Фолклорна приказка

          ХАРАКТЕРНИ ЧЕРТИ НА ПРИКАЗКИТЕ

          1. Приказките са устно словесно творчество.
          В продължение на хилядолетия те се разпространяват само устно, като се предават от поколение на поколение.

          2. Приказките са художествено творчество на народа.
          Техен автор е народът и затова се наричат „народни приказки“. Предават се в общността и всеки разказвач променя нещо в приказката.

          3. Приказките се променят и всяка има различни варианти.
          Устното разпространение създава условия една приказка да има различни варианти.

          4. Приказките имат универсален характер.
          Това означава, че една приказка може да се среща във фолклора на различни народи.
          Разказаното не е свързано нито с конкретни исторически събития, нито с конкретни географски обекти. Така времето и мястото на приказното действие са неопределени – то се е случило някога и някъде.

          5. Приказките пренасят общочовешки и вечни ценности.
          Посланията, които се съдържат в приказките, са общочовешки и вечни. За това какво е добро и зло, красиво и грозно, мъдро и глупаво, справедливо и несправедливо, хората от различни народи и от различни епохи имат еднакво разбиране. Посланията на приказките се отправят към цялата общност, а не към отделни групи в нея. Макар че днес приказките се разказват или четат на децата, някога те са били споделяни с всички в общността.

          Всяка приказка започва с някоя от постоянните „формули“ за начало („Имало едно време...“ или ,„Живели някога...“). Постоянни са и „формулите“ за край („И аз бях там...“, „Три дена яли, пили и се веселили“, „Заживели щастливо...“). Това прави приказките лесно различими от други фолклорни произведения, които също се разказват – легенди и предания.

          ПРИКАЗКИТЕ И ИНТЕРЕСЪТ КЪМ ТЯХ

          Научният интерес към приказките се заражда през XVII – XIX в. Във Франция първият, който събира и издава народни приказки, е Шарл Перо. Неговият сборник „Истории и приказки от старото време с морални наставления“ е издаден през 1697 г. Едни от първите изследователи, които записват народни приказки и ги издават в сборници, са братята Вилхелм и Якоб Грим. Те издават първия том на сборника „Детски и семейни приказки“ през 1812 г., а втория том – през 1814 г. Братята споделят и наблюденията си върху народните приказки, като забелязват връзката им с митовете и отражението на древни вярвания и разбирания в тях:

          „Общи да всички приказки са остатъците от вяра, която идва от праисторически времена и картинно изразява свръхестествени неща. Тук митичното прилича на малки късчета от разбил се скъпоценен камък, които са разпръснати по обраслата с треви и цветя земя и може да бъдат открити само от остър поглед“.

          Братя Грим смятат, че с помощта на приказките можем да възстановим загубените древни митове на европейските народи.

          ВИДОВЕТЕ ПРИКАЗКИ

          Приказките се делят основно на приказки за животни, вълшебни приказки и битови приказки.

          ПРИКАЗКИТЕ ЗА ЖИВОТНИ са най-стари по произход и вероятно имат връзка с тотемните животни, прародители на племето. Приказките за животни могат да бъдат:

          • за диви животни – вълк, лисица, мечка, заек, риба и др.;
          • за домашни животни – петел, котарак кон, магаре и др.;
          • за човек и диви животни;
          • за човек и домашни животни.
          Обикновено животните в приказките се свързват с точно определено човешко качество – вълкът е глупав, лисицата е хитра, заекът е страхлив, таралежът е умен.

          БИТОВИТЕ ПРИКАЗКИ разкриват битовите и обществените отношения:
          • в семейството (между родители и деца, съпрузи, братя и сестри, снаха и свекърва и т.н.);
          • в общността (между бедняци и богаташи, селяни и попа, селяни и кмета и т.н.).

           ВЪЛШЕБНИТЕ ПРИКАЗКИ са най-близо до мита. Приема се, че те произлизат от митовете, но и съществено се различават от тях. Руският учен Владимир Проп, който изучава задълбочено вълшебните приказки, стига до извода, че те се изграждат по определена „формула“. Той посочва 31 елемента, изграждащи вълшебните приказки, които можем да сведем до следните девет:

          • Представяне на героите и обстановката.
          • Нарушаване на реда – появява се герой вредител, който донася някаква беда.
          • Героят тръгва на път и преминава през различни изпитания.
          • Героят получава вълшебно средство – помощник при преодоляването на изпитанията.
          • Героят преодолява препятствия – влиза в битка.
          • Героят ликвидира бедата – възстановява се редът.
          • Завръщане у дома – героят не е разпознат от близките си.
          • Лъжегероят е победен и разобличен.
          • Хармонията е възстановена – щастлив край.