Средновековието е период от културното и историческото развитие на европейската цивилизация, който следва разпадането на Римската империя в края на Античността и продължава до началото на Ренесанса след средата на XIV век. Отношението към него като към своеобразно безвремие, мрачен среден век (medium aevum), свързващ две епохи на блестяща култура, и до днес се основава на незаслужената оценка, която му дават по-късните поколения мислители, без да оценят неговото културно своеобразие. За да разберем литературата и културата на тази епоха, ще се опитаме да проникнем в начина, по който тогавашният човек вижда и тълкува света и себе си.
Основна характеристика на Средновековието е християнският мироглед, според който в центъра на системата от ценности стои Богът – Творец на видимия и невидимия свят, синоним и вместилище на идеите за Добро, Истина, Красота, Сила, Праведност, Благост, Мъдрост, Справедливост, Доброта, Съвършенство... изобщо на всички възможни положителни качества. Отношението към него изцяло определя структурата на обществото и ролята на отделния човек в него. Човекът през християнското Средновековие мисли себе си като съвършено Божие творение, а животът му е организиран около постоянния стремеж да се доближи и да опознае своя творец. Той се опитва да открие пътя към Бога и така да възстанови първоначално съществуващата непосредствена връзка с него, разрушена чрез първия грях и изгонването на Адам и Ева от рая. Крайната цел на богопознанието е индивидуалното спасение на душата. Занимавайки се с изкуство, средновековният творец се стреми да си осигури място в рая, в чието съществуване (както и в адските мъки) никой не се съмнява.

КУЛТУРАТА НА СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Средновековната култура е изградена върху специфични разбирания за света и неговото устройство, за времето и пространството, за човека и смисъла на неговото съществуване. Тези разбирания дотолкова се различават от днешните, че често ни изглеждат парадоксални и противоречиви. Нека си представим, че според тогавашните представи Земята е плоска, а слънцето се върти около нея; че необяснимите и изненадващи събития се възприемат като чудеса – понякога извършени по Божията воля, понякога – от дявола; че Времето се мисли като вектор с начало (Сътворението на света), среда (въплъщението на Богочовека Исус Христос и неговата кръстна смърт и възкресение) и посока (очакваното второ пришествие и Страшния съд) – а това превръща всеки човешки живот в незначителна отсечка върху тази ос. Животът на средновековното общество е организиран чрез ритъма на църковния календар, а времето се мери не от часовници, а от църковните камбани, приканващи към молитва. Всички са убедени, че светът е сътворен от Бога по възможно най-съвършения начин и всеки опит за промяна е бунт срещу неговата воля. Това се отнася и до опита да се промени собственият жизнен път. Защото в това общество всеки има своето ясно установено място, а това предопределя и начина, по който протича животът му. Принадлежността към дадена социална група (селяни или аристократи, занаятчии или духовници) се унаследя- ва и прекосяването на границите между съсловията е почти невъзможно. Строга система от норми налага правилата за поведение – един рицар не може да се държи като селянин, нито обратното; една благородна дама не може да се държи като уличница, нито обратното; един монах не може да се държи като рицар... и т.н. Обществото е строго йерархично и всеки има своето място в тази система на феодално подчинение – пирамидална структура, която според общото убеждение огледално възпроизвежда йерархията на Божието царство. И ако на върха на пирамидата в Божието царство е Богът творец, то в земното царство негов представител е владетелят феодал, чиято власт е утвърдена от църквата.
Средновековният човек много повече от модерния е зависим от принадлежността и мястото си в своята религиозна, териториална, езикова или етническа група. Всички негови дейности се извършват пред очите и в съответствие с очакванията на околните. И трудът, и войната, и молитвата, и важните събития (раждане, сватба, погребение), и всекидневните дейности (игра, обучение, хранене, дори къпане и спане) – всичко, което прави човекът от онази епоха, е по свой начин „общо“. Животът е непрекъснат преход от една към друга общност, като обединяваща за всички е принадлежността към църквата. Затова ролята на отделната личност – дори когато тя е извън мерките на обичайното, както е при светците, е значима само доколкото представя модел за „правилно“ богоугодно поведение, съобразено е канона, или обратното – за грях, който води към ада и служи за отрицателен пример за околните.
Религиозните и етническите различия са ясно дефинирани и водят до оформянето на строги граници между „свои“ и „чужди“, като при това религиозната общност е по-важна от етническата. Отклоняването от официалното учение на църквата води до обвинение в ерес и изключване от общността е тежки последствия за нарушителите.

ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ

Епохата на Средновековието може да се разчлени на няколко по-важни етапа. Периодът от V до X век обикновено се определя като Ранно средновековие, XI - XIII век – като „зряло“ или Високо средновековие, а през XIV век Късното средновековие постепенно преминава към Ренесанса.
Тази епоха най-често се свързва е представата за упадък на античната култура и е политическите и демографските промени (нахлуване на варварски племена), довели до рязко снижаване на грамотността и образоваността на управляващите елити. Затова често за средните векове се говори и като за „мрачни векове“, а основната вина за това „смрачаване“ се хвърля върху християнската църква. Налагането на християнството води до отричане на много от елементите на античния начин на живот, които са неприемливи за християните. На тях им е забранено да посещават публични зрелища (театри, спортни състезания), да изучават текстовете на езическите писатели и философи, да участват в традиционните празненства. За сметка на това църквата настоява, че всекидневното участие в богослужението е задължително за всеки християнин. Храмът се превръща в средоточие на всички важни за общността събития – не само ритуалите, обединяващи всички вярващи, но и социалните дейности, организацията на празниците - буквално всичко, което се случва в средновековното общество, преминава през контрола и се пречупва през филтъра на християнската църква. Това означава, че църквите и манастирите се превръщат в естествени центрове на цялата интелектуална и творческа дейност на епохата. Там се трупат и съхраняват съкровищата на книжовността и приложните изкуства, там се развиват новите идеи, звучат музиката и словото, посветени на Бога. Според някои изследователи, ако Средновековието наистина е „мрачно“, то единствените светли петна в този мрак са именно църквите и манастирите...
Разбира се, не бива да разглеждаме цялото европейско Средновековие като хомогенно явление. Съществуват значителни разлики между формите, в които се проявяват неговите специфики в Западна Европа и в източната част на някогашната Римска империя. Преди всичко основният общ език на богослужението на запад е латинският, а на изток – гръцкият (а след покръстването на славяните през IX век – и славянският). Наред с това средновековната култура използва като допълнителен „език“ богата система от знаци, символи и образи, познаването на които осигурява и на неграмотните достъп до основните й послания. Например сравнението на Богородица с „Извор на жива вода“ („Живоносен източник“), което е въведено в литературата още в ранните векове на християнството, е толкова популярно, че дори неумеещите да четат, когато видят изображение на фонтан, го тълкуват правилно като знак за прослава и преклонение пред Божията майка.

