Материали от категорията "Христо Смирненски"

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,     не попитах защо ще умра,     тук дойдох запленен и от сивия ден,     и от цветната майска зора.

Привечер е. Бавно, дебнешком сякаш, се спускат лилави сенки над града. Огромният слънчев кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива змия лежи шосето сред стихнали поля. И ето босо...

* Приказка за честта * Приказка за тинята В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент: покани ме Дявола — старият Дявол — дома си на чашка абсент.

В неделя Дявола облече расо —     любимия си тоалет;     и с тънка и загадъчна гримаса     огледа се добре отвред.

В живота си нивга не бях се надявал     на толкова мил комплимент:     покани ме Дявола — старият Дявол —     дома си на чашка абсент.

В стихосбирката си „Да бъде ден” (1922г.), Смирненски пише няколко стихотворения, посветени на социално онеправданите в големия град. Така се оформя своеобразен цикъл (”Децата на града”), в кой...

Все там до моста приведен седи,     тегли полекичка лъка,     а над главата му ревностно бди     черната старческа мъка.

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна — като теменужен остров в лунносребърни води, и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна, се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

Мизерията залюля те в свойта люлка при първите лъчи и на живота под фалшивата цигулка танцуваш ти с разплакани очи. Нощта е твойта мащеха неумолима — безмилостна и зла, последний нарцис н...

Гърми тя с трясъците непрестанни и с грижите всевечни на света и шепне кървавите си закани, притисната от каменни титани и бремето на пъстра суета.

Надоле! Надоле! Надоле! В студените бездни слезни, където тела полуголи се гърчат край черни стени, де опват се мишци железни и техния удар звъни сред мрака на страшните бездни

Сред дворците ви трепнат разцъфнали вишни и доволството блика навред, но защо са печални трапезите пищни и защо властелинът е блед?

Ний всички сме деца на майката земя, но чужда е за нас кърмящата й гръд, и в шеметния кръг на земния си път, жадувайки лъчи, угасваме в тъма — ний, бедните деца на майката земя.

Аз ще дочакам празника на мойте братя и размаха на техните крила, когато върху хиляди чела ще начертае смъртен знак съдбата и бурята със гръм ще призове

Над мъртвата градинка вечерта разпускаше коси от черен мрак. Йохан открехна малките врата, огледа уличната пустота и в миг прекрачи дървения праг.

Нощта е черна и зловеща, нощта е ледна като смърт. В разкъсаната земна гръд струи се бавно кръв гореща. В димящите развалини безокий демон на войната развял е хищно знамената