„Виелица“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа: една снежна буря отбива шейната точно към къщата, която героят е искал да подмине
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Виелица
Шейната се бухна в една пряспа и затъпа. Аго слезе, поутъпка снега наоколо, поведе конете и ги изкара на чисто място. След туй пак се качи. Захария се чудеше отгде Аго взема тия сили: слизал беше вече толкоз пъти, отиваше напред да гледа за път, поправяше нещо на хамутите, тикаше шейната, когато затънеше. Лицето му беше се зачернило, очите му сълзяха, едното му ухо и едната му буза бяха покрити с лед, който той не махаше.
Те бяха изгубили пътя и от два часа се скитаха напосоки из полето. Каква виелица! Понякога вятърът ще спре, като да поеме дъх. Вижда се как вали, как бързо-бързо подхвърга снегът, като че от небето се спуща гъста бяла мрежа. И отведнъж пак завие вятърът, граби снега, развява го, върти го, не може да се види на две крачки. По очите и по гривите на конете е натрупан сняг, парата от дъха им замръзва във въздуха. Гласът на звънчетата замира още при шейната, студът пронизва чак до костите. На Захария, сгушен отзад в шейната, идат вече страшни мисли — за измръзване, за вълци…
Всичко това щеше да се избегне, ако бяха си вървели право по пътя и бяха минали през Сърнено. Захария беше ходил в общината, в Пчеларово, и когато дойдоха до Сърнено, той каза на Аго да отбие и заобиколи. Захария не искаше да мине през Сърнено, защото там живееше Велико железаринът, къщата му беше край самия път. А Захария беше скаран с него и се боеше да го срещне. Сега той разбра, че е направил грешка, но беше вече късно.
„Какво щеше да ми направи Велико — мислеше си той. — В таквоз време няма да седне на пътя да ме чака.“
Шейната пак се блъсна в една пряспа, Аго пак слезе. Изведнаж, сред вятъра, лавна наблизо куче. Една къща се показа, наполовина затрупана от снега, по-нататък друга, трета. Комините димяха.
— Село, Аго, село! — извика Захария. — Е, слава богу… Слава богу…
Где бяха — не знаеха. Такова място и такова село като че не бяха виждали през живота си. Всичко им се стори като че излязло от земята, сега създадено, ново, необикновено. Влязоха с шейната в двора на първата къща. Захария скочи и, както си беше с шубата, широк, с дълги поли, натрупан със сняг, измръзнал, отиде до вратата и почука. Никой не се обади, кучето се спущаше отгоре му и лаеше. Захария почука пак: вратата се отвори — показа се Велико железаринът.
Такава голяма беше изненадата му, тъй се зачуди, пък се и уплаши, че в първия миг Захария се дръпна назад и направи движение, като че искаше да избяга. Велико схвана това и се усмихна.
— Влез, бай Захария, влез — каза той любезно. — Е, няма нищо де… Най-после, каквото било, било. Сега ти си ми гостенин… Влез, влез да се стоплиш…
Захария влезе. Стъпяше като на тръни, стесняваше се. В хаетя той почака, докато Велико викаше от вратата на Аго где да тегли шейната и как да настани конете в обора, след туй, все тъй усмихнат, мина пред Захария и отвори втората врата. Влязоха в собата — хубави светли черги, приятна топлина, бяло кюмбе, бели стени. Една млада хубава жена, висока, стройна — беше Василена, — стана, прибра набързо каквото беше работила и без да погледне Захария, мина настрана. После тя пак дойде, подаде възглавница на Захария и каза:
— Заповядайте! Седнете! — но и сега не го по-гледна.
Захария се стесняваше, оглеждаше се наоколо. Не слушаше какво му говори Велико. Сам той кое-как разправи как беше ходил по бърза работа в Пчеларово, как бяха изгубили пътя и как се бяха скитали из виелицата. Но че бяха се отбили оттук, от Сърнено, и след като бяха направили, без да усетят, един голям кръг, се озоваха пак в Сърнено — това, разбира се, Захария не каза. Добре, че дойде и Аго. Насреща му се засмя Василена, заговори му Велико. Пък и Аго беше весел.
— Ша ни изедат вълците — говореше той дебело, — обикаляме, обикаляме… Въртим се се на едно място като… въртоглави! — изпусна се Аго и се засмя високо и гърлесто.
— Е, Аго, нека тъй да се случи, че да ни додеш. Откога не съм те виждала бре. Не ни дохождаш на гости.
Василена се радваше на Аго, като на брат. Аго все повече се отпущаше и във веселието си вече се глезеше. Василена си беше същата. Но лицето и беше избистрено, чисто, черните и очи гледаха спокойно. И тя гледаше всички, но не и Захария. Като че не го виждаше, като че за нея не съществуваше.
