Подкатегории на "Други материали"

Николай Хайтов е сред най-популярните съвременни писатели,автор на разнообразни по жанр и тематика художествени и публицистични творби. Роден е на 15 септември 1919 г. в село Яворово, Пловдивска област в бедно семейство.

Героите на Николай Хайтов живеят в своя неприкосновен свят, в който цари уваже­ние към рода. Книгата на писателя „Диви разкази”, появила се през 60-те години на XX век, ни докосва до моралните доброде­тели на родопчаните. Далеч от техническата градска цивилиза­ция, те са съхранили нравствените ценнос­ти на българина

Виталните сили на първичното като природна даденост на човека и житейски изстраданото „сплитат” възел в душата на Хайтовия герой - Рамадан. „Семето” на духовно проз­рение и на трагично мисловно съмне­ние започва да „кълни” в човешкото съзнание. То разколебава изконните, неписани стойности на стародавен морал и традиционен нравствен ри­туал, изискваш, приемственост между добро и зло, любов и отмъщение. Примитивната сила на чувството отстъпва пред необяснимия приро­ден разум на родовия закон за етика, човешко милосърдие и хуманност.

Родът, родовите ценности, тяхното отстоява­не и съхраняване са основни мотиви в разказа „Дервишово семе” от Николай Хайтов. Авто­рът ни потапя в един свят на патриархална стро­гост и йерархичност, които определят нравите и подредеността на битието.

Душевното страдание е най-изпепеля­ващата и самоунищожителна болка, ко­ято разяжда човека отвътре, променя погледа му към света, нещата и хората, изправяйки го пред дилемата да избира между доброто и злото при своята реакция към тях.

Разказът поставя  сериозни въпроси, свър­зани с ценностите на рода и формиране етичния свят на индивида. Противоре­чието между законите на рода и утвърждаването наличността пораждат драмата в творбата. Началото на разказа е непринудено, но директно е навлизането в сложността на проблемите: „Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза!” Постепенно, чрез раз­каз в първо лице единствено число, чита­телят опознава неписаните родови закони и вписването на човека в тях. Продължаването на рода е най-голямото призвание на индивида. Старейшината (дядото на Рамадан) е загрижен да не пресъхне неговия родов корен.

Блага Николова Димитрова е родена на 2 януари 1922 г. в Бяла Слатина в семейство на майка учителка, баща юрист и израства във Велико Търново. През 1941 г. завършва гимназия в София, а през 1945 г. - завършва славянска филология в Софийския университет. През 1951 г. защитава дисертация на тема „Маяковски и българската поезия“ в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Дълго време се занимава с редакторска, преводаческа и обществена дейност.

Често определят Блага Димитрова като продължителка на темата за трудната женска съдба в един загрубял мъжки свят. Тя е първата българска поетеса, дръзнала да изповяда открито устремите на духовно свободната от догми и предразсъдъци жена, като в същото време съгражда своята собствена визия за женското битие в личностен аспект.

Усещането за изтичащото време, за безвъзвратно отминалото не предизвиква болезнени реакции у поетесата Блага Димитрова. Вярата й в идния ден надделява. Тя не живее със спомени, а с настоящето и с бъдещето; не обича да се връща към надживяното минало: Всички скъпи спомени разменям  за един забравен ден.

Един от най-известните разкази на Светослав Минков е „Дамата с рентгеновите очи”, но всъщност не героинята, а самият писател има рентгенов (в смисъл на проницателен и задъл­бочен) поглед върху отрицателните герои на новите времена, върху крайностите на техни­ческата цивилизация, която превръща хората в роботи или в марионетки, управлявани само от суетните си и егоистични влечения. Светослав Минков е създател и майстор на българската сатирична фантастика. Наричат го „екзотично цвете” в българската литерату­ра поради новаторския му начин на писане, който няма нищо общо с нашата традицион­на класическа художествена проза.

Творчеството на Светослав Минков е свързано с художественото течение диаболизъм в развитието на българската проза през 20-те и 30-те години на XX век. Стилът на повествователния му изказ е съществено различен от този на предшествениците и на съвременниците му.

Светослав Константинов Минков е един от първенците на съвременната българска литература. Той е роден на (4) 17 февруари 1902 година в гр. Радомир. Произхожда от офицерско семейство с родолюбиви традиции. Неговият баща — Константин Атанасов Минков (1863–1918) — е роден в Лозенград. Той е бил извънредно духовит човек. Съвременниците му го помнят и като честен и принципен гражданин, строг и взискателен към себе си и към околните. Всички патриотични почини на македоно-одринското опълчение, свързани с освобождението на заробените братя, са му били присърце.

