„Един лев и 25 стотинки“: пълният текст на фейлетона „Честита Нова година“ от Алеко Константинов

„Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн.“ С това самопризнание започва фейлетонът и от него тръгва цялата му ирония. На страницата е поместен текстът на „Страст“ заедно с подзаглавието, което Алеко Константинов му е дал: „Безделица с претенции на художественост“. Разказвачът излиза на софийските улици с празен джоб и с царствено достойнство и подрежда пред читателя галерия от познати лица: предприемача с батакчийските доставки, високия чиновник, министъра, приятеля от акционерното дружество, дори княза. Същинската част е спорът на разказвача със самия себе си: защо гледа на богатството с презрение, а не със завист, какво му дава правото да се чувства по-чист от другите и защо е сигурен, че на него никой не може да зададе неудобния въпрос, който той задава наум. Между тези размисли постоянно се връща една дребна, смешна и много човешка мъка: пуши му се, а пари няма. Краят пази няколко изненади: излизането от гостилницата заради „нещо интересно“ на улицата, дългът, върнат в най-точния момент, и последното изречение, с което Алеко подхвърля към съдбата на народните учители. Текстът е датиран София, 25 октомврий 1895 г. Подходящо за работа върху жанра на фейлетона и върху образа на Щастливеца, за наблюдение над иронията и самоиронията и за цитати в съчинение или в отговор на литературен въпрос.

Първият фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали“ е даден тук в цялост, така както Алеко Константинов го е написал, без съкращения и без съпътстващ коментар. Текстът е изграден като чужда реч: разказвачът само представя своя колега, помощника на регистратора, а нататък говори самият герой. Оплакването му тръгва от несправедливата съдба и от кокона Поликсени, която се вози с фаетон вече трийсет години, докато той не може да отдели и една турска лира. Следва самопредставянето му като служител: визитите и картичките за Нова година, сливовицата за големците, срещата с доктор Сперандо в приемната на министъра и разликата в начина, по който слугата посреща двамата. От тези подробности се вижда какво точно смята героят за напредък в службата. Отделна част е разказът за собствените му средства да изтика регистратора: анонимните записки, доносите, заплашванията, писмото с подправения почерк и молбата със старата майка, болната жена и дребните дечица. Тук е и прочутото му изявление за архиподлеца и за късмета, което години наред се цитира в час. Финалът се връща към една дребна подробност, електрическия звънец на съседната маса, и към предизборната услуга, с която героят се е опитал да си го спечели. Срещу какво точно предлага той верността си, се вижда от собствените му думи. Полезен за четене на творбата в оригинал, за точно цитиране в отговор на литературен въпрос или в интерпретативно съчинение върху сатирата на Алеко Константинов и за самостоятелна работа върху самохарактеристиката като похват.

Вторият фейлетон от цикъла „Разни хора, разни идеали“ е поместен тук изцяло, така както го е написал Алеко Константинов, без съкращения и без коментар. Текстът е монолог на маса. Чашата се налива до преливане, вдига се наздравица за амнистията и оттам нататък говори само един глас, гласът на човек, който току-що е освободен от отговорност за миналото си. В началото той изброява какво точно се заличава с чертата, теглена на миналото: места и случки, които всеки съвременник е разпознавал, и една история, за която дори в собствената си стая се озърта дали някой не подслушва в съседната. После идва грижата какво още остава недовършено, за да бъде спокоен напълно, и опасението кои книжа не са унищожени. Втората част е обръщение към противника: към човека, който е лежал по участъците, скитал се е немил-недраг и е останал честен. Тук монологът се превръща в сравнение между два живота, между идеите и златото, и стига до един въпрос, повторен няколко пъти, на който говорещият сам си отговаря със смях. Финалът се връща там, откъдето е тръгнал, при чашата и наздравицата, и добавя едно изречение, което обръща наопаки смисъла на думата, повтаряна през целия текст. Полезен за четене на творбата в оригинал, за точни цитати в отговор на литературен въпрос или в интерпретативно съчинение върху сатирата на Алеко Константинов и за самостоятелна работа върху самоизобличението като похват.

Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.

Влажна декемврийска нощ в Браила, пуста улица и едно светещо прозорче на изба, над която стои надпис „Народна кръчма на Знаменосецът“. С тази картина започва пълният текст на повестта, събран тук в седемнадесет глави така, както Вазов я завършва в Пловдив през 1883 година. Публикацията следва оригиналната композиция без съкращения: разговорите на емигрантите в кръчмата на Странджата, портретите на хъшовете с гръмките им прякори, любителското театрално представление, всекидневната борба за залък и подслон, преминаването на замръзналия Дунав и по-нататъшните пътища на героите извън румънските градове. Читателят се среща с цялата галерия образи, които учебниците изучават: Македонски, Странджата, Бръчков, Владиков, Хаджият, Попчето и останалите, чиито съдби Вазов проследява с еднакво внимание към героичното и към унизителното. Запазени са авторовите бележки под линия и препратките към историческите източници, така че текстът може да се чете и като свидетелство за времето. Ранните глави разгръщат бита на емиграцията: спомените за отминалите чети и войводи, спорът кой е истинският родолюбец, надписите по кръчмите и тютюнджийските лавки, гръмките патриотични прякори и заемите, давани на вяра до по-добри времена. Пълният текст е особено полезен, когато е нужен точен цитат: за характеристика на герой, за трансформиращ преразказ, за съчинение върху темата за родината и чужбината или за съпоставка между отделните глави. Всяка глава е обозначена с номер, което прави препращането към конкретен епизод бързо и лесно. Подходящо е и за самостоятелно четене на произведението, за преговор преди класна работа и за работа в час, когато е нужен самият текст на Вазов, а не преразказ или анализ по него.

Един чичо съветва племенника си как се живее в България, а племенникът се смее. От този разговор Алеко Константинов е направил един от най-безпощадните си фейлетони. Тук е поместен текстът на четвъртата част от „Разни хора, разни идеали“ така, както е излязъл изпод перото на Щастливеца: изцяло в диалог, без авторско отклонение и без обяснения. Читателят чува само двата гласа и сам решава на чия страна е. Началото е упрек към младия човек: връстниците му вече са наредени на работа, спастрили са парици и са издигнали къщици, а той е обрасъл с брадище и оправя света. Оттам разговорът минава през прочутата поука, че политика къща не храни, и стига до подигравателния отговор за цигуларя. Средата на текста е самата житейска философия на чичото: да си свиеш опашката, да си налягаш парцалите, да влезеш в болшинството, да се преструваш, че нищо не виждаш. Изброени са и нещата, за които според него е по-добре да си мълчиш, сред тях Бяла Слатина, 17 ноемврий, султанското благоволение и търговският договор. Финалът е обяснението защо за прокопсването не се искали нито труд, нито ум, и защо опозицията не водела доникъде. Как завършва разговорът и остава ли последната дума за чичото, се вижда само в самия текст. Текстът върши работа при четене преди урок върху Алеко Константинов, при цитиране в съчинение върху фейлетоните и при подготовка по темите за приспособенчеството, за гражданската съвест и за сблъсъка на два вида идеали.