А Захария се разприказва чак когато сложиха софрата, за да ги гостят — беше станало обяд. На два-три пъти Захария изказа съжалението си, че не се е сетил да вземе една дамаджана с вино. Той искаше да прати Аго до кръчмата, но Велико не се съгласи. Но затуй пък той взе хармониката, засвири, запя. Той имаше хубав глас, пееше, като махаше глава и размяташе къдравата си коса, после се навеждаше над хармониката, даваше ухо и слушаше. Захария се поокуражи, поглеждаше Василена. А тя гледаше пред себе си, очите и бяха спуснати надолу.
— Стига толкоз! — каза Велико, като затвори хармониката. — Зимният ден е къс, сега ще се мръкне. Време е да си ходите.
Не беше обичай да се подканят гостите да си ходят, но Велико го каза. Захария стана и взе да облича шубата си, Аго отиде да впряга конете. След малко отвън, като някакви птичета, се обадиха звънчетата — шейната беше готова.
— Сбогом! — каза Захария, като се пообърна около си.
— Сбогом! — сдържано се обади Василена. Велико излезе със Захария вън. Но ето че сега се случи нещо друго. Шейната наистина беше готова, но Аго, наместо да е на нея и да държи конете, беше, седнал до вратата на обора, подпрял беше глава на ръката си и стоеше там, навъсен, сърдит.
— Хайде, Аго, да вървим! — каза Захария.
Аго се намръщи повече и не каза нищо.
— Аго, ставай, че се мръкна! — подкани го и Велико. — Хайде, качвай се…
— Няма да се кача — заговори дебело Аго, като се мръщеше. — Аз тук ще седя. Дето ще слугувам на други, на вас ще слугувам, бай Велико. В чифлика няма да ида… Не ща… няма да ида…
Захария кипна, тръгна към Аго, пообърна се дори да вземе камшика. Но той видя, че Василена беше се спряла отвътре вратата и като че слушаше. Отведнаж Захария разбра защо Аго искаше да остане и каза:
— Добре, Аго, добре. Остани, като искаш…
Захария се качи на шейната и взе юздите. Конете бяха си поотпочинали и леко грабнаха шейната. Звънчетата запяха, забъбраха, засмяха се. По мекия сняг, чист и бял като опадал цвят, не се чуваше тропот, конете само се мятаха в галоп, звънците, навързани на тежки плетеници отстрани, звъняха. Шейната изведнаж се изгуби в бялата мъгла на виелицата.
Аго беше доволен, той заработи веднага, като че при Велика беше от години. Подрина на добитъка — Велико имаше два коня и няколко крави, — премете, изхвърли боклука. И все си свиркаше с уста и мъкнеше кош след кош слама. А когато Василена погледна от вратата на обора и му каза нещо, Аго взе да се смее, гърлесто и високо.
Надвечер облаците се поразкъсаха, но още валеше. И ето откъм полето се зачуха звънци, най-напред слабо, после все по-ясно и по-ясно. Показаха се високите сиви коне на Захария, мятаха се в галоп, обгърнати от снега. Шейната изви и влезе в двора.
Сега Захария беше съвсем друг, весел, засмян.
— Какво, да не миелите, че съм си ходил в чифлика? — говореше той. — Няма го майстора. В Пчеларово ходих аз, върнах се пак там, за да взема ей туй е! — Захария показа едно шише коняк. — Не мога да си ида аз, догде не почерпя приятеля си, който ме е приел и нагостил. Велико, аз те обичам… Заповядай! Пийни!
Велико не отказа и пое шишето. И от жал повече за конете, той покани Захария вътре, а на Аго извика да гледа шейната.
— Аз няма да стоя много-каза Захария. — Искам да ми направите едно кафе, едно горчиво кафе, че малко ми е такова… — Като седна на възглавницата, подадена му от Василена, той продължи: — Василена ще направи едно кафе на предишния си господар… Какво, не е голяма работа… Едно горчиво кафе, че малко ми се върти главата.
В стаята беше топло и приятно. Бели стени, бяло кюмбе, в един ъгъл сух босилек на иконостаса. Висока, стройна, с избеляло понапълняло лице, черноока, Василена минава през стаята, отива в хаетя, после пак се връща. Захария я гледа, усмихва се, натежалата му глава пада на гърдите му. „Колко е хубаво тук! — мисли си той. — Колко е хубава Василена! Защо да излизам? Къде ще ходя? Да мога да остана тук като Аго…“
Той не слуша какво му говори Велико, пресича го не на място и казва:
— Аго е хитрец! Казвам ти, че Аго е хитрец. — повтаря той и се усмихва. — Аго знай какво прави…
Велико го гледа и, току-речи, разбира думите му. Но Захария не го оставя да се разсърди и го накарва дори да посвири с хармониката. Щом Велико засвири Захария се разчувствува, просълзи се:
— Има ли песен за някой човек, който се оженил за жена с пари! — каза той. — И как страда, и как се мъчи като грешен дявол зарад глупостта си, зарад тая пуста зестра! Попей ми таз песен, братче, ако я знаеш. Аз ще послушам. Жална песен ми попей, жална!
