Български народни предания и легенди

БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПРЕДАНИЯ И ЛЕГЕНДИ

 

Сред богатото и разнообразно българско народно творчество, наред с народните песни, приказки, пословици и поговорки, заслужено място заемат народните предания и легенди. Те се отличават от другите фолклорни творби по тематика, съдържание и поетична форма.

Преданието е кратък устен разказ за историческо събитие или личност, за някаква случка, отдалечена във времето, за географска местност или за обяснение произхода на животни, предмети и явления.

От историческите предания най-многобройни са тези, свързани с падането на България под османско владичество. В тях се описва съдбата на българския народ по време на нашествието. Не по-малко популярни са преданията, посветени на исторически личности: цар Иван Шишман, Крали Марко, войводата Хаджи Димитър, който, заедно със Стефан Караджа през 1868 г., предвожда чета, преминава с нея от Румъния в България и геройски загива на връх Бузлуджа.

Преданието „Хаджи Димитър" е свързано с най-ранния период от живота на героя - неговото раждане. То пресъздава наричанията на орисниците, които предопределят неговата съдба - да бъде красив, смел и юначен и да посвети живота си на виеше дело. Предсказанията на трите орисници, идващи според поверието на третия ден при люлката на детето, се сбъдват. Хаджи Димитър действително израства като „красив момък и здрав - камъка като стисне, вода да капне от него", по думите на първата орисница. Наистина загива - на връх Бузлуджа в Стара планина - съвсем млад, още ерген, както е нарекла втората орисница. Името му се превръща в символ на смелост, мъжество и юначество и той става юнак над юнаците. По думите на третата орисница, Хаджи Димитър се прочува толкова много, че действително в миналото „по сборове и по седенки" се пеят песни за него, а баладата, която Христо Ботев му посвещава, го обезсмъртява завинаги.

Легендата е вид предание, в което фантастичният елемент присъства в много по-голяма степен. Тя е невероятен поетически разказ за измислени герои и събития, предаден устно, и носещ поука. Легендите се раждат от необходимостта на човека в миналото да си обясни много непознати за него, но случващи се в живота му или в природата неща. Някои легенди възникват на основата на библейски и апокрифни религиозни разкази за лица и събития от Библията. Отсъствието на научни знания се запълва от вярата в свръхестественото, във фантастичното, чудесното. Много от българските легенди с религиозен характер съдържат фантастични елементи, а персонажът им обикновено е библейски - Господ, Иисус Христос, Света Богородица, различни светци и др. В легендите проличава вярата на човека, че всичко е в ръцете на Бога, на по-могъщи неземни сили, които помагат да се осъществяват дори невъзможни неща. Някои от библейските легенди разказват как Господ е създал земята, хората, животните и растенията за шест дни, как научава човека да се грижи за себе си и др.

Легендата „Господ душа дава, но дни не дава" разказва за Господ, който помага на хората, внимателно се вслушва в техните молби и мъдро преценява кого да възнагради. На алчните хора той дава само богатство, но рядко изпълнява другите им желания. Тази легенда, в която присъства и Свети Архангел Михаил, отразява представата на хората, че Господ им дава душата, но обикновено се сбъдва нареченото от орисниците. То може да бъде отменено, само ако бъде извършено чудо от някои от светците и ако човек се отрече от своите слабости, превръщайки пороците си в морални добродетели.

В някои от легендите наред с библейските персонажи се откриват и езически образи на змейове, дракони и чудовища. Според една такава легенда Свети Николай Чудотворец убива чудовищна риба, за да спаси хората. Според народното мислене, а и под влиянието на известни митове и легенди на други народи, тази риба-чудовище е равнозначна на змея. Нейното убийство е ритуално, защото легендата разказва, че вече няма кой да изяде Слънцето и то е готово да поеме по своя нов годишен път над Земята. Легендата е свързана с общото за много народи по света езическо вярване, че в деня на зимното слънцестояние Слънцето умира и се ражда отново.

Противоборството между герой, обикновено библейски персонаж, и езическо чудовище - ламята, е в основата на легендата „Свети Георги и ламята". Героят е известна личност и загива за християнската вяра, след като е жестоко измъчван и обезглавен от римските власти. Основавайки се на този исторически факт, в началото на легендата Св. Георги е поставен в положение на себедоказване. Той се отличава със своята храброст, спасявайки царската дъщеря от ламята, която всяка година изяжда по една девойка. Св. Георги спечелва уважението на хората със своята доброта, жертвоготовност, загриженост за другите и увереност, че постъпва правилно. В тази легенда се откриват мотиви и герои, познати от библейските сказания и от вълшебните приказки. Легендата интерпретира мотива за унищожаването на злото. Той е в основата и на вълшебната приказка „Тримата братя и златната ябълка", в която малкият брат, побеждавайки ламята, проявява същата доброта, загриженост и увереност, че е прав. Двубоят с ламята всъщност символизира преодоляването на препятствие по пътя към опазване на доброто и справедливостта, по пътя на изявяване на човешките добродетели.

Популярни са и легендите, обясняващи имената на географски местности. Една от тях - „Тодорини кукли", пренася слушателя/читателя в атмосферата на българския бит в миналото. На една седянка в бащиния двор се откроява хубавата и работна мома - Тодора. В късна есен, около буен огън „неусетно в песни, работа и закачки превалила нощта, ама младите хора не се сещали за сън". Ергените отправят към момите предизвикателство, че най-работната мома ще вземе най-хубавия момък сред тях. Българската девойка обаче е не само работна и красива, но е умна и взискателна. Тя иска: „Не най-хубавият, а най-юначният", както възразява Тодора на предложението на момците. За да се изпита храбростта им, поставя условието някой от тях да се качи на върха и да забие хурката на най-работната мома на най-високата чука. Но тъй като е не само най-работна и пъргава, но и най-смела и решителна, Тодора „изприда" първа своята кукла (къделя) и сама тръгва в тъмнината да забоде хурката си на върха. Тя иска да засрами колебливите и страхливи момци. В тъмнината обаче забожда и част от престилката си. Дръпвайки се рязко назад, Тодора полита в пропастта и там намира смъртта си. Като символ на нейната храброст, трудолюбие и решителност, един старопланински връх получава името -Тодорини кукли. Така народът обезсмъртява красотата, храбростта и неустрашимостта на българската девойка.

В преданията и легендите се съхранява народната памет и мъдрост. В тях се отправят нравствените послания на предците към поколенията, което ги прави поучителни и интересни за всички времена.