Целувка, сбъркана в тъмното: пълният текст на разказа „Младите господари“ от Йордан Йовков
Зареждане на оценките…
Йордан Йовков
Младите господари
Севастица и Захари не излязоха да се поразходят, както правеха друга вечер, а си останаха в къщи. Севастица я болеше глава — тя беше наследила главоболието на майка си, както беше наследила и очите и: черни, страдалчески скръбни, замислени. Дребна, малко попрегърбена и грозничка в лице, във всичко останало тя приличаше на баща си, на хаджи Петра.
Откакто бяха дошли в чифлика, те най-често говореха за едно: ще остане ли Васил и занапред управител на чифлика, или ще трябва да го уволнят. Васил управляваше чифлика от десетина и повече години насам, още от времето на хаджи Петра. От прост одаджия (работник, който приготвя храната) хаджи Петър го издигна начело на работата си. Вярно е, че той беше запазил имота, добитъка, всичко, но пък и добре беше се погрижил за себе си: в града имаше къща, живееше на широка нога, беше успял, както се вижда, и да скъта бели пари за черни дни.
— Едно ме е яд — говореше Захари, като се разхождаше из стаята. — То че сметките на Василя не са прави, не са. Лъже ни. Но яд ме е, дето казва, че го били обрали. Тук се губят парите на шест каруци храна, не е малко. Наистина, едни хайти бяха уплашили Галунка и ако не беше Аго… Да, но тогаз никой не спомена за откраднати пари. Василева работа. Той, знаеш ли какво, Тицке, той, тъй да се каже, се е самообрал. Като онез чиновници, дето сами обират касите си и после викат: обраха ме! Да, така е, така е…
Захари дойде до масата, която беше в дъното на стаята, и си наля една чашка ракия. Пообърнат, той видя през рамото си, че Севастица чете и не го гледа, и набързо обърна още една чашка.
— Да живееш в село значи да станеш пияница — каза той, като мръщеше лице и цъкаше с устни. — Уф че люта била… Същи спирт… Жив спирт, фу! Изгори ме… Да, както и да хитрува г-н Васил, мене той не може ме излъга.
Захари беше търговец — в града той имаше манифактурен магазин. Макар млад още, той беше по-напълнял, панталоните му се издигаха нагоре и се опъваха около досга изпъкналия му корем. Инак беше доста хубавеляк, лицето му беше кръгло, избръснато, над много тясното му чело се изправяше гъсто закъдрена коса. Той дойде до прозореца, загледа се навън и самодоволно повтори:
— Васил не може ме излъга. Когато той отиваше, аз се връщах.
Севастица остави книгата на коленете си, но не каза нищо, а само се улови с ръка за челото.
— По-силно ме заболя глава — каза тя. — А взех вече един аспирин.
Тя полегна на одъра, постлан с меко котленско кебе, сложи една възглавница под главата си и затвори очи. Захари дойде пак до масата и без да се пази, като гледаше само да не дига много шум, наля си пак една след друга две чашки ракия.
— Пак дохождали сватовници за Василена — каза той. — Голяма хубавица, прочу се навсякьде… — Той видя, че Севастица отвори очи и го погледна, и затуй прибърза да добави: — Аз пък никак не я намирам за хубава. Селска хубост… Няма линия. Селендурка такваз… Значи, Тицке, ти няма да излезеш? — каза той и се посмути, защото чу, че в гласа му прозвучаха радостни нотки. — Остани да си починеш, пък аз ще сляза малко до Василя. И знаеш ли какво, Тицке? Мисля да му кажа да си събере партакешите и да си върви. Да си върви и той, и Галунка, и таз прочутата… и таз Василена. Тъй е най-добре Ти какво ще кажеш?
— Кажи му, като искаш — каза тихо. Севастица и сбърчи лпцето си от болка.
Захари вървя полека и предпазливо, докато слезе по стълбата, после тръгна бързо, махаше ръце, усмихваше се Той не криеше пред себе си, че беше се оженил за Севастица заради зестрата и. Неговата собствена работа не вървеше, но хаджи Петър беше оставил доста къщи и магазини, които даваха добри приходи. Колкото за чифлика (как се намират хора да живеят в село!), той на драго сърце би го продал или би го дал под наем, но Севастица не се съгласяваше.
Тъмни пепеляви облаци обложваха небето. Във въздуха светна, като че пламна огън, прогърмя. Захари забърза към дама. Големи кучета с вьзбърната козина от вятъра го срещнаха и уж го познзнава, а го гледаха с гневни очи и глухо ръмжеха. Отведнаж на земята като че ли се изсипа нещо, заваля едър дъжд. Захари прибягна и се подслони отпред под стряхата на дама Дъждът престана, като че пресечен с нож, а след миг-два заваля пак, още посилен.