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ ТВОРЕЦ

Когато отнасяме понятието „творчество“ към Средновековието, не бива да забравяме, че от гледна точка на господстващия в епохата християнски мироглед единственият истински творец е Богът – създател на видимия и невидимия свят. Само той е в състояние да сътворява „от небитие битие“, т.е. да създава несъществували досега неща. Самите хора са негови творения и всичко, което те могат да постигнат, е да се доближат до Твореца със средствата на изкуството. Но при това те не създават нови неща, а ползват вече съществуващото (създадено от Бога) - слова, звуци, цветове, материали, като само ги преподреждат, подобно на децата, които преподреждат елементите на конструктор. Създаването на художествени творения се мисли като своеобразен отговор на божественото послание – Свещеното писание, Библията. Това поставя писателя, художника, каменоделеца или композитора в специфична позиция, много различна от тази в наши дни, като го изравнява по-скоро със занаятчията. Когато описва труда на писателя, Йоан Екзарх (старобългарски писател и философ от X век) казва: Защото бог сътвори не като човеците зидари, или като майсторите на кораби, или медника- ри, или златари, или тъкачи на платове, или други занаятчии, които събират готов материал и изработват нужните им вещи, а и съдове и инструменти взимат един от друг, за да работят с тях... Докато бог, щом помисли, сътвори несъществувалото преди това, защото той не се нуждае от нищо, докато човешките занаяти имат винаги нужда един от друг... Това е и обяснението на често срещаната заблуда, че средновековният писател има „ниско творческо самочувствие“ и заради това смирено премълчава името си. Напротив, средновековният творец се смята за Божи избраник и неговият стремеж е да създаде и изпрати към Бога най-съвършеното възможно послание. Съществено е обаче, че това послание е предназначено на първо място и преди всичко за Бога, а едва след това - за хората. Затова земната слава, популярност и известност слабо вълнуват средновековния творец. Макар анонимен, той е видим за Бога. Когато пише своите произведения, писателят всъщност му принася в жертва най-ценното си служение. И макар да е заобиколен от хора, той адресира приношението си към отвъдния, божествен мир, като се надява така да заслужи място сред праведниците.

СРЕДНОВЕКОВНИЯТ ЧИТАТЕЛ

Вече казахме, че грамотните хора в средните векове са малцина. Книгите се изработват ръчно от ценни материали и са изключително скъпи. Далеч не всеки, дори заможен човек, може да си позволи да притежава книга - затова и манастирите, и църквите до днес съхраняват най-богатите сбирки на средновековни книжовни паметници. Те са и центровете на книжовна и просветна дейност в продължение на векове. Обучението по четене е насочено предимно към приемащите духовен сан и рядко надхвърля запознаването с основните богослужебни текстове, които при това се учат наизуст. Чете се на глас (даже когато читателят е сам). Писането пък е още по-рядко умение.

МОЗАЙКА

За присъстващите в храма вярващи основен извор на представи за света е Библията, преди всичко тези нейни части, които са включени във всекидневното богослужение. Макар неграмотни, хората постепенно усвояват основните библейски сюжети, имената на най-важните библейски герои са им познати и играят ролята на образец в системата от примери за добро и зло, за праведно или грешно поведение. Този комплекс от знания се предава паралелно и от творбите на останалите изкуства, включени в църковна употреба. Ярките изображения на иконите и стенописите придават на народната фантазия дълбочина и плътност, цветните витражи пречупват светлината и създават особена атмосфера, ароматът на тамян и музиката пренасят духа в ангелските селения... Самата архитектура на християнския храм е особена форма на изразяване на разбирането за земния свят като отражение на небесната йерархия.

ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ

За да разберем по-добре литературата и културата на Средновековието, е важно да имаме предвид постепенния процес на раздалечаване между източната и западната част на някогашната Римска империя. Различия в разбирането и практиките съществуват още от момента, когато император Константин Велики в началото на IV век приема и налага християнството за религия на империята. Той основава нова, втора столица на мястото на малкото градче на Босфора, Византион. Това е бъдещият блестящ център на Византия - Константинопол. Политическите и религиозно-административните противоречия между старата столица Рим и новата – Константинопол, постепенно се изострят. След вековни перипетии и опити за помирение в средата на XI век (1054 г.) се стига до Великата схизма – разделянето между Западната (католическа) и Източната (православна) църква. Папата и константинополският патриарх взаимно се отлъчват от църквата и така богослужебните връзки между двете части на християнския свят са прекъснати. Скоро след това (1098 г.) започват кръстоносните походи. Макар да имат като първоначална цел освобождаването на Светите земи от арабите мюсюлмани, те изострят още повече напрежението между Изтока и Запада и правят възстановяването на християнското единство невъзможно. След варварското завладяване на Константинопол от рицарите на IV кръстоносен поход (1204 г.) взаимната непоносимост между християните на изток и на запад за векове насочва политическото, но също и културното развитие на двете части на християнска Европа в различни посоки.