Проблемът за физическата красота и духовната грозота е интерпретиран от Светослав Минков в разказа „Дама¬та с рентгеновите очи”. Избрал заглавие, което да провокира читателско¬то любопитство, писателят създава и провокативно повествование, защото се заема с тема, която, от една стра¬на, е позната още от творчеството на Алеко Кон-стантинов

Разказите на Светослав Минков обогатяват традициите на българската художествена проза през 30-те години на XX век със стиловите особености на диаболизма. Сатирично-гротесковите образи и фантастични сюжети и днес провокират мисленето на читателя с

Главната героиня в разказа на Светослав Минков е в центъра на сатиричното изображение, изобличаващо грозотата на бездуховното човешко битие. Самото й име я характеризира като лекомислена и може би кокетна жена, като се има предвид умалителната форма Мими.

Не е възможно Валери Петров да бъде сбъркан с друг български поет, защото при никого не може да бъде открито свойственото само на неговия поетичен изказ съчетание на развихрено въображение с мъдра истина, на осъзната печал с игрива ирония.

Поезията на Валери Петров откликва и на съдбовни събития, но най-вече вниманието му е съсредоточено върху привидно обикновените неща, случки и преживявания, които обаче концентрират в същността си етичните максими и живеца на човешкото съществуване, многобройните превратности и нравствени ценности на живота. Героите му населяват делничния български свят и той придобива особено, почти приказно присъствие в своеобразното „поетическо повествование". В богатото му, жанрово разнообразно творчество - стихове, пиеси, сценарии за филми, многобройни преводи, неговите поеми се нареждат сред класиката на българската литература.

Стихотворението на Валери Петров „Японският филм" проблематизира текста по посока на необходимостта да се изследва духовната култура на зрителската публика. Отношението творец - публика е интерпретирано като важен аспект на отчуждението във времето на девалвиращите ценности. Неслучайно отначало докрай се дистанцират и отблъскват лично-местоименните форми „вий" („вас") и „мен" и неконкретизираното „ние":  И вий скучаете край мен./А вий се смеете във мрака /на глупостта, че сте дошли.

Как трима бегълци, преминали Дунав на сал от три вързани дървета, се превръщат в първите светилници на българската просвета? Разработката проследява точно този път и съчетава историческия разказ с четене на житийните текстове. Началото поставя събитието в неговия контекст: идването на Кирило-Методиевите ученици в България в края на IX век, прогонването им от немското духовенство във Великоморавия, положението на новопокръстената страна и причините княз Борис I да ги приеме като Божи пратеници. Обяснено е и защо се създават двете просветни средища и какво означава това за разпространението на славянската писменост. Същинската част стъпва върху три извора и показва как всеки от тях гради образа на просветителите. От старобългарското житие на Наум от X век е взет откъсът за продаването на учениците в робство и за откупуването им във Венеция, като е разгледана целта, която житиеписецът преследва с този разказ. От гръцкото пространно житие на Климент от XII век са цитирани картините на гоненията и на мъченията, а сравнението на славянската просвета с гора и с пожар е разчетено като символ. От краткото житие на Климент, дело на охридския архиепископ Димитър Хоматиан, идва свидетелството за почитта на народа към книжовника. Изложението обръща внимание и на библейската символика на светлината, знанието и семето, на контраста между духовната извисеност и телесното унижение, и на смисъла, който България придобива в тези текстове като обетована земя. Финалът стига до Светите Седмочисленици и до мястото им в паметта на народа. Разработката е полезна за уроците по старобългарска литература, за подготовка на реферат или устен отговор и за писане на съчинение върху делото на Кирило-Методиевите ученици.

Кое дава на едно дело правото да бъде наречено общочовешко? Есето тръгва от мисълта, че духовната сила на човека се проявява в желанието му да се бори с превратностите на съдбата, и оттам стига до имената на светите братя Кирил и Методий, записани със златни букви в човешката история. Въведението поставя мащаба на разсъждението: защо тъкмо тяхното дело носи дълбоко прогресивен характер за своето време и с какво то се различава от останалите културни явления на Средновековието. Същинската част се съсредоточава върху идеята да се използва живият народен език за просвещаване, върху причините тя дълго да остава незабелязана от западните славянски народи и върху появата на славянската култура редом до старата латинска и гръцка култура. Самостоятелен акцент е поставен върху мисията на Кирил във Венеция и върху защитата, която той произнася срещу триезичниците. Есето цитира неговите думи, но не изчерпва тълкуването им, а ги обвързва с по-широкия въпрос за равенството между народите и за това кога тази идея намира почва в европейската мисъл. Финалната част пренася спора в днешния ден: какво остава от делото на светите братя във века на информацията, когато поводите за гордост намаляват, а чувството за незначителност расте. Изводът, до който достига разсъждението, е оставен за самия текст. Есето е подходящо за подготовка по старобългарска литература и за темата за 24. май, за писане на собствено съчинение върху делото на Кирил и Методий, както и за упражнение по изграждане на теза, подкрепена с цитат.