— Василена не си доде, ще я навали дъжда — чу се гласът на Галунка Тя се държеше близо до стената на бялата ниска къщичка, дего живееха, и гледаше към полето — Ха, ето я, иде си — извика радостно Галунка и тичешката се прибра в къщи.
От капчуците над Захари потече вода. През гъстите полегати пръчки на дъжда се виждаше една каруца, която като че се плъзгаше и бързо се приближаваше към чифлика. Едри сиви коне, мокри от дъжда, изведнаж извиха и се спряха. Каруцата беше пълна със зелено, прясно накосено сено. Отзад стоеше Аго и държеше коса, а отпред беше Василена. Щом спря каруцата, тя остави юздите, провисна единия си крак — бос, строен и тънък крак, обут само с едни вехти пантофи, — провисна и другия си крак и скочи. Тя беше измокрена, тънката и басмена блуза беше залепнала за снагата и, но Василена се смееше. Тя не бягаше, а вървеше под дъжда с бързи крачки, напета и стройна. Галунка и отвори и тя влезе в къщи.
Захари стоеше под покрива като вкаменен. Мъчно му беше, че Василена не му е близка, гордееше се в същото време, че все пак тая млада и хубава жена живсев неговия чифлик. Той виждаше, че е неудобно да отиде веднага у Василеви, и реши да почака, влезе в дама, намери там чича Митуша и почна разговор с него. Но не внимаваше и често не разбираше нито какво говори сам, нито какво му говорят.
По едно време вън се зачу да свири хармоника. Захари остави чича Митуша и излезе. Дъждът беше престанал, но още беше облачно, затуй беше много тъмно. Все пак Захари видя, че един човек се спря пред къщата на Василя Щом свири с хармоника — той е Велико, железаринът от Сърнено. Захари го мразеше, загдето обикаляше Василена, и тръгна право към него. Навярно за да се предпази, Велико отиде нейде настрана, а Захари застана на мястото му гърбом към къщата.
Леки, бързи стъпки се чуха. Докато Захари се усети, две меки топли ръце обвиха шията му, отстрана по лицею го парна топъл дъх, горещи устни се докоснаха до страната му, звънка целувка се чу. В същия миг Василена — тя беше — извика: ах! — откопчи ръцете си, дори бутна Захари малко напред и избяга в къщи. Каго зашеметен, без да знае какво прави, Захари тръгна да си ходи, но като се обърна, видя, че Велико влезе у Василеви. Тогава и Захари се върна и с твърди решителни крачки тръгна към Василевата къща.
У Василеви не очакваха да дойде господарят. Галунка се смути. Васил стана прав и сдържано се усмихваше Светлите черни очи на Василена някак учудено и лукаво весело гледаха Захария. Галунка му подаде възглавница и го канеше да седне.
— Василе, знаеш ли що? — започна направо Захари. — Ние приказвахме със Севастица, решихмети да останеш и занапред, ще бъдеш и занапред управител на чифлика. Сега, било що било, няма да се караме. Ние сме доволни от тебе. Ще ни служиш пак, както си ни служил досега.
— Седнете, седнете! — канеше го Галунка.
Захари се поогледа и пак срещна лукаво веселите очи на Василена. Косата и беше още мокра, но беше си турила друга червена блуза.
— Та затуй додох да ти кажа. Ти, Велико, какво… Като птичка божия, все си свириш…
Васил не изглеждаше нито зарадван, нито учуден. Все тъй сдържано усмихнат, той извади шише ракия. Галунка сложи чашки.
— А, ракия ли? — каза Захари. — Може. Преди ядене може. Ти, младо — обърна се той към Велико, — где остави хармониката? Я да посвириш!
Веселието тръгна леко. Захари беше доволен, усмихнат, господарски важен. От време на време той срещаше устремените в него очи на Василена, все тъй весело усмихнати. Понякога тя ставаше да вземе нещо и Захари я следеше изпод око — в ниската малка стая тя се изправяше като строен стълб — високи бедра, тънък кръст. Друг път тя биваше приказлива, сега мълчеше. Но черните и очи все се смееха.
— Аз зная защо обикаляш, Велико — каза по едно време Захари, след като бяха хвърлили доста чашки, — зная ти болката аз тебе, но трябва да знаеш, че тук аз съм господаря, от мене зависи. Докато не ми се поклониш и не ми целунеш ръка, булка няма да видиш.
