Комуникативни и езикови особености на разговорния стил
Зареждане на оценките…
1. РАЗГОВОРЪТ КАТО СИТУАЦИЯ НА ОБЩУВАНЕ
Всеки ден по света се раждат милиарди изказвания. Но колкото и да са много, всички те могат да се сведат до два основни типа:
– Изказвания, които се раждат при размяна-та на реплики между равноправни участници, всеки от които може да вземе думата и да до-бави нещо към общата тема, която се обсъжда;
– Изказвания, при които един авторитетен говорител казва нещо на хора, които го слушат с внимание, без да могат да добавят нищо към казаното. Те трябва да го възприемат мълчаливо и да се съобразяват с него.
Именно първата ситуация на общуване можем да наречем разговор. Двете негови най-важни характеристики са:
– Участниците в разговора са равноправни помежду си, като казаното от нито един от тях не се възприема от другите като по-важно или по-авторитетно. Освен това в разговора не се взема предвид обществената позиция на отделните участници. Ако някой от участниците в разговора възприема другия като висшестоящ, с чието мнение трябва да се съобразява, равноправен разговор не може да се получи.
– Репликите на участниците не са отделни изказвания. По време на разговора се обсъжда нещо, към което всеки от говорещите добавя нещо свое. Отделните реплики добавят по нещо към съдържанието на обсъждания въпрос или към неговото емоционално въздействие върху участниците. Затова като отделно изказване трябва да възприемаме целия разговор, а не всяка от съставящите го реплики.
Обикновено се смята, че за разговорност може да става дума само когато се обсъждат делнични проблеми в неофициална обстановка между хора, които са близки помежду си.
В действителност разговори се провеждат не само между близки, нито пък само върху теми от всекидневието. Освен това всеки ден се случва да водим разговори с хора, които са ни напълно непознати – в обществения транспорт, на улицата, на опашката пред магазина. Нерядко именно с непознати се случват много задълбочени и съкровени разговори. Може би защото повечето хора се стесняват да се разкрият пред познатите си, а пред непознати тези притеснения отпадат. Освен това разговори може да се водят и по извънредно важни въпроси между хора с високо обществено положение. Почти всеки ден по вестниците и по телевизията се съобщава, че в някоя столица са проведени „разговори на високо равнище“. Ясно е, че в тях са обсъждани изключително важни въпроси от политически, икономически или обществен характер. Въпреки това обаче те са били именно раз-говори, защото участниците са били напълно равноправни, а всеки от тях е можел свободно да прибавя по нещо към обсъжданата тема, докато не се стигне до общо съгласие.
Като имаме предвид всички тези особености на разговора, можем да опишем ситуацията на общуване, характерна за него:
– В разговора участват произволен брой лица, които се чувстват напълно равноправни, независимо дали са познати или непознати, или имат различно обществено положение.
– В разговора се обсъждат най-разнообразни теми с личен, професионален или обществен характер, като при обсъждането всеки от участниците прибавя по нещо към темата – било в съдържателен, било в емоционален план.
– В основния случай разговорите протичат, когато участниците са в непосредствен личен контакт помежду си (лице в лице). Понякога този контакт може и да е опосредстван, както става при разговори по телефона или при размяната на съобщения или писма (sms, e-mail), но и в тези случаи се търси непосредственост на общуването.
– Разговорите протичат само в условията на неофициално общуване, макар че в тях понякога вземат участие високопоставени лица и се обсъждат важни теми.
– Разговорите протичат само под формата на диалог. Понякога чисто формално имаме монолог, но и тогава става дума за диалог било със себе си, било с някой въображаем или отсъстващ събеседник. Например в своя прочут монолог „Да бъдеш или да не бъдеш“ Хамлет разговаря със себе си и то по един извънредно важен въпрос какъвто е смисълът на живота.
– Целта на разговора е да се постигне общо съгласие по даден въпрос. Ако това не се случи, смятаме, че разговорът е бил безрезултатен.
2. ЕЗИКОВИ ОСОБЕНОСТИ НА РАЗГОВОРНИЯ СТИЛ
Равноправната позиция на участниците, разнообразието от теми, към които всеки участник може да добавя своето мнение или отношение, непосредственият диалогичен характер и протичането в неофициална обстановка придават на разговора някои особености, които характеризират разговорния езиков стил.
На първо място е неформалният характер на общуването. Дори при разговори на най-високо равнище не се изисква спазване на формални ограничения. Достатъчно е придържането към неутралния регистър на книжовния език.
На второ място е комплексният характер на общуването. В разговора се използват не само езикови средства, но също така и мимика, интонация, жестове.
На трето място е по-свободното отношение към езиковите норми. При разговора е допустимо и по-небрежно произнасяне, и по-свободно построяване на изреченията, и използване на диалектни, дори жаргонни думи. Но тази свобода по отношение на езиковите норми зависи от разликите в ситуациите на общуване. В разговор между близки хора на делнични теми тя е по-голяма, докато при разговорите с непознати или върху теми с професионален или обществен характер по-строгото придържане към книжовната норма е препоръчително.
Тези основни характеристики на разговорния стил водят до следните езикови особености:
На фонетично равнище:
– изпускане на гласни (тва вм. това);
– изпускане на съгласни (чуства вм. чувства);
– редукция на гласни (прайш вм. правиш);
– диалектни ударения (прави́х вм. пра́вих).
На морфологично равнище:
– повишена глаголност на изказа;
– избягване на отглаголни съществителни и деепричастия, придаващи книжовност;
– повишена употреба на такива форми на думите, които придават емоционален характер на изказа – умалителни, уголемителни, междуметия, частици и др.
На синтактичо равнище:
– изреченията са прости, къси, с недобре очертани граници между тях;
– допуска се използването на непълни из-речения с подразбиране на глаголите;
– често се допускат повторения и натрупвания на еднородни изрази;
– отделните прости изречения често се свързват безсъюзно.
На лексикално равнище:
– честа употреба на думи, които нямат конкретно значение като „това“, „нещо“ и др., като техният смисъл става ясен от конкретната ситуация на общуване;
– честа употреба на уточнения за време и място като „тук“, „сега“, „отпред“ и т.н., както и на различни местоимения, чието значение зависи от конкретната ситуация на общуване;
– честа употреба на подчертано разговорни думи и изрази („беше се светнал“, вм. „беше се ударил“, „от трън та на глог“ вм. „от една беда към друга“ и т.н.);
– допуска се употребата на диалектни и жаргонни думи и изрази, но само между близки хора и без да се прекалява.
3. РАЗГОВОРЕН ЕЗИКОВ ЕТИКЕТ
Знаем вече, че във всяко общество съществува изискването при определени ситуации да се използват специални изрази. Тяхното произнасяне е задължително, доколкото съществува негласно споразумение между членовете на обществото, че в определени случаи се използват специални формули, а тяхното отсъствие може да се изтълкува като израз на пренебрежение, неуважение, а дори и на враждебност. Тези изрази се част от езиковия етикет на всяка общност. В разговорния стил се използват само формите на неутралния или неформалния езиков етикет, като това зависи от степента на близост между участниците. Формите на официалния етикет са неуместни.