Човекът между примирението и сблъсъка - "Дервишово семе"

„Дервишово семе" е разказ за конфлик­та между любовното чувство и родовите по­вели. Изповядана е драмата надве влюбе­ни души, които са принудени да съобразят житейския си избор с дълга към рода. Ос­новната идея на разказа-да бъдат проблематизирани родовите постулати, е реализи­рана най-вече чрез образа на главния герой - Рамадан. Единственият наследник на Дервишовия род е съдбовен носител на проб­лема за примирението с извечните родови ценности, довело до сблъсък на човека със собствената му съдба. Така, проблематизирайки изконните патриархални правила, раз­казът поражда у читателя размисъл за неп­реходните ценности в краткия човешки живот.

Главният герой е принуден от традициите на поколения, живели преди него, да се при­мири с родовия избор на житейския си път. Той е низ от смирено овладяване на проти­воречиви настроения и чувства. Любов, ом­раза и отмъщение бушуват едновременно в душата му. Най-голямата болка, с която трябва да се примири, е отнемането на Силвина от неговите обятия. Именно тук се явя­ва проблемът за противоречието между разбирането на любовта в родовия свят и универсалните представи за човешки цен­ности. Предопределена от патриархалните порядки, любовта губи своята вълшебна си­ла. Като една от най-големите ценности в нашето битие, тя е своеобразна инициация, преход от един житейски модус в друг, по-висок и по-същностен. Именно безспорна­та й значимост за съзряването на човека я прави най-важната екзистенциална ситуа­ция. Любовта е трагична за Силвина. Чувст­вата й имат материалната стойност на два пръча, за които е продадена от братята си на Руфат. В такъв контекст може да се твър­ди, че в родовия свят битува само и единст­вено профанираната любов. Нима би мог­ло да бъде другояче, докато камшикът на родовите интереси бичува със своята тежест личната индивидуалност на всеки един, до­като сватбата е чисто и просто една покупко-продажба, лишена от каквито и да било чувства и пориви! Детерминацията на лю­бовното чувство по два различни начина-детски порив и материален интерес, е и пър­вият сблъсък в разказа. Ето го и примирени­ето на Рамадан и неговата съпруга Силвина.

Силата като физическа енергия също е причина за примирение от страна на по-слабите и безпомощните. Този проблем има два аспекта - за надмощието на мъжа над жената, което е и главната причина за диск­риминацията в контекста на родовия свят, и за безсилието на още несъзрялото дете пред грубия и недодялан мъж, самозабра­вил се с физическите си възможности. Един от основните стожери на патриархалната концепция е първичната и дори необузда­ната сила. Респективно, като надарен при­родно с повече физическа мощ, мъжът е единственият господар в родовото прост­ранство. Това твърдение безспорно отвеж­да към проблема за правата на жената, коя­то бива постоянно потискана от своя всев­ластен покровител. Сблъсъкът между пра­вата на двата пола е отразен най-ярко в раз­каза за страданието на Силвина, причинено от Руфат. Според митокултурата, очите са огледало на човешката душа. Те най-ясно разкриват чувствата и говорят много за човешката натура. Фактът, че очите на Сил­вина не се виждат, поражда размисъл за угнетената й душа. В същата смислова посо­ка стремително води и определението „пре­кършена”. На семантично равнище то ни препраща към образа на крехките цветя, ко­ито умират, след като бъдат прекършени. В случая нежното цвете е олицетворение на Силвинината душа, а прекършването му мо­же да се осмисли като знак за прекършена­та, воля, за нежеланието за по-нататъшно съпротивление, защото това няма да е жи­вот, а съществуване, изпълнено със страх и неволи. Значението на определението „ди­во” създава поредния образ в представата за варварското отношение от страна на мъж­кото към женското начало.

Другият конфликт, причинен от силата, е между необуздания мъж и недоразвитото още дете. Тук се явява и поредният аргу­мент за силата като градивна основа на патриархалните постулати. Сблъсъкът между го­лобрадото момче и стария вече мъж е представен чрез подробното преосмисляне на нещастието на Рамадан, причинено му от Руфат. В случая Рамадан е събирателен об­раз на детското, непринуденото, чистото, което обаче е дискредитация на мъжкото начало в патриархалния свят. Визията на Ру­фат се отъждествява с грозното, със зверс­кото, с нечовешкото, характерно за родо­вото пространство. Сблъсъкът между двете сили, от които едната побеждава другата, поражда и примирението от страна на слабия, а то - примирението, носи със себе си и мъка, и тъга, и непосилна болка. Изпаднал в безкрайно страдание, Ра­мадан намира единствената си разтуха в гле­дането „в пенджерето”. Признанието: „Кол­ко пъти го клах!”, отключва асоциации за без­мерната тъга на героя. „Клах” е глагол със семантика на диво, необуздано действие, което нарушава безвъзвратно правата на човека. Фактът, че Рамадан бленува точно това, разкрива, че и у него бушуват страшни стихии, но те биват спирани постоянно. Лексемата „пъти” нееднозначно поражда имен­но това разбиране. Тук се наблюдава един от най-тежките рецидиви на смирението. Наказана е човешката душа, огънала се пред житейска трудност.