А след малко, разсърден от нещо, викаше:
— Тебе за нищо не те бива! Цигулар майка не храни. От такъв, дето свири, човек не става…
— И от праматарин чифликчия не става — отговаряше му също тъй дръзко Велико.
Някакво блаженство, някаква сладка мъгла обгръщаше мислите на Захария. Той знаеше, че Василена обичаше железарина, че преди малко по погрешка беше целунала него в тъмнината, но всепак приятно му беше да храни и той свои надежди. „Кой знай? Може пък да не е сбъркала, може да е искала мене да целуне. Защо не… Защо не…“ Изведнъж той си спомни за Севастица и скочи на крака.
— Да си ходим — каза той. — Стига толкоз. Ставай, Велико, да си ходим.
— Аз после ще си ходя — каза Велико.
— Не, наедно ще излезем. Жена ми, знаеш, я боли глава и не обича да и дигат шум.
Той почака да излезе Велико и тогава излезе той. И си тръгна към къщи само тогаз, когато се увери, че Велико беше поел вече пътя към Сърнено.
В къщи Захари завари Севастица, че още лежи. Като го видя, тя уморено се изправи. На лампата лицето и изглеждаше увехнало и застаряло.
— Как си, Тицке? Мина ли ги главичката? — запита Захари. — Малко закъснях. Знаеш ли какво, Тице? Казах на Василя да остане. Какво да го правя? На колене ми се моли, ръка ми целува…
— Ти там ли беше? — попита Севастица. — Кой беше у тях? Там ли беше Василена?
— Василена? Да, като че беше. Право да ти кажа, не обърнах внимание… Да, като че беше…
И като вървяха един след друг, те минаха в другата стая, дето ги чакаше сложената трапеза.
Свързани материали
Обещанието, изречено на ухо: „Василена и господарят“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
Господарят Захария влиза у Галункини като човек, спасил се от нещо: жена му Севастица лежи болна, той е свободен и чака да види Василена. С тази вечер започва разказът „Василена и господарят“ от Йордан Йовков, поместен тук изцяло, дословно и без съкращения. Пълният текст следва целия ход на историята: ракията, наливана чашка след чашка до прозореца, тревогата на Галунка, която вижда накъде отиват нещата, и обещанията, които Захария шепне на ухото на Василена, макар жена му да е жива. Успоредно с това върви и другата линия: Велико железаринът от Сърнено, чиито книжа за венчаването отдавна са готови, хармониката, която се чува откъм пътя, и нощта, в която него го докарват в чифлика като хванат крадец. Запазени са всички подробности на обстановката, по които се познава Йовков: щурците и щъркелите на саплъка, месечината, светла като ден, белите кърпи на юздите накрая и мълчанието на Василена, която гледа, без да се намеси. Развръзката, тръгнала от няколко изречения, чути в тъмнината между дърветата, е тук така, както я е написал авторът. Тълкуване не е прибавено: изводите за достойнството, за измамата и за избора на героинята остават за читателя. Текстът върши работа при четене преди час, при преразказ, при цитиране в анализ или в интерпретативно съчинение и когато се търси дословно точна реплика.
„Кой ще те купи, Балан?“: „Последна среща“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа
„Случи се най-лошото: Захария продаде чифлика.“ От това изречение започва разказът, а всичко след него е едно дълго сбогуване. В първата част е показано как новината се потвърждава: купувачът от Сърнено, който снове между селото и чифлика, слугите, застанали умислени пред дама, и опитът на господаря да върне назад продажбата. Оттам нататък се разбира чия всъщност е волята за тази сделка и кои трябва да напуснат първи. Следва разпускането на чифлика: какво се продава, какво се откарва в града, как се плаща на слугите и защо никой не си тръгва весел, макар че никой не е ощетен. Заминаването на господарите е предадено с няколко реплики, в които се чува и молбата на Захария. Същинската част е пътят на слугите с добитъка към града. Йовков извежда поименно воловете, кравите и конете, а спирката в Сърнено, при Велико, Василена и Аго, се превръща в истинската последна среща. Разговорът на сундурмата, милувката на Василена по хълбока на Балана и въпросите, които тя му задава, са мястото, където разказът стига до най-важното, без да го изрича направо. Финалната картина, в която добитъкът и овчарите се скриват зад баира, е от най-често цитираните у Йовков, а какво остава след нея, читателят разбира сам. Пълният текст е подходящ за четене в час, за читателски дневник, за характеристика на Петър овчарят и Василена и за разсъждение върху темата за дома и за отношението на човека към животните.
