Разказ по въображение: „Връщане“

Разказвач е старата бука на хълма и заради това времето в разказа тече бавно. Началото описва корените, впити дълбоко в земята, и годините, през които дървото стои на същото място. Есенната вечер, в която вятърът донася звук, различен от шума на животно и от ромона на водата, въвежда човека. Отговорът на листата и горчивата усмивка на посетителя, който сяда на камък, подготвят онова, което той разказва. Оттам историята следва спомена и връзката между човека и мястото. Необичайният разказвач е издържан докрай, а описанията са кратки и точни. Разработката е подходяща за образец при разказ по въображение с нетипична гледна точка. Обемът е съобразен с дължината на самия текст, а изреченията са кратки и ясни.

Летище, куфари и билет за обратния полет: от тази сцена тръгва ученическият разказ по преживяно на тема родина и чужбина. Разказвачът се връща към трите години, прекарани далеч от България, и подрежда преживяното стъпка по стъпка: първите дни в големия чужд град, вълнението от новото начало, а после и онова, което започва да липсва. Повествованието минава през подробностите на всекидневието и през първата Коледа в чужбина, за да стигне до въпроса кое прави едно място дом. В средата е вплетена литературна опора: думите на Странджата от „Немили-недраги“ свързват личното преживяване с познатата съдба на човека далеч от родината. Финалът се връща на летището и формулира прозрението на героя. Текстът може да служи като образец за съчинение по преживяно.

Продължението започва в мига, в който старата жена изчезва надолу по стръмната пътека и младият мъж остава сам сред дебелите церови стъбла. Гората мълчи, само вятърът прошумолява високо в короните, а героят притиска гръб о един широк дънер. Пряката реч, изречена шепнешком, показва как той се крепи: обещанието на непознатата е единственото, което му остава. Оттам разказът следва бавно точещите се часове, залеза зад планинските ридове и настъпването на непрогледната тъмнина, в която само звездите мъждукат над дърветата. Напрежението нараства заедно с чакането, а надеждата се превръща в основната тема. Историята запазва мястото, времето и героя от Вазовия разказ, но развива своя сюжет. Описанията са кратки и точни. Разработката е подходяща за образец при писане на разказ по въображение по мотиви от изучавана творба. Чакането е предадено чрез конкретни картини, а не чрез общи думи за страх, и точно затова напрежението се усеща. Финалът остава верен на оригинала и не обещава повече от онова, което творбата допуска. Разказът е завършен, следва ясна последователност и запазва езика и настроението на изходната творба.

Разказът представя преживяванията на млад човек, който живее в чужд европейски град и осъзнава истинската стойност на родината. Случайно дочута българска песен събужда спомени за дома, семейството и родната природа. Героят разбира мъката на хъшовете от „Немили-недраги“, принудени да живеят далеч от поробеното отечество. Завръщането в България му носи усещане за свобода, сигурност и принадлежност.

Историята е разказана от името на бунтовника и започва оттам, докъдето свършва срещата. Той гледа как жената се скрива между тъмните дънери и как гората поглъща стъпките ѝ, а после остава сам сред тишината, в която се чуват само петлите. Сяда на земята, гледа как небето светлее и как птиците започват да пеят, а после с мъка се изправя и тръгва навътре, влачейки краката си и оглеждайки се. Намира място сред гъстите храсти и ляга. Оттам нататък разказът е вътрешен: мислите за непознатата жена, направила за него повече, отколкото е могъл да очаква, чувството за вина и споменът за нейния глас, разбит от болка. Продължението остава вярно на Вазовия свят, но открива нова гледна точка към същите събития. Описанията са кратки и точни. Разработката е подходяща за образец при писане на разказ по въображение от името на герой и за подготовка за класна работа. Вината на героя е предадена сдържано, без излишни възклицания, и точно това я прави достоверна. Продължението не противоречи на нищо от оригиналния текст. Гледната точка е спазена последователно от първото до последното изречение, а вътрешният монолог носи по-голямата част от текста.

Кратката лирична творба на Йордан Йовков е дадена изцяло, без съкращения и без съпътстващ разбор. Текстът започва далеч от всякакъв сюжет, с размисъл за морето и за границата и за онова, което ги свързва: и двете са черта, отвъд която започва нещо чуждо и загадъчно. Оттук разказвачът стига до конкретната граница, която помни, и я описва такава, каквато е била и каквато е останала: зелената ивица през полето, белият равен път, километричните камъни и постовете. Средищната част принадлежи на един стар овчар, приятел на разказвача от онези години. С него в творбата влизат ямурлукът, кучетата, стадото и една книга, която старецът носи в чантата си и на която вярва повече, отколкото на хората. Йовков описва как старецът коленичи пред побития камък и чете надписа, който новите пришелци още не са изличили. Финалните страници обръщат погледа на запад, към новата граница и към момчетата в сиви шинели, и стигат до утехата, която старецът намира в своята книга. Какъв е надписът върху камъка и с каква мисъл завършва творбата, читателят открива в самия текст. Материалът е подходящ за четене в час, за точно цитиране в анализ или есе върху темата за родината у Йовков и за самостоятелна работа върху образа на стареца и върху символиката на граничния камък.