Тази идея стремително води след себе си и следващата - дълга към рода. Подчине­нието е закон, който заставя личността да подчини целия си житейски път на продъл­жението и съхранението на рода. Сблъсъ­кът между правото на индивидуално щас­тие и примирението с несбъднати емоции намира израз в творбата, като бива превър­нато в обект на вътрешното колебание на главния герой. Житейският му избор, вед­нъж вече подчинен на рода, тегне като хо­мот около шията на влюбения. Чувството за принадлежност към една общност се оказ­ва пагубно за нежната натура на Рамадан. Колебанието се основава именно на конф­ликта между крилатата любов и прагма­тичните родови постулати. Детето- плодът на Дервишовото семе, е най-голямата спън­ка за промяната на екзистенциалния статус на героя - „Отначало си виках да подрасне детето, да го отбие майка му, че тогава да разрежа корема на Руфатя.” Ето нов аспект на примирението, причинен отново от ро­довата власт.

Страданието от примирението кулминира в края на разказа, когато силите вече на­пускат Руфат и не друг, а именно Рамадан е този, който помага на отслабналия и безпо­мощен човек. Наблюдаваме едно от вис­шите проявления на примирението - тук вече сблъсъкът е на морално равнище, той вече е причинен от примирението. Борил се дълго с нестихващата си болка, Рамадан се издига в ценностния план на творбата. Отмъщението вече е заличено в съзнанието като възможен изход от тази ситуация. Рамадан достига висотата на човешкото ми­лосърдие, пренебрегвайки омразата в по­мощ на врага си. Откроява се и облагоро­дяващата роля на любовта, утвърждава се като добър другар в граничната ситуация на изпитание. Тази най-висша проява на бла­городство е породена само от едни-единствени слова на Силвина: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!” Разкъсван все още от полюсните чувства - любов и омраза, Рама-дан помага на своята любима. Въпреки всичко, той не е загубил своята решителност, дори Руфат са е единствената преграда към щастието. Рамадан вече е изпълнил родо­вия си дълг. Той няма какво повече да даде на семейството си. Тази решителност е от­разена в собствения му монолог: „...Жена, деца и цяла камара внуци ще прекрача и при нея ще отида, но между нея и мене се проснал вдървеният Руфат, лежи, не мърда! ” Появата на внуците е знак, че децата вече са задомени, че дори последната птичка от Рамадановото гнездо е отлетяла. „Вдървеният Ру­фат” — ето какво отново спира Рамадан. Но не със своята физическа сила, защото тя отдавна е изчезнала. От чисто морално-етични задръжки Рамадан не постъпва така, както сърцето му диктува. Любовта между две толкова благородни създания като Ра­мадан и Силвина може да бъде само неспо­делена при съществуването на агонизира­щия Руфат. Споменаването, че Руфат не мърда, отключва асоциации за нещастието на Рамадан, което може би никога няма да се превърне в радост. Драмата на героя е изявена най-ярко чрез тежкия непосилен труд - той носи дърва на най-големия си враг, воден от нестихващото любовно чувс­тво към Силвина. В този смислов редее на­режда и признанието: „Няма да го душа, ни­то да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи, и ще свърши. Тъй си мисля, но опре ли да я свърша, видя ли очите на Силвина, впе­рени В мене- отпущам му края и хващам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера..." Така, представяйки драмата на Рамадан, ав­торът прокарва своето виждане за нещаст­ната участ на примирилия се, неотстояващия своите права човек. Докато преди е щял да рискува свободата си, за да се осво­боди от Руфат, то сега той може да го убие дори само като остави вратата на стаята му отворена. И ето отново страдание, болка и пак болка! На това се обрича Рамадан и то най-съзнателно. Но той предпочита да тъпче на „това кръстопътче” и да чака. Чакането е успоредено и от ясното съзнаване, че те двамата със Силвина може и да не си легнат „като мъж и жена”, възможно е да си оста­нат само като „ братче и сестриче”. Семантиката на лексемата „катран” е отражение на чувствата, бушуващи в душата на Рама­дан. Те са тягостни и се асоциират с тъмата, в която той сякаш броди. Пребиваването в света е безцелно за него. Единственото, кое­то той може да направи, е да се лута и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Битието му, лишено от смисъл, ситуира не­говата душа в пространство на вечните по­риви, спомени и сънища. Макар и да се докосва до тяхното високо духовно битие, той си остава безкрайно нещастен. Непосмял да отвори „адовата порта” за Руфат, той сякаш сам минава през нея. Ад-това са неговите страдания, колебания и най-вече неговата нерешителност. Черният цвят на катрана гради извечната асоциация със смъртта. Погребани са може би дори най-плахите му надежди за щастие, но любовта сякаш е облечена в обвивка, предпазваща я от всестранните удари, и затова тя продъл­жава да тлее в очакване да обгори отново с буен пламък душата.

Така авторът внушава, че любовта е чувс­тво, заслужаващо да бъде отстоявано. Поведенческият модел, кодиран от примире­нието, е разкрит като стръмна урва, водеща към адовата пропаст, защото именно той води до хиляди страдания и неволи. Патри­архалните разбирания не са отречени, а са­мо проблематизирани. Хвърлена е сянка между тяхната изконна правота и е доказа­но, че човек трябва да отстоява правото си за лично щастие, че той не бива да бъде во­ден от чувството за принадлежност към ед­на надиндивидуална общност в своя жи­тейски път. От друга страна, откроено е, че дивото, варварското е преходно и именно на този фон е показана непреходната стой­ност на любовната сила. Пораждат се мис­ли у читателя за съвършения живот и за това, как да се стремим към него, за да направим земното си съществуване по-добро, за да достигнем до бленуваното щастие.