Ролята на паметта в живота на човешките общности
Зареждане на оценките…
Да си припомним какво казахме за ролята на Другия в човешкия живот. Неговата най-важна задача е да служи за доказателство, че ни има – само когато се огледаме в неговите очи, ние осъзнаваме собственото си съществуване. Затова и човешките стратегии за самоутвърждаване най-често минават през утвърждаването ни в очите на другите.
Възникването на общностите обаче има нужда и от още нещо. Ние се раждаме от връзката на двама души, но това е само биология. Тя не може да породи общност. Ако връзката ни с предците беше само телесна, тя лесно би могла да се загуби – докато майката полага грижи за детето, то има нужда от нея. Но когато то само стане способно да се прехранва, защитава и ръководи, коя сила би го задържала близо до майката? И тук се появява нуждата от памет. Само тя е в състояние да накара човека да помни кой го е създал, братята и сестрите, е които е израснал, приятелите, които ще му помогнат в борбата е дебнещите опасности. С други думи, паметта е онази връзка, която можем да наречем човешка в истинския смисъл на думата, защото не произхожда от биологията, а от духовните отношения между хората. Връзка, върху която израстват различните човешки общности.
Доказателство за тази роля на паметта в живота на общността можем да намерим още в най-древните ритуали. Тяхната цел е именно тази - да накарат хората да помнят своите предци, защото забравата означава смърт. Древните вярвали, че човек, забравил своя произход, е обречен на безплодие. Ето защо още в зората на своето съществуване човекът е създал различни начини да съхранява паметта на общността - ритуалите, паметниците, песните. Певците, изпълняващи ролята на памет на племето, са били не по-малко уважавани от неговите водачи.
Хората наричат памет способността да се съхранява споменът за отминали времена и събития. Тази способност е функция на нашия мозък. С други думи, паметта е строго индивидуално явление, доколкото неин носител е един орган на човешкото тяло. Още от древността обаче хората са забелязали, че спомените ни до голяма степен зависят от това как миналото се осмисля и оценява. Защото човек гледа с очите, но вижда със съзнанието. Само в съзнанието се съхраняват моделите, е които можем да сравним видяното, за да го осмислим и съхраним в паметта си. А тези модели не са произволни. Те са създадени от митовете, разказите, чувствата и убежденията, които ние неусетно усвоява- ме в процеса на своето социализиране. Помним, че най-важната функция на мита е да обясни света – защо и как е устроен той, как от Хаоса се е появил Космосът, кои са основните действащи лица в този процес, кои символи са въплътили установените вярвания. А всички тези убеждения, чувства и на-гласи, които митът поражда, се въплътяват в разкази, предавани от поколение на поколение. Точно тези разкази, които всеки член на общността носи в съзнанието си, му позволяват да осмисли нещата, които проникват в съзнанието му посредством очите, и да ги „види“ в своето съзнание. Този фонд от натрупани в общностното съзнание образи и ценности френският социолог от началото на 20. век Морис Халбвакс нарече колективна памет.
Тази памет е невъзможна извън човешката култура. В разбирането на съвременната наука културна антропология, културата е онази система от вярвания, нагласи, ценности, чувства и препоръчителни модели за поведение, която помага на човека и неговите общности да оцелеят в дадена среда. Тя не се наследява биологически, а се усвоява по време на социализирането на всеки новопоявил се член на общността. Оттук и решаващата роля на паметта в този процес на социализация. Защото съвременните учени се установили, че ако споменът за миналото не се материализира по някакъв начин, той може да се запази най-много 80 години – времето, в което протича активният живот на три поколения (комуникативна памет). След това настъпва неминуема забрава. Ето защо колективната памет се нуждае от нещо изключително важно – от културната памет, материализираща спомените в преданията на традицията, в археологическите обекти и в пис мените паметници. За разлика от комуникативната памет, която е свързана основно с нуждите на делника, културната памет се съхранява главно от ритуално-празничната дейност на хората.
