Обещанието, изречено на ухо: „Василена и господарят“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Василена и господарят
Щом Захария влезе у Галункини, още при вратата той се спря да си поотдъхне, като че беше се спасил от нещо. И тозчас лицето му светна и стана таквоз, каквото си беше: весело, безгрижно. Вън той трябваше да се преструва, да върви като болен, да не се засмее, да е замислен: Севастица, жена му, можеше да погледне от прозореца и да разбере, че докато тя е болна и лежи в къщи, той се радва, защото е останал свободен.
Галунка посрещна Захария от другата стая. Но той не забеляза неспокойния поглед, с който тя го погледна най-напред, мина и седна до прозореца.
— Каква хладинка… Хубаво е тук у вас — каза Захария. — У вас като дода, добре ми е. Има с кого да размениш дума. А то — сметки, сметки — да ти омръзне. Василена няма ли я? Де е Василена?
Галунка каза нещо неясно, но Захария не попита пак, а продължи.
— Донес ми, Галунке, шишенцето с ракията. Севастица ми се сърди, като ме види да пия. Тук, на хладинка, искам да пия една чашка. Голяма работа една чашка. Ний със Севастица тъкмо се приготвихме да излезем, и нея я заболя глава. Легна си. Лошо главоболие има Севастица, тъй отведнаж, знаеш… Нека си почине, нека.
Той погледна през прозореца.
— Де е Василена? Няма ли да доде Василена?
— В градината е Василена. Ще доде — отвърна Галунка.
На една табличка тя сложи пред Захария едно шише с ракия. Като правеше, когато почваше да пие, Захария си наля една след друга две чашки, след туй се загледа през прозореца и зачака усмихнат.
Галунка седна настрана и забърза над чорапа си. Не обичаше тя тия чести посещения на господаря. Че той задиря Василена, това го знаеха всички вече. Оставаше само да го научи и Севастица, господарката, и тогаз да дойде най-лошото. Но и Василена, мислеше си Галунка, нма вина. Докато отначало тя се държеше добре и дори се присмиваше на Захария, отпосле взе да се заслушва в думите му, приятно и беше да се застоява с него. А тъкмо вече щеше да се жени за Велико железарина от Сърнено, готови бяха дори и книжата за венчаването, и неговите, и нейните. И ето оттогаз Василена все се бави, все отлага.
— Ето Василена! — каза Захария.
Той си наля още една чашка. Василена идеше откъм градината. Изглеждаше по-стройна, по-тънка, защото беше подигнала престилката си, в която носеше нещо. Пристъпяше леко, пъргаво и като забеляза Захария на прозореца, позасмя се — светлина заля черните и очи.
— Ела, Василено, ела — каза Захария, — откога те чакам. — Той се обърна, за да види Василена, когато тя влезе, и добави: — Все работиш. Няма нужда да работиш, аз не искам да работиш.
Василена не каза нищо. Понякога тя биваше приказлива, понякога ще мине покрай човека и няма да го погледне. Отвън някой повика Галунка и тя излезе.
Неочаквано за Захария, Василена застана пред него, усмихна се и каза:
— Да не работя ли, казваш? Че кой ще работи тогаз?
— Има кой да работи. Слугите ще работят, аз ще работя. Ти знаеш ли, че дохождаха двама души да питат давам ли чифлика под наем. Чуло се, че го давам под наем. Не го давам, казах, аз сам ще си го работя.
— Не те бива тебе — засмя се Василена. — Ти ли да работиш? Лъжеш, лъжеш. Знаеш само да лъжеш…
— Кой? Аз? Аз ли лъжа?
— Ти ами. Да казваш, че ще се ожениш за мене. А имаш жена, жена ти е жива…
Колкото и да беше със замаяна глава от ракията, Захария се пообърка.
— Т.е. как?… Аз казвах, наистина, но то… друго исках да кажа. Исках да кажа, че светът е като колело, върти се. Утре не се знае кой ще бъде жив, кой ще умре. Е, тогаз отде да знаеш, може тъй да се случи, че — всичко е възможно.
— Ето на, пак захвана — каза Василена.
— Не, Василено, слушай. Ела, ела, седни тука. Виж какво ще ти кажа, слушай…
Захария се наведе до ухото и и зашепна. Седнала до него, Василена беше скръстила силните си здрави ръце, гледаше настрана и се усмихваше. Черните и очи лъщяха.
Когато се върна Галунка (тя беше ходила при господарката, при Севастица), Василена и Захария още стояха до прозореца и приказваха. Стъмняваше се. Небето беше още светло, но долу беше тъмно, откъм полето лъхаше влага и мирис на трева. През прозореца Василена видя няколко звезди, чу как на гъсто, многогласно подсвирваха щурци. Всичко беше, както друга вечер. Както друга вечер, щъркелите насреща на саплъка изтракаха и замълчаха. Липсваше само едно: оттатък, из тъмнината, където сега свети една светулка, да се чуе хармоника, да се приближи, приближи и отведнаж пред прозореца да се покаже засмян Велико железаринът. Така биваше друг път. Но Велико вече дохождаше много рядко.
