Как времето се управлява от обреди: ритуали, празници, обичаи и табута в света на древния човек
Зареждане на оценките…
Разбирането на древните хора за света е продиктувано от ритъма на техния живот, който включва ритуалната смяна на делници и празници. Те са част от обичаите, отразили начина на мислене и особеностите на бита. Завръщането на мъжката част от населението след успешен лов или благополучно отминалото ги природно бедствие са повод за различни церемонии и празненства, в които основно място заемат обредите и ритуалите. Те са израз на благодарност към определени божества, защитници и помощници на рода. Стига се до обреди, пресъздаващи отново дадено действие или събитие. В целия древен свят например се разиграва ритуалът на „повторното раждане”. Ако воин от племето след битка не се завърне, обичаят повелява да се счита за мъртъв. Но появил се след известно време, той трябва да се „роди" повторно. Тогава се разиграва ритуалът на „повторното раждане”. Негова родственица облича много широка дреха и след дълги'приготовления, включващи ритуално заколване на овца или коза, човекът се провира през дрехата й, като по този начин се изобразява символният акт на раждането. След това той и втората му майка са помазвани с кръвта на жертвеното животно, като се задължават в продължение на няколко дни да носят на ръцете си ивици от кожата му като амулети. Една част от месото на животното се изяжда от близките, а другата се определя като жертвен дар на боговете. Едва след тази церемония всички припознават човека и възстановяват нормалните си взаимоотношения с него.
Нивото на културно развитие на древните народи е определящо за начина, по който те изразявали емоциите си. Колкото по-ниско е то, толкова по-шумно и невъздържано е поведението им в случай на раздяла, смърт или друго съществено събитие, нарушаващо монотонния ход на делниците. За новозеландците например е било присъщо да посрещат завърналите се след дълга раздяла близки с поток от сълзи, възклицания и прегръдки. Церемонията по това посрещане е продължавала, докато посрещачите се изморят или докато нещастната жертва успее да се отскубне. Много народи са считали, че ако не извършат ритуално оплакване на своите мъртъвци, придружено с отрязване на косите или самонараняване, душите на починалите им близки постоянно ще търсят контакт с живите и няма да се преселят успокоени в отвъдното.
В ежедневието си древните хора по света са били застрашавани от много беди. Голяма част от дейностите им, пряко свързани с намирането и добиването на храната, ражданията, преместванията на по-плодородни земи или сезонните миграции, крият множество рискове, трудности и опасности. Затова често са обожествявани различни предмети, които закриляли, направлявали и съветвали хората какво и как да правят. Древният човек твърдо е вярвал, че духът на някакъв бог се е вселил в камъните. Това схващане се среща у много народи в различни краища на света (в древен Израил, при арабите, на полинезийските острови, в Гърция и др.). За това свидетелстват многобройни предания, запазили се в местния фолклор. Камъните са имали най-различно делнично предназначение. В една клетва от Самоа се казва: „В присъствието на тук събралите се вождове, слагам ръката си на камъка, ако съм откраднал, нека бързо да умра." Клетвите, положени върху камъка, се смятат за свещени. Чрез тях се призовавала свръхестествената сила, която се криела в него, и справедливият й гняв връхлитал клетвопрестъпника.
Едно от препятствията, с които архаичният човек се налагало да се пребори в ежедневието си, е водното пространство. Смятало се, че всяка река, извор или езеро имат свой речен дух, издигнат в ранг на божество. Принасянето на жертви на този бог преди преминаването на река е обичайна практика. Така се постига омилостивяването му и той разрешавал на хората безпрепятствено да преминат през неговата територия. За подобно жертвоприношение разказва предание, описващо преминаването на Стримон в Тракия от войниците на Ксеркс.
Широко разпространен в древността обичай е било налагането на забрани (табута) за извършване на определени действия или за ползването на предмети и пребиваването на определени места. В някои случаи тези забрани са предизвикани от необходимост или от практическа гледна точка. Подобен смисъл може би се крие в забраната за консумиране на новата реколта, докато не настъпи определеният за това момент - новата година. По този начин времето се управлява от обреди. Те отбелязват тържественото настъпване на всеки празник.
Народите са приемали за начало на годината различно календарно време, в зависимост от епохата и мястото. Възприемането на слънчевата година като единица за време започва в древния Египет. До наши дни са достигнали свидетелства за много промени в календара, но все пак за някои древни народи годината се е състояла от 365 дни, разпределени в 12 месеца по 30 дни плюс 5 дни. Тя започва през март или април; на 19 юли в Древен Египет; а за други народи - през септември, октомври или декември. Важното е, че навсякъде присъства възгледът за новото начало, за нов период от време, изведен въз основа на биокосмическия ритъм, в който се вписва широка система от обреди на периодично очистване и възраждане на живота.