Нуждата да се запази колективната памет е по-родила писането на история. Тя лежи в основата на човешката общност и определя съзнанието за принадлежност на всеки отделен човек. Не може да има общност без съзнанието за споделено минало, в което се намират образците, които ни помагат да осмислим собствения си живот. А тези образци най-често са резултат от деянията на героите, въплъщаващи и защитаващи общността. Затова историята често се възприема като разказ за великите дела на героите. Огромна част от словесната култура се състои от произведения, чиято задача е да съхрани паметта и да сътвори славата на героите - епическите песни, одите, легендите, житията на светците, преданията, родовите хроники и т.н.
Функциите на паметта и историята в живота както на общността, така и на отделния човек са много и разнообразни. Историята е необходимо условие за превръщането на биологичната група в общност. Историята обаче е и възможност отделният човек да осмисли живота си, воден от съзнанието, че неговото присъствие на земята не е случайно и самоцелно, изчезващо с угасването на биологичното съществуване, а представлява брънка в безкрайната верига на битието. Историята освен това ни помага да живеем по-добре, учейки се от грешките и постиженията на миналото. С проявите на тези разнообразни функции на паметта ще се срещнем в трите текста от българската литература, които ни предстои да прочетем на следващите страници.
Свързани материали
Паметта за миналото – път към бъдещето. (Есе по житейски проблем)
Миналото е неизменна част от съществуването на човека. То не е просто сбор от отминали събития, а източник на мъдрост, поуки и идентичност. Паметта за миналото ни помага да разберем кои сме, откъде идваме и какво е нашето място в света. В същото време, тя е ключ към изграждането на бъдещето – като пътеводител, който ни предпазва от грешки и ни вдъхновява за нови върхове. В това есе ще разгледаме как паметта за миналото формира ценности, укрепва идентичността и насочва развитието на човечеството
Есе по морален проблем: „Каква е ролята на паметта за миналото в нашето настояще?“. Викът, който не оставя настоящето да оглушее („Хаджи Димитър“, Христо Ботев)
Един вик отваря стихотворението и не позволява на настоящето да оглушее. Оттам тръгва ученическото есе за ролята на паметта, което чете „Хаджи Димитър“ на Христо Ботев не като урок по история, а като проверка на съвестта. Уводът очертава разликата между паметта като заучен спомен и паметта като будност, а после проследява къде в творбата тя е жива: в небето и Балкана, в природата, в песента, която се ражда от болката. Тезата, че паметта е действие, е въведена чрез най-известните стихове, но тълкуването им е оставено за самото есе. Изложението се движи през няколко ясно разграничени наблюдения: съпоставката между деня и нощта в творбата като образ на преживяното страдание; свидетелството на природата и оттам грижата за средата, в която живеем; песента като инструмент на паметта и съвременните ѝ форми; честният разговор за миналото срещу удобната възхвала или обвинение; цинизмът на днешния ден и отговорът, който творбата дава срещу него. Самостоятелен акцент е поставен върху състраданието в картината с ранения и върху най-трудния стих в стихотворението, който авторът на есето разчита като личен въпрос, а не като знак за безразличие. Заключението свързва паметта със свободата и с отговорността един към друг, без да превръща извода в лозунг. Текстът е подходящ за упражнение по аргументативно есе по морален проблем и за подготовка по темата за подвига и безсмъртието у Ботев.
Есе по морален проблем: „За ползата от историята“ - паметта като знание, опора и отговорност към бъдещето („История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски)
Значението на историческата памет за отделния човек, за народа и за обществото е предмет на последователен размисъл в есе на тема „За ползата от историята“. Текстът съчетава общочовешка проблематика с подходяща литературна опора в „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски и показва как една възрожденска идея може да бъде осмислена от позицията на съвременния човек. Композицията започва с образно въведение, което представя историята не като сбор от факти и дати, а като жива връзка между поколенията. След това същинската аргументативна част е организирана в няколко ясно разграничени смислови посоки, чрез които постепенно се разгръща темата. Разгледани са различни измерения на историческото познание, свързани с личната и националната идентичност, натрупания човешки опит, общността, нравствените примери и отношението към настоящето. Отделен акцент е поставен върху връзката с Паисий Хилендарски и „История славянобългарска“, която придава на есето конкретна литературна основа и позволява проблемът да бъде свързан с Българското възраждане и пробуждането на националното самосъзнание. Историческият пример не остава затворен в миналото, а служи като отправна точка за размисъл върху ролята на паметта и знанието днес. В по-нататъшното развитие на текста темата е пренесена към съвременността. Поставени са въпроси за критичното отношение към историческата информация, за опасността от нейното изопачаване и за необходимостта човек да познава миналото, без да се превръща в негов пленник. Финалната част обобщава разсъждението и затваря композиционно текста чрез връзката между минало, настояще и бъдеще. Есето е подходящо като модел за аргументативен текст по морален проблем, защото предлага ясно изградена теза, последователно развита аргументация, литературен пример, съвременна перспектива и обобщаващо заключение. Може да бъде използвано за подготовка за писмена работа и за разработване на теми, свързани с историята, паметта, националната идентичност, отговорността и приемствеността между поколенията.