Тъй си вървяха дните. След като беше мълчала дълго време, един ден Галунка каза на Василена:
— Как може дотолкоз да се заблудиш и да се лъжеш? Как вярваш на туй, което ти казва Захария? Дете да е, пак ще разбере, че го лъжат.
Черните очи на Василена потъмняха.
— Оставете ме на мира — сопна се тя. — Аз бъркам ли ви се на нещо? Не искам и вие да се бъркате на мене.
Една вечер — каква тиха, бяла месечина имаше! — из пътя, откъм Сърнено, се зачу хармоника: отначало тихо, глухо, после — по-ясно — ту весело, ту тъжно, криволичи, иде, все по-ясно и по-ясно се чува и — отведнаж замлъкна. Чуха се мъжки гласове, някои заприказваха там, после се скараха, дигна се глъчка. Разтичаха се всички слуги. Казаха, че били хванали крадец, и докараха Велико. Докараха го пред дама. От месечината беше видело като ден. Дойде и Захари я.
Велико казваше — бяха му взели хармониката и всичко, каквото имаше, — че не е имал никаква лоша мисъл, че е дошел в чифлика да види Василена, дошел е, както е дохождал толкоз пъти.
— А защо ти е тоя нож? Защо ти е тоя револвер? — питаше го Захария. — И не една, а две кутии кибрит! Ти си искал да ме палиш? Искаш да ме убиеш? Аз ще те предам на властта. Негодяй! Разбойник!…
И неочаквано за всички, увлечен в гнева си, Захария плесна с камшика, който държеше, Велика по лицето.
— Не удряй, ей! Бай Захарие! — избухна Велико и се хвърли към Захария, но слугите го задържаха. От лицето му, над едната вежда, потече кръв. Къдравите му коси бяха разбъркани.
Василена беше гледала всичко туй, без да се намеси, без да каже нещо. Тя се обърна и си отиде, все тъй студено равнодушна. Железарят наведе глава, замисли се и след туй се закле, че в тоя чифлик вече няма да стъпи. Захария каза да го пуснат, дадоха му хармониката — оръжието му задържаха — и той си отиде.
Никаква промяна, никакво охлаждане не настъпи след това между Василена и Захария. На Севастица Захария обясни, че поради честите кражби (някъде беше се случило дори и убийство) не само той, но и всички чифликчии наоколо са забранили да дохождат чужди хора нощно време. Освен туй той чувал, че Велико му се бил заканвал.
Севастица често я болеше глава, също тъй често Захария ходеше у Галункини. Веднаж, като седяха до прозореца, той каза на Василена:
— Например, да речем, ти си сега господарката на чифлика, тн се разпореждаш — какво ще направиш?
Василена знаеше, че всичко, което и говори Захария, няма ннкога да се случи, че е лъжа, измама. Само когато и кажеше, че може да стане господарка на чифлика, на тая лъжа, като всички други лъжи, тя беше готова да повярва. В тоя чифлик тя беше работила, познаваше всяко камъче, всяка трева. Искаше завинаги да си остане тука, да работи, както си знае. И туй, което толкоз много желаеше, тя мислеше, че е възможно.
— Кажи де, какво ще направиш? — попита пак Захария.
Черните очи на Василена, като че виждаха нещо, усмихваха се. Но тя не можа да отговори, защото в същата тая минута влезе Севастица. Черничка, грозна, тя като че беше станала от легло.
— Ах, Тице, мене ли търсиш? — скочи уплашено Захария. — Ида, ида… аз тук малко… Мина ли ти главата? Ако искаш, да идем да се поразходим. Хладничко е, да походим. За тебе е хубаво.
Откато беше влязла, Севастица гледаше Василена. И без да каже нещо, тя я изгледа още веднаж високомерно, гордо, както господаринте гледат слугите си, и излезе със Захария.
Но те не отидоха на разходка, а се затворила в господарската къща, караха се — туй се познаваше по високия разговор. После излязоха да се разходят навън по поляната и пак се разправяха. Като се тулеше зад дърветата в градината, Василена ги следеше с очи. Една особена усмивка на злорадство и на надежда имаше на устните и.
Захария и Севастица се закриха в тъмнината. После, след като доста време беше ги чакала, Василена чу, че приказват и че идат. Тя се скри в тъмнината и се вслуша.
