Търсене на материали

Гърми тя с трясъците непрестанни и с грижите всевечни на света и шепне кървавите си закани, притисната от каменни титани и бремето на пъстра суета.

Надоле! Надоле! Надоле! В студените бездни слезни, където тела полуголи се гърчат край черни стени, де опват се мишци железни и техния удар звъни сред мрака на страшните бездни

Сред дворците ви трепнат разцъфнали вишни и доволството блика навред, но защо са печални трапезите пищни и защо властелинът е блед?

Ний всички сме деца на майката земя, но чужда е за нас кърмящата й гръд, и в шеметния кръг на земния си път, жадувайки лъчи, угасваме в тъма — ний, бедните деца на майката земя.

Аз ще дочакам празника на мойте братя и размаха на техните крила, когато върху хиляди чела ще начертае смъртен знак съдбата и бурята със гръм ще призове

Над мъртвата градинка вечерта разпускаше коси от черен мрак. Йохан открехна малките врата, огледа уличната пустота и в миг прекрачи дървения праг.

Нощта е черна и зловеща, нощта е ледна като смърт. В разкъсаната земна гръд струи се бавно кръв гореща. В димящите развалини безокий демон на войната развял е хищно знамената

Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът; тъпо стъпките отекват надалече  и в тъмата се топят.

Градът бързо се подновяваше и растеше. Но все пак оставаха много улици, където още можеше да се видят тихи, едновремешни къщурки, скрити в гъстия листак на асми и овошки, обградени с високи кат?...

Когато искаше да си спомни как додоха и как се заредиха злочестините в къщата му, Вълкадин си мислеше и за оная вечер през август, когато, след като отвяха, сред хармана светна като злато голям ...

Докато минавахме през селото, конете бързо препускаха, каруцата дрънчеше и аз, седнал на един чувал със сено, подскачах и се полюлявах ту на една, ту на друга страна. Но вън от селото конете кат?...

Разхождах се един ден към семинарията. Далеч пред мене се простираше заснеженото шосе, безлюдно и пусто, само с безкрайната си върволица телеграфни стълбове, и в някаква умора и безнадеждност...