Търсене на материали

Бе още ясно уж, а рукна изведнъж.     Ний изненадани се скрихме за минутка     от яростта на неочаквания дъжд     под дървесата, до затворената будка.

Не зная твоя чин, ни име     на ангелите във реда,     но знам, че ти в нощта откри ми     отново пътя към света.

Бе пролет като всяка божа пролет.     Бе ден подир дъждовна нощ: сияен.     Прозорците на къщите блестяха,     блестяха керемидените стрехи,     блестеше мократа зеленина

Тук пътищата спират във небето.     Кажи, какво видя по твоя път     из таз безкрайна равнина, където     на облаците сенките пасат?

 Гори във пладнята просторът,     немеят листите от зной.     Прозорецът стои разтворен,     а в стаята умира той.

Часовете капят върху пода.     Ти не спиш и слушаш сред нощта     стоновете кротки на комода     и бръмчението на съня.

Ти го чакаш от години цяли —     чудото дохожда всеки час.     Виж хамалина пред нас,     който носи огледало.     Той върви. И в огледалото израстват     улици, къщя, стобори,

Човек бе сътворен от кал, но     днес от желязо е света.     Тежко` на мекия! За малко     щях да умра от доброта.

Аз бродя сам из улицата. Бавно     зад покривите като тях червена     догаря нейде вечерта на запад.     И вперил поглед в нея, аз си спомням.     Тя в този час гори и над Неапол.

Стаята полека потъмнява,     става тъмно като във гора.     Синеокото момче оставя     своята игра.

От хълмовете иде хладен дъх на гибел     и вече в сините води на небосклона     дърветата потапят мрежа черни клони,     де сетните листа се бият като риби.

Атанас Христов Далчев (12 юни 1904 — 17 януари 1978) е сред най-видните български поети и преводачи, представител на диаболизма в българската литература. Автор е на поезия с ярко философска проблема...