— Тице, каква си, наистина — говореше Захария. — Как можа да помислиш, че аз ще обърна внимание на тая Василена. Кой? Аз? Може ли такова нещо? Такава дива, проста селянка… Аз понякога отивам и не я забелязвам дори… Че тя и името си не знае да подпише — пръстите и таквиз дебели, не може да хване перото…
Те се спряха и след малко Захария каза:
— Стига да искаш, Тице, още утре може да си заминем.
Те тръгнаха по-нататък, но Василена можа да чуе:
— Понякога знаеш ли как се шегувам? — казваше Захария. — Казвам и: да речем, че ти си господарката, че чифлика е твой, какво ще направиш? И тя, глупачката, вярва и започва: ще поправя дама и овчата сая, ще стегна оградата, ще направя нов хамбар и т.н., и т.н.
Захария взе да се смее. Смееше ли се и Севастица — Василена не можа да разбере. Тя остана на мястото си, като вцепенена. Всичко, всичко било лъжа и гавра. Когато усети, че краката и отмаляват, тя седна върху издутия корен на едно дърво и пак се замисли.
— Лельо! Лельо! Лельо Василено! — чу тя тънкия гласец на Галункиното дете, което я викаше, без да знае где е. Василена трепна, ослуша се и когато детският глас вече не се чуваше, тя затули с две ръце очите си и заплака.
После се върна в къщи, беше спокойна, приказва с Галунка. Василя го нямаше и те си легнаха рано. Посред нощ Василена стана, излезе на пръсти, изкара двата най-хубави коня — сивите — и ги впрегна в каруцата. Когато вече щеше да тръгне, някой попита отвътре:
— Кой е?
— Аз съм — обади се Василена.
Каруцата тръгна отначало тихо, после се засили и задрънка надолу из пътя.
На другия ден, докато чакаха да разберат нещо и след туй да търсят Василена, един селянин от Сърнено върна каруцата. На юздите на конете бяха вързани бели кърпи, както на сватба.
— Хайде да ви е честито! — каза селянинът, като спря.
Тук бяха Захария, Севастица, Галунка, слугите.
— Какво честито?
— Как какво честито. Че нали оженихме тая сутрин Велика и Василена. — И като мислеше, че се чудят, че сватбата е станала тъй набързо, той добави:
— Книжата им бяха готови, повикаха попа — и туйто.
Захария хвана Севастица подръка и двамата тръгнаха към господарската къща.
Свързани материали
Целувка, сбъркана в тъмното: пълният текст на разказа „Младите господари“ от Йордан Йовков
Един от разказите на Йордан Йовков около чифлика и около Василена е поместен тук изцяло, без съкращения и без добавен коментар. Началото въвежда двамата млади господари: болната от главоболие Севастица, наследила очите и тъгата на майка си, и мъжът ѝ Захари, търговец от града, който брои чужди сметки с чашка ракия в ръка. Разговорът им е за едно: да остане ли Васил управител на чифлика след загубата на парите от шест каруци храна. Оттам разказът излиза навън, в дъжда, и сменя тона. Появяват се каруцата със сеното, Аго и Василена, а с тях и една вечер, в която решението на Захари се оказва много по-подвижно, отколкото е било в стаята. Хармониката на железарина Велико, ракията на Васил, надприказването между двамата мъже и погледите през ниската стая изграждат средищната сцена. Йовков строи целия разказ върху разминаването между това, което героят си мисли, и това, което е станало наистина. Как завършва вечерта, какво разказва Захари на жена си, когато се прибира, и какво остава несказано между тях, читателят открива в самия текст. Творбата е дадена с диалозите, с картината на връхлитащия дъжд и с финалната реплика. Подходяща е за четене в час, за преразказ, за търсене на цитати при характеристика на Захари и на Василена и за съпоставка с останалите разкази на Йовков от същия кръг.
„Кой ще те купи, Балан?“: „Последна среща“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
„Случи се най-лошото: Захария продаде чифлика.“ От това изречение започва разказът, а всичко след него е едно дълго сбогуване. В първата част е показано как новината се потвърждава: купувачът от Сърнено, който снове между селото и чифлика, слугите, застанали умислени пред дама, и опитът на господаря да върне назад продажбата. Оттам нататък се разбира чия всъщност е волята за тази сделка и кои трябва да напуснат първи. Следва разпускането на чифлика: какво се продава, какво се откарва в града, как се плаща на слугите и защо никой не си тръгва весел, макар че никой не е ощетен. Заминаването на господарите е предадено с няколко реплики, в които се чува и молбата на Захария. Същинската част е пътят на слугите с добитъка към града. Йовков извежда поименно воловете, кравите и конете, а спирката в Сърнено, при Велико, Василена и Аго, се превръща в истинската последна среща. Разговорът на сундурмата, милувката на Василена по хълбока на Балана и въпросите, които тя му задава, са мястото, където разказът стига до най-важното, без да го изрича направо. Финалната картина, в която добитъкът и овчарите се скриват зад баира, е от най-често цитираните у Йовков, а какво остава след нея, читателят разбира сам. Пълният текст е подходящ за четене в час, за читателски дневник, за характеристика на Петър овчарят и Василена и за разсъждение върху темата за дома и за отношението на човека към животните.