Есе по морален проблем: „Паметта за миналото – път към бъдещето“. Кой пренася трохите през потопа (по „Ноев ковчег“ на Радичков, „История“ на Вапцаров и „Паисий“ на Вазов)
Есе, което започва от едно всекидневно усещане – че светът бърза прекалено – и стига до три български книги, които говорят за едно и също от различни епохи. Работата разсъждава защо паметта не е товар, а посока, и го прави с гласа на човек, който мисли на глас, а не рецитира заучени истини. Изложението е обемно и разгърнато, водено изцяло от лична гледна точка, но без да губи връзката с текстовете. Уводът поставя въпроса направо и формулира тезата, която после се защитава последователно, направление след направление. Основната част се движи през три произведения. Първото направление е върху „Ноев ковчег“ на Йордан Радичков – какво означава да събираш дребното и защо привидно незначителните неща се оказват носещи. Второто е върху „История“ на Никола Вапцаров и представя друго лице на паметта: не тиха утеха, а подтик към действие. Третото се спира на „Паисий“ на Иван Вазов и на връзката между гордостта и отговорността – направление, което подготвя прехода към личната част. Оттук нататък есето излиза извън литературата. Обособени са няколко направления с лично звучене: собствените малки „истории“ на пишещия, спорът с твърдението, че бъдещето е само технология, образът на моста и колоните, върху които той се крепи, паметта като лекарство срещу страха и предпазител срещу празната самоувереност. Отделно е разгледано люлеенето между двете крайности – вкопчването в миналото и пренебрегването му. Особено силна е частта за езика като форма на памет, както и личната изповед за навика да се изброяват имена на хора, на които дължиш нещо. Финалната част се връща към образ от една от творбите и превръща обобщението в личен избор, а не в поредната поука. Цитатите са малко и премерени, а образите – трохите, ковчегът, трюмът, мостът, огънят – преминават през целия текст и го свързват в едно цяло. Езикът е достъпен, жив и емоционален, но без излишен патос. За учителя това е готов образец на есе с ясно изразена лична позиция: показва как се държи една мисъл през дълъг текст, как литературни творби се използват като отправна точка за разсъждение за днешния ден и как се пише финал, който не преповтаря увода. Върши работа и като материал за обсъждане на разликата между есе и интерпретативно съчинение – кое твърдение е лично мнение, кое е наблюдение върху творба и как двете се съчетават. За ученика е особено полезен, защото показва как се пише лично, без да се изпада в излияния – как се редуват наблюдение върху творба и собствен пример и как се строи текст, в който има и мисъл, и глас.
Историята – основа на националното самосъзнание
За нас, съвременните хора, съществуването на нацията се разбира от само себе си. Откакто на Балканския полуостров са се срещнали придошлите от Изток прабългари с живеещите тук от няколко века славяни и са образували първата българска държава, България я има. И ние с гордост и самочувствие възприемаме себе си като наследници на тази държава, въпреки че в продължение на векове тя не е съществувала. И всичко това е така, защото за човека и неговите общности е присъщо желанието да
Родното и чуждото. Ние и другите
Още в далечните времена, когато човекът се е появил на Земята, той се е стремял да опознае света, който го заобикаля. И го водело не празно любопитство, а желязна необходимост – за да оцелее в този свят, той е трябвало да го разбере, защото неизвестното плаши. Така се появяват митовете за Сътворението на света и човека – в тях сякаш светът сам се е представил на хората. Те научили какво представляват небесните светила, имената им, как са създадени планините, реките и моретата, как са се