Почти повсеместното разпространение на мита за завръщането на мъртвите при семействата им в дните около Нова година свидетелства за вярата на древните, че в момента на унищожаване и пресъздаване на всичко съществуващо е възможно спирането на времето. Според древните, в този случай мъртвите могат безпрепятствено да се завърнат при своите близки.
Живото, образно мислене на древните ни предшественици се проявява както в обичаите, помагащи им в техните делници, изпълнени с борба за съществуване и стремеж към постоя н но усъвършенстване, така и в ритуалите, свързани с празниците. Главното, което ни кара и до днес да спазваме древни обичаи (видоизменени и доразвити от християнството като например украсяването на коледни елхи, носенето на мартенички за здраве и боядисването на великденски яйца), са искреността и жизнелюбието, с които са белязани. В съхранената през вековете традиция прозира мъдростта на човешкото битие.
Свързани материали
Когато часовникът се сверява с космоса: митологичната култура на традиционните общества, учебен текст за делника, празника и ритуала
Теоретичното изложение върху митологичната култура тръгва от един въпрос, който подрежда цялата разработка: каква потребност ражда митовете? Отговорът се търси не в отделните сюжети, а в начина, по който традиционният човек урежда света около себе си. Първият раздел разграничава двете области на човешкия живот, делника и празника, и обяснява защо празниците се появяват точно в неустойчивите времена, в преходите между сезоните, възрастите и състоянията. Оттук се извежда и второто разделение, между обикновеното и свещеното. Следващата част е посветена на обредния ритуал: изброени и обяснени са трите основни цели, които той изпълнява, и е показано как от единството на ритъм, песен, танц и слово се раждат по-късните словесни разкази. Разгледано е и защо ритуалът не е изчезнал в модерния свят, с примери от българската празнична система. Отделен раздел описва трите характеристики на затвореното, традиционно общество, сред които кръговратното време и пълната неразграниченост на индивида от общността, илюстрирана с познат сюжет от античната драма. Финалната част обяснява устния характер на митологичната култура и коригира две широко разпространени, но погрешни представи за мита, като си служи със съпоставка, взета от езикознанието. Текстът е подходящ за въвеждащите уроци по литература върху митологията, за подготовка на реферат или есе по темата и за ясното разграничаване на мит от фолклор.
Анонимният творец, видим за Бога: Средновековието, християнският мироглед, културата и книжовността на епохата, учебен материал за 8. клас
Как изглежда светът за човек, убеден, че Земята е плоска, че времето има начало, среда и посока и че всяко негово действие се вижда от Бога? Този учебен материал въвежда осмокласника в мисленето на средновековния човек и оттам обяснява културата и книжовността на епохата. В началото е очертана самата епоха: къде започва и къде свършва, защо е получила славата на мрачни векове и защо тази оценка идва едва от по-късни поколения мислители. Веднага след това е разгледан християнският мироглед като основа на цялата ценностна система и на представата за мястото на човека в света. Отделен раздел е посветен на средновековната култура: представите за време и пространство, ритъмът на църковния календар, строгата съсловна йерархия и невъзможността човек да смени мястото си в нея, както и разделението на свои и чужди по религиозен признак. Следва периодизацията на епохата и обяснение защо църквите и манастирите се превръщат в центрове на книжовността и изкуствата. Самостоятелни части представят средновековния творец и средновековния читател: защо анонимността не означава ниско творческо самочувствие, към кого всъщност е адресирано произведението и как изглежда грамотността, когато книгата е скъпа ръчна изработка. Включен е и цитат от Йоан Екзарх за разликата между Божието творение и човешкия занаят, както и обяснение на символния език, чрез който и неграмотните разчитат посланията на епохата. Финалната част проследява раздалечаването между източната и западната част на някогашната Римска империя: двата богослужебни езика, Великата схизма и кръстоносните походи, както и последиците им за културното развитие на Европа. Текстът е разделен на ясно озаглавени части и е написан достъпно. Подходящ е за въведение в раздела за Средновековието, за подготовка на реферат или отговор на изпитен въпрос и за преговор преди класна работа по литература в осми клас.
Кое осмисля човешкото съществуване – животът или смъртта?
Животът винаги е бил най-голямата ценност за човека, а смъртта – най-големият му страх. Съзнанието, че сме смъртни, още от древни времена е принудило хората да поставят въпроса за живота и смъртта заедно в центъра на космическия ред и да се попитат какъв е смисълът на техния тъй кратък живот. Първият извод, до който са стигнали, е, че човекът не може да се намесва във въпросите за живота и смъртта – те са във властта на висши сили. Затова всички религии не приемат самоубийството.
Дървото, което побира вселената: митологичните представи за устройството на света. Учебен материал за мита и неговите модели на космоса
Как древният човек си е представял устройството на вселената, преди науката да даде своите обяснения? Този учебен материал проследява митологичните модели на света и показва защо в най-различни култури се повтарят едни и същи образи. В началото се изяснява какво е митология и защо митовете разказват не само за произхода на боговете и хората, но и за реда, който държи света цял. Оттук нататък изложението върви по два основни образа на космоса: светът като огромно човешко тяло и светът като космическо дърво, което побира цялата вселена. Същинската част представя трите начина, по които митът подрежда света: по вертикала, по хоризонтала и във времето. Разгледано е противопоставянето между небе и земя и защо в митологията те са съпрузи, а също и тричастното деление на космическото дърво с корени, ствол и клони и с животните, които им съответстват. Отделено е място на средната земя като обиталище на хората и на четирите посоки, в които светът се организира хоризонтално. Самостоятелен акцент е поставен върху времето. Изложението разграничава линейното време, което тече от миналото към бъдещето, от цикличното, което се движи в кръг, и обяснява откъде се ражда представата за кръговрата. Следва двойката свещено и обикновено време и се показва как ритуалът може да върне свещеното време в настоящето. Финалната част е посветена на обредите, на даряването на боговете и на жертвоприношението. Текстът е подходящ за подготовка по литература в темата за мита и фолклорния модел на света, за преговор преди класна работа и за изясняване на понятия като космическо дърво, опозиционна двойка, циклично време и ритуал.
Иконата и рицарският кодекс: съпоставка на Православния изток и Католическия запад през европейското Средновековие, с въпроси и отговори
Защо след разделянето на църквата през XI век Европа тръгва по два различни пътя и защо изобщо е уместно да се говори за два типа Средновековие? Учебната разработка отговаря на този въпрос последователно, като първо изгражда общата рамка и чак после противопоставя двете половини на континента. Началото очертава времевите граници на епохата, различните периодизации и произхода на самото название. Следват разделите за средновековната култура, за връзката между литературата и историята, за фигурата на твореца, който не се смята за автор в днешния смисъл, и за читателя, чието четене е съвсем различно от нашето. Същинската част съпоставя Православния изток и Католическия запад по ясни признаци: църковно устройство и богослужебни езици, отношение към образа, което на изток ражда иконата, а на запад допуска скулптурата, обредност, отношение към ересите и появата на инквизицията, роля на преводната литература. Отделни раздели са посветени на рицарската култура, която на изток остава непозната, и на нарастващата роля на градовете. Практическата част е обемна и подредена в три отделни блока въпроси с разгърнати отговори: върху общата характеристика на епохата, върху съпоставката между двете традиции и накрая задачи за самопроверка. Добавени са и любопитни факти към отделните теми. Разработката е подходяща за подготовка за класна работа върху Средновековието, за уводен урок към средновековната литература и за самостоятелна проверка на знанията.
Есе по морален проблем: „Трябва ли враговете на родината и предателите да бъдат презирани и преследвани и след смъртта им?“ - Когато омразата трябва да спре пред прага на гроба (по „Антигона“ от Софокъл)
Есето разглежда въпрос, който трагедията поставя преди двадесет и пет века. Началото определя смъртта като последна граница, пред която всички човешки страсти би трябвало да утихнат, защото тя изравнява велики и малки. Тезата е ясна: враговете и предателите не бива да бъдат преследвани след смъртта им. Първият довод определя смъртта като естествена граница, която трябва да се уважава. Вторият показва, че унижаването на мъртвите унижава преди всичко живите. Третият определя прошката към мъртвите като белег на нравствена зрялост и на цивилизованост. Четвъртият обяснява, че само тя може да разкъса кръга на насилието и отмъщението. Към текста са добавени шест въпроса с отговори и задачи. Разработката е удобна като образец при есе по морален проблем. Тезата е неудобна и точно затова упражнението е ценно: есето защитава прошката, без да оправдава предателството, което е и най-трудното при подобна тема. Въпросите в края позволяват разсъждението да бъде продължено самостоятелно. Текстът може да се преработи със свои думи, защото всяко твърдение е формулирано просто и точно.