„Виелица“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа: една снежна буря отбива шейната точно към къщата, която героят е искал да подмине
Пълният текст на разказа, в който Йовков оставя зимната стихия да отведе героя си точно там, където най-малко е искал да отиде. Началото е самата виелица: изгубен път, затънала шейна, преспи, конете с натрупан по гривите сняг и слугата Аго, който слиза за кой ли път, докато господарят му Захария се свива отзад и вече мисли за измръзване и за вълци. Тъкмо тази обиколка връща двамата в селото, което Захария нарочно е заобиколил. Вратата, на която почукват, се отваря от Велико железаринът, човекът, с когото Захария е скаран. От този миг разказът е изграден от дребни, но много точни подробности: любезната покана, топлата соба с белите стени и чергите, младата Василена, която подава възглавница и не поглежда госта нито веднъж. В средата на текста идват гощавката, хармониката и песента, а с тях и първото решение, което променя всичко: Аго сяда до вратата на обора и заявява, че няма да се върне в чифлика. Втората половина започва, когато шейната се връща с шише коняк. Оттам нататък Захария говори повече, отколкото иска, поисква жална песен за човек, оженил се за жена с пари, и повтаря едно и също изречение за Аго. Какво стои зад него, разказът подсказва, без да го изрича. Финалът пристига отвън, с човек от чифлика, и с него всичко се връща на мястото си. Текстът е подходящ за четене и разбор в час, за наблюдения над психологизма и над ролята на пейзажа у Йовков, за разговор върху избора между чувството и имота и за подготовка на съчинение или цитиране по „Виелица“.
„Ще се върне, как щяло да се не върне“: пълният текст на разказа „Божура“ от Йордан Йовков
Разказът за циганката, чиято хубост завладява цяло село като с магия, поместен тук в пълния си вид, без съкращения и без тълкуване. Началото представя Калуда, старата циганка, която продава бяла и червена пръст, хума и врътена, и дъщеря си Божура, заради чиято красота и смях жените купуват евтината стока и щедро плащат. Оттам текстът въвежда и втората жена в разказа, Ганаила, дъщерята на богатия хаджи Вълко, бяла, руса и спокойна, при която Божура ходи като при равна и на която завижда с възторг и с омраза едновременно. Средната част се движи между два двора и една механа. В селото се връщат конници с гърмежи, тръгват приказки по портите за кого ще се даде Ганаила, а на Бръдо всеки ден свирят цигулки за сметка на Василчо. Сцената при Куков вир, където Божура за първи път се вижда истински в бистрата вода, обръща посоката на разказа. Последната част проследява какво остава след една обещана дума. Минава година, в хаджи Вълковата къща влиза нещастие, из село се носят все нови слухове, а Божура ги слуша задяната с детето си и продължава да отговаря все едно и също на подигравките. Текстът е даден изцяло, включително финалът, който тук не се преразказва. Подходящ е за четене преди час по литература, за подготовка на анализ и на характеристика на образите, за работа върху мотивите за хубостта, завистта и социалната преграда и за точно цитиране на Йовковия изказ.
„Няма да те викам на сватбата си“: пълният текст на разказа „Сватбата на Василена“ от Йордан Йовков
Разказът на Йордан Йовков е поместен тук изцяло, така както е написан, без съкращения и без придружаващ анализ. Действието започва на чардака, малко след като годеникът на Василена и неговият другар се отдалечават от чифлика. Василена е весела и засмяна, но въпросът, който тя задава на Аго, остава без отговор и оттук нататък целият разказ върви по мълчанието му. Аго е слабоумен, силен като никого в чифлика и предан на Василена: с нея работи за двама, нея слуша, когато на другите се инати. Йовков не обяснява това направо. То се вижда през дребни неща: през подмятанията на Петър, през смеха, който Аго приема за одобрение, през погледа на Галунка, през един убоден пръст в саплъка и през сълзите в тъмното. Втората част е подготовката за сватбата в неделя. Аго е необичайно весел, разсмива всички с глупостите си и притихва едва когато на Василена спускат червеното було. По-късно влиза в стаята пиян, с нож на пояса, и тогава Васил, който прави сватбата, го извежда навън, за да свършат заедно една работа. Каква е тази работа, как минава сватбата и какво прави Аго, когато каруците на сватбарите тръгват през снега, е оставено на самия текст. Подходящ за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или в отговор на литературен въпрос и за самостоятелна работа върху характера на Аго и върху похватите, с които Йовков разкрива чувствата на героите си.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.