„Виелица“ от Йордан Йовков, пълният текст на разказа: една снежна буря отбива шейната точно към къщата, която героят е искал да подмине
Пълният текст на разказа, в който Йовков оставя зимната стихия да отведе героя си точно там, където най-малко е искал да отиде. Началото е самата виелица: изгубен път, затънала шейна, преспи, конете с натрупан по гривите сняг и слугата Аго, който слиза за кой ли път, докато господарят му Захария се свива отзад и вече мисли за измръзване и за вълци. Тъкмо тази обиколка връща двамата в селото, което Захария нарочно е заобиколил. Вратата, на която почукват, се отваря от Велико железаринът, човекът, с когото Захария е скаран. От този миг разказът е изграден от дребни, но много точни подробности: любезната покана, топлата соба с белите стени и чергите, младата Василена, която подава възглавница и не поглежда госта нито веднъж. В средата на текста идват гощавката, хармониката и песента, а с тях и първото решение, което променя всичко: Аго сяда до вратата на обора и заявява, че няма да се върне в чифлика. Втората половина започва, когато шейната се връща с шише коняк. Оттам нататък Захария говори повече, отколкото иска, поисква жална песен за човек, оженил се за жена с пари, и повтаря едно и също изречение за Аго. Какво стои зад него, разказът подсказва, без да го изрича. Финалът пристига отвън, с човек от чифлика, и с него всичко се връща на мястото си. Текстът е подходящ за четене и разбор в час, за наблюдения над психологизма и над ролята на пейзажа у Йовков, за разговор върху избора между чувството и имота и за подготовка на съчинение или цитиране по „Виелица“.
„Няма да те викам на сватбата си“: пълният текст на разказа „Сватбата на Василена“ от Йордан Йовков
Разказът на Йордан Йовков е поместен тук изцяло, така както е написан, без съкращения и без придружаващ анализ. Действието започва на чардака, малко след като годеникът на Василена и неговият другар се отдалечават от чифлика. Василена е весела и засмяна, но въпросът, който тя задава на Аго, остава без отговор и оттук нататък целият разказ върви по мълчанието му. Аго е слабоумен, силен като никого в чифлика и предан на Василена: с нея работи за двама, нея слуша, когато на другите се инати. Йовков не обяснява това направо. То се вижда през дребни неща: през подмятанията на Петър, през смеха, който Аго приема за одобрение, през погледа на Галунка, през един убоден пръст в саплъка и през сълзите в тъмното. Втората част е подготовката за сватбата в неделя. Аго е необичайно весел, разсмива всички с глупостите си и притихва едва когато на Василена спускат червеното було. По-късно влиза в стаята пиян, с нож на пояса, и тогава Васил, който прави сватбата, го извежда навън, за да свършат заедно една работа. Каква е тази работа, как минава сватбата и какво прави Аго, когато каруците на сватбарите тръгват през снега, е оставено на самия текст. Подходящ за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или в отговор на литературен въпрос и за самостоятелна работа върху характера на Аго и върху похватите, с които Йовков разкрива чувствата на героите си.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
„Хермина Вайнер се усмихваше“: пълният текст на разказа „Хермина“ от Йордан Йовков
Каруца по разкалян път из Добруджа, колар, който гледа да не пришпорва конете си, и един паметник встрани от пътя с фотография на момиче. Оттук тръгва „Хермина“ на Йордан Йовков, дадена тук в пълния си текст, без съкращения и без придружаващ разбор. Разказът започва с пътуването и с бай Васил, когото в селото наричат Протестантина, защото говори всекиму право в очите. Отначало той се преструва на болен от кокоша слепота, за да се върнат по-рано, а после, успокоен, се разприказва: за немците в тяхното село, за богатия Йоан Фердинандов и за случката с кревата в добричкия хотел. Когато каруцата стига до паметника, разговорът се обръща. Бай Васил разказва за дъщерята на най-богатия немец, за нейната доброта и за лятото, в което в селото идват юнкери от Букурещ. Как завършва тази история, се научава още в средата на разказа, но защо тя е разказана точно тук, се разбира едва накрая. Следва пътят през местата, където само десетина дни по-рано са станали големите сражения: окопите, черните ями от гранати, набързо засипаните гробове, подивелите кучета и напуснатото село без жива душа. Тази част е дадена почти без коментар и е сред най-силните в творбата. На връщане каруцата спира отново пред оградата. Там разказвачът разчита надписа под овалния портрет и имената върху седемте кръста, а бай Васил вижда съвсем друго и мърмори нещо, което разказвачът отначало не разбира. Обяснението, което следва, и последните изречения на разказа са оставени за самия текст. Записът е удобен за четене вкъщи, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или в отговор на литературен въпрос и за проследяване на композицията, тъй като целият разказ стои на едно място.