Той въздишаше, после вземаше шишето и пиеше. И поглеждаше крадешком изпод вежди Василена, навеждаше глава, очите му се заливаха със светла влага. Усмихнат, блажен в пиянството си, той говореше като на себе си:
— Аго е хитрец. Аго знай какво прави…
Навън се чуха гласове. От вратата Аго извика, че от чифлика е дошел човек. И наистина, закачулен, покрит със сняг, със скреж по мустаците и по тънката си черна брада, влезе Марин.
— Господарю — каза той весело, но с укор, — търсим те под дърво и камък, не можем да те намерим. Аз ходих и в Пчеларово, сега от Пчеларово ида.
— Защо ме търсиш? — каза Захария. — Защо ви съм?
— Господарката ме прати. „Върви, кай, дето е, да го намериш и да си додете наедно.“ Много се кахъри. И глава много я боли. Галунка беше при нея, като тръгнах, Галунка сряза лимон и върза главата и. Чакат ни сега.
— Да вървим! — каза Захария, скочи на крака и взе да облича шубата си. — А, не, не! Не мога да стоя повече — говореше бързо той, макар че никой не го караше да стои. — Севастица ме чака, не мога да стоя, аз трябва да си вървя. Не ме е страх мене от времето. Каквото и да е времето, ще си отида…
Велико излезе да го изпрати. Аго гледаше от вратата и пак каза, че не иска да се върне. Марин се разсърди, искаше насила да го грабне и да го хвърли в шейната, но Захария се намеси.
— Остави Аго — каза той, — Аго ще остане тук.
Марин беше дошел с кон, но беше взел хамут и за него и сега го впрягаше отстрани като логой. Загърнат в шубата си, Захария чакаше.
Трите коня, като три змея, грабнаха шейната. Едвам-едвам Захария кимна с глава. Запяха, забъбраха весело звънчетата, конете се замятаха в галоп. Вятърът беше престанал, снегът все си валеше и сякаш се задържаше във въздуха. Звънците все повече и повече заглъхваха.
Свързани материали
Обещанието, изречено на ухо: „Василена и господарят“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Господарят Захария влиза у Галункини като човек, спасил се от нещо: жена му Севастица лежи болна, той е свободен и чака да види Василена. С тази вечер започва разказът „Василена и господарят“ от Йордан Йовков, поместен тук изцяло, дословно и без съкращения. Пълният текст следва целия ход на историята: ракията, наливана чашка след чашка до прозореца, тревогата на Галунка, която вижда накъде отиват нещата, и обещанията, които Захария шепне на ухото на Василена, макар жена му да е жива. Успоредно с това върви и другата линия: Велико железаринът от Сърнено, чиито книжа за венчаването отдавна са готови, хармониката, която се чува откъм пътя, и нощта, в която него го докарват в чифлика като хванат крадец. Запазени са всички подробности на обстановката, по които се познава Йовков: щурците и щъркелите на саплъка, месечината, светла като ден, белите кърпи на юздите накрая и мълчанието на Василена, която гледа, без да се намеси. Развръзката, тръгнала от няколко изречения, чути в тъмнината между дърветата, е тук така, както я е написал авторът. Тълкуване не е прибавено: изводите за достойнството, за измамата и за избора на героинята остават за читателя. Текстът върши работа при четене преди час, при преразказ, при цитиране в анализ или в интерпретативно съчинение и когато се търси дословно точна реплика.
Целувка, сбъркана в тъмното: пълният текст на разказа „Младите господари“ от Йордан Йовков
Един от разказите на Йордан Йовков около чифлика и около Василена е поместен тук изцяло, без съкращения и без добавен коментар. Началото въвежда двамата млади господари: болната от главоболие Севастица, наследила очите и тъгата на майка си, и мъжът ѝ Захари, търговец от града, който брои чужди сметки с чашка ракия в ръка. Разговорът им е за едно: да остане ли Васил управител на чифлика след загубата на парите от шест каруци храна. Оттам разказът излиза навън, в дъжда, и сменя тона. Появяват се каруцата със сеното, Аго и Василена, а с тях и една вечер, в която решението на Захари се оказва много по-подвижно, отколкото е било в стаята. Хармониката на железарина Велико, ракията на Васил, надприказването между двамата мъже и погледите през ниската стая изграждат средищната сцена. Йовков строи целия разказ върху разминаването между това, което героят си мисли, и това, което е станало наистина. Как завършва вечерта, какво разказва Захари на жена си, когато се прибира, и какво остава несказано между тях, читателят открива в самия текст. Творбата е дадена с диалозите, с картината на връхлитащия дъжд и с финалната реплика. Подходяща е за четене в час, за преразказ, за търсене на цитати при характеристика на Захари и на Василена и за съпоставка с останалите разкази на Йовков от същия кръг.
