Христо Смирненски
Приказка за честта

   В живота си нивга не бях се надявал
   на толкова мил комплимент:
   покани ме Дявола — старият Дявол —
   дома си на чашка абсент.

   Свещта очертаваше острия профил
   със ивица златни лъчи
   и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
   ме гледаше с влажни очи.

   В очите му есенна горест бе скрита,
   но все пак бе горд и засмен,
   и махна с ръка той „In vino veritas!
   Ще бъда пред теб откровен!

   Омръзна ми вече все тоя ярем на
   притворство и помисъл зла —
   да пием за твойта сърдечност неземна
   и сивите земни тела!

   Преди векове аз възпрях на земята
   и тук устроих си шега:
   веичах се за земната Истина свята,
   но тя увенча ме с рога.

   Възпламнах от ревност, и в черна омраза
   за своята стъпкана чест —
   човешката чест неуморно аз газя,
   но с чест не сдобих се до днес.

   Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
   умирах по сто пъти в бран,
   но винаги рицар на кауза честна,
   не бидох пак с чест увенчан.

   Отчаян, окаян, веднъж в булеварда
   аз тръгнах неземно злочест.
   И вдигнах над себе си ярка плакарда:
   «Човек без капчица чест!»

   Но странно: презрение няма ни капка!
   Посрещат ме вред с интерес,
   любезно отвсякъде свалят ми шапка:
   «Без чест ли си? — Прави ти чест!»

   Един господин ме целуна: «Ах, братко,
   и ти ли!… Ей, кой да те знай!»
   Две хубави дами ми казаха сладко:
   «Елате в нас утре на чай!»

   Чудесно! Невиждано! С почести редки
   изпратен бях чак до дома.
   Министри, царе и придворни кокетки
   ми писаха мили писма.

   И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
   богат като истински Крез!
   И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
   безчестник; но… винаги с чест!“…

   И Дявола млъкна. Наля от абсента,
   сърдечно се чукна със мен,
   и пускайки пушек на синкави ленти,
   прониза ме с поглед зелен.