НА ПРИКАЗКИТЕ ЗА ЖИВОТНИ

          Животните са любими приказни герои, защото те носят устойчиви, лесно открояващи се качества, а постъпките им, напомнящи тези на хората, пораждат удивление или недоволство, съчувствие или смях. Народните приказки за животни са фолклорни разкази, в които животните говорят, мислят и постъпват като хората, без това да се счита за чудо. Персонажите животни въплъщават човешки черти и прояви, поради което се приема, че основен художествен похват в тези повествования е олицетворението. Както знаем, животните се срещат и във вълшебните приказки. В тях обаче те не са на преден план, а по някакъв начин съпътстват героите – например орлите, помагащи на юнака от „Тримата братя и златната ябълка“ да излезе на горната земя. Точно обратното, в приказките за животни човекът присъства само епизодично и не е в центъра на изображението.
          Подобно на фолклорните разкази за чудеса и вълшебства, приказките за животни са тясно свързани с митологията. Причината за произхода им най-вероятно е народната вяра, че някои животни са древни предци и покровители на хората, че са част от човешкия колектив. Тези животни се наричат тотеми – родоначалници на рода или на племето. Те са смятани за свещени и са били обект на почит. На това се дължи и тяхното голямо значение в народната култура. Човекът с векове е наблюдавал животните в процеса на тяхното опитомяване и при отделянето им от дивата природа. Сред голяма част от народите за свещени тотемни животни са били считани мечката и конят. Сред тракийските и прабългарските племена е бил разпространен най-вече култът (почитта) към коня и елена. Някои животни и птици пък са били смятани за превращения на различни божества. Образите на животни присъстват не само във фолклорните приказки, но и в други произведения на народното изкуство, както и в поверията и спецификата на някои празници, като българските Вълчи празници (от 11 до 17 ноември и от 1 до 3 февруари), Мишкин ден (27 октомври), Конски Великден (Тодоровден) и др.
          Често с помощта на животни се изразяват различни митологични представи, например т. нар. световно дърво, свързано с идеята за триделността на света, разделен на горен свят (пространство, обитавано от птиците орел, сокол, ястреб, гълъб), среден свят (място, олицетворено от свещените животни кон, крава, елен) и долен свят (пространство, населено най-често от змия, риба и пр.). В народната култура животните играят роля и при подредбата на месеците, както и за осмислянето на сезоните – поведението на някои птици и на змиите показват прехода зима-пролет и есен-зима. Животните олицетворяват определени качества, умения и прояви, които често пъти присъстват като устойчиви техни характеристики в приказките.
          В художествените фолклорни повествования човешките качества и прояви се въплъщават в образите на животни, за да се извлече поучителен, морално значим ефект. Съдържанието на много от приказките за животни може да се изрази в пословица, която обобщава идеята – „Болен здрав носи“, „Вълкът козината си мени, но нрава си не мени“ и пр. Идеята на пословицата може да не е пряко изразена, но най-често се подразбира. До истината, до поучителния смисъл се достига след запознаването със сюжета и с преживяванията на героите.
          Персонажите носят обобщените названия на различни животни (вълк, лисица, мечка и т.н.). Те притежават характерни за всеки един от тях качества, които невинаги отразяват естествените закони в природата. Според утвърдените представи лисицата се отличава с хитрост, но в отделни ситуации проявява непредпазливост и самонадеяност; вълкът най-често е глупав, но понякога и коварен; заекът олицетворява страхливостта, таралежът също е страхлив, но в някои случаи и твърде умен. За да бъде повествованието по-интересно, по-близко до човешкия свят, животните често са представени като близки и роднини: лисицата и вълкът са кумове, таралежът и лисицата – побратими и пр.
          Най-популярен персонаж в българските народни приказки за животни е лисицата – олицетворение на хитростта и измамничеството. Съществуват редица сюжети, в които тя е главно действащо лице: лисицата краде риба; вълкът носи здравата лисица на гърба си; лисицата се жени за котарак; лисицата е съдия или кръстница. В повечето случаи тя е лукава, крадлива и способна да се измъкне от всяко едно положение. Наред с това, в някои приказки чрез нея е представена темата за възмездието - най-накрая тя е надхитрена и получава справедливо наказание.
          Чрез образите на животните се утвърждават определени качества като хитрост, ловкост, съобразителност. Като цяло обаче понякога се поощряват и прояви, които - от съвременна гледна точка – не съответстват на положителните ценности. Много често човекът в приказките за животни също е назоваван обобщено. Понякога той се явява само в отделни епизоди, колкото да накаже губещия („Болен здрав носи“), друг път е носител на качества, които според случая се утвърждават или порицават - („Вълкът и овчарят“, „Мечката и лошата дума“).
          За разлика от вълшебните, приказките за животни се отличават с по-малък обем и с по-опростена сюжетна схема и постройка. Приказният сюжет обикновено е целеустремен, изпълнен с динамика, а приключенията на животните са интригуващи и забавни. Ходът на събитията в тях се проявява чрез сравнително завършени епизоди, в които се открояват качествата на действащите лица. В повествованието се редуват думите на разказвача с диалог, който разкрива героите и действията им. Приказката завършва с победата или с поражението на някои от тях. Финалният епизод носи изводите, поучителния смисъл на приказката, който потвърждава и обогатява житейския опит на хората.