„Кой ще те купи, Балан?“: „Последна среща“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
„Случи се най-лошото: Захария продаде чифлика.“ От това изречение започва разказът, а всичко след него е едно дълго сбогуване. В първата част е показано как новината се потвърждава: купувачът от Сърнено, който снове между селото и чифлика, слугите, застанали умислени пред дама, и опитът на господаря да върне назад продажбата. Оттам нататък се разбира чия всъщност е волята за тази сделка и кои трябва да напуснат първи. Следва разпускането на чифлика: какво се продава, какво се откарва в града, как се плаща на слугите и защо никой не си тръгва весел, макар че никой не е ощетен. Заминаването на господарите е предадено с няколко реплики, в които се чува и молбата на Захария. Същинската част е пътят на слугите с добитъка към града. Йовков извежда поименно воловете, кравите и конете, а спирката в Сърнено, при Велико, Василена и Аго, се превръща в истинската последна среща. Разговорът на сундурмата, милувката на Василена по хълбока на Балана и въпросите, които тя му задава, са мястото, където разказът стига до най-важното, без да го изрича направо. Финалната картина, в която добитъкът и овчарите се скриват зад баира, е от най-често цитираните у Йовков, а какво остава след нея, читателят разбира сам. Пълният текст е подходящ за четене в час, за читателски дневник, за характеристика на Петър овчарят и Василена и за разсъждение върху темата за дома и за отношението на човека към животните.
„Нощес ще играят гергьовските огньове“: лирични разкази от Ангел Каралийчев, пълни текстове за четене („Гергьовски огньове“, „Земята на българите“, „Змей“, „Пролет“, „Ръж“)
Събрани на едно място, разказите на Ангел Каралийчев звучат по-скоро като стихотворения в проза, отколкото като случки с начало и край. Тук са пълните им текстове за четене, а не преразказ или анализ. „Гергьовски огньове“ е изповед на младия Калчо в деня преди Гергьовден: коситбата, срещата с куция Ибрахим при големия кладенец, обещаната мермерна чешма с девет корита, годеницата Мария и конете, които ще пасат на Белия камък, докато заиграят огньовете над скритото имане. „Земята на българите“ е лирично обръщение към родината като към жива жена, чиито очи помнят ослепените Самуилови войници, вдигнатия над светия старец Евтимий ятаган и куршума, пропищял една вечер в стария Балкан. „Змей“ пренася в света на поверието: Яна, която чака среща с невидимото същество на Коминчето, Никола, който не вярва на хорските приказки, и пламъците, обхванали житата, докато селото търси виновник. „Пролет“ проследява един ден на орача Илия, от чукането по прозореца преди изгрев до вечерното връщане с воловете, и мълчаливата среща с незнайната жена със зелени, замайващи очи. „Ръж“ е момински монолог в навечерието на жътвата: чукът на черния Нено, който кове сърпове, лудогорците, спрели за нощувка на мегдана, и мечтата да заминеш по света. Текстовете са подходящи за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, за характеристика на герой и за работа върху езика и образността на Каралийчев: сравненията, олицетворенията и диалектните думи, с които е изградена картината на българското село.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
„Няма да те викам на сватбата си“: пълният текст на разказа „Сватбата на Василена“ от Йордан Йовков
Разказът на Йордан Йовков е поместен тук изцяло, така както е написан, без съкращения и без придружаващ анализ. Действието започва на чардака, малко след като годеникът на Василена и неговият другар се отдалечават от чифлика. Василена е весела и засмяна, но въпросът, който тя задава на Аго, остава без отговор и оттук нататък целият разказ върви по мълчанието му. Аго е слабоумен, силен като никого в чифлика и предан на Василена: с нея работи за двама, нея слуша, когато на другите се инати. Йовков не обяснява това направо. То се вижда през дребни неща: през подмятанията на Петър, през смеха, който Аго приема за одобрение, през погледа на Галунка, през един убоден пръст в саплъка и през сълзите в тъмното. Втората част е подготовката за сватбата в неделя. Аго е необичайно весел, разсмива всички с глупостите си и притихва едва когато на Василена спускат червеното було. По-късно влиза в стаята пиян, с нож на пояса, и тогава Васил, който прави сватбата, го извежда навън, за да свършат заедно една работа. Каква е тази работа, как минава сватбата и какво прави Аго, когато каруците на сватбарите тръгват през снега, е оставено на самия текст. Подходящ за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или в отговор на литературен въпрос и за самостоятелна работа върху характера на Аго и върху похватите, с които Йовков разкрива чувствата на героите си.