24 май е най-светлият, най-красивият ден, един от най-българските празници. Празник, който е дълбоко скътан в сърцето, в душата на всеки един от нас, независимо къде се намира – дали в Родината или някъде далеч в чужбина.

Старобългарската литература в своето същинско развитие е свързана с процесите на християнизация на младата славянобългарска държава в средата на IX век. Историческите промени определят и ярко изразената религиозна насоченост на темите и идеите в творбите на старобългарските книжовници.

“Азбучна молитва” на пръв поглед представлява една загадка за съвременния читател, защото жанрът към който принадлежи не е характерен за днешната литература, а същото можем да кажем и за нейната структура, както и за посланието, в което се крият загадъчни образи. За да разберем скрития смисъл на творбата можем да постъпим по два начина. От една страна можем да осъвременим смисъла на творбата, като я погледнем с очите на днешния човек

Развитието на старобългарската литература е в пряка връзка с просветителската културна дейност на Кирил и Методий - двамата братя от Солун, превърнали се в символ на славянската писменост и култура. Във всяко българско съзнание образите на светите братя предизвикват заслужена почит и уважение.

„Всеки ден се тревожа за съдбата на човечеството." Тези думи на Павел Вежинов  ни дават ключ за същността на неговото творчество. За писателя няма по-злободневна тема от философските разсъждения за смисъла на човешкия живот. Всеки отделен ракурс, от който се интерпретира същността на земното битие, отразява различни ценности на човешката екзистенция.

Павел Вежинов насочва творческия си интерес предимно към проблемите, които имат екзистенциално значение за човека и неговия земен свят. Разказите от сборника му „Сините пеперуди” част, от който е и „В един есенен ден по шосето”, са с фантастични сюжети.

Един и същ стих се връща шест пъти в трите строфи на миниатюрата. Разборът тръгва оттук и постепенно разгръща символиката на дъжда, пролетта и изгрева у Николай Лилиев. Първата част е анализ на „Тихият пролетен дъжд“: как символистичният изказ поставя природната картина успоредно с движението на човешките чувства, какво носи ключовото словосъчетание, дало заглавие на творбата, как е изградена художествената рамка на антитезата в началото и края и защо дъждът е разчетен в две противоположни значения. Коментирани са и отделни думи от текста, чието значение обикновено се пропуска при бърз прочит. Следва втори, самостоятелен прочит на същото стихотворение, озаглавен „пейзаж“ на човешката душа. Вниманието тук е насочено към смяната на душевните състояния на лирическия герой, към музикалността на повторението и към разминаването между копнежа и действителността. Третата част излиза извън една творба и представя духовните търсения на лирическия герой в поезията на Лилиев чрез три стихотворения: „Тихият пролетен дъжд“, „Светло утро“ и „Кръгозори надвесени“. Съпоставката проследява как светлината и мракът, пролетта и есента се редуват в един и същ поетичен свят, а обобщението за връзката между трите текста е оставено за финала. Полезен е за подготовка за час по литература, за писане на съчинение или интерпретативно съчинение върху Лилиев, както и за преговор върху българския символизъм и неговата образност.

Общата минорна тоналност, подчинена на страданието; темата за невъзможната любов, погубвана от ежедневието, и мисълта за кръговратите в природата и в човешкия живот дават основание трите стихотворения на Николай Лилиев „Тихият пролетен дъжд”, „Светло утро” и „Кръгозори надвесени”

Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха, с тихия пролетен дъжд колко надежди изгряха! Тихият пролетен дъжд слуша земята и тръпне, тихият пролетен дъжд пролетни приказки шъпне.

Поезията на Лилиев разкрива един неповторим свят на нравствени тър­сения и романтични видения, който пренася читателя в измеренията на копнежа по щастие и духовно съвър­шенство. Със своята музикалност и специфична форма стиховете му съз­дават неотразимо въздействие върху човешките възприятия и пробуждат желание за приближаване до един мечтан и бленуван свят. Стиховете на Лилиев рисуват при­родни картини, осезателно конкретни, внушават усещане за лично преживяно. В същото време поезията му не е пейзажна, защото описанието на природата не е основна авторова цел.

Човекът винаги се е възприемал като част от природата. В нейното лоно той търси и преоткрива себе си. Наричан „венец на природата”, все пак човекът, за съжаление, не може да достигне нейното съвършенство, нейната възвишена хармония. Той само усеща колко необходима му е тя, колко силно жадува душата му да достигне душевното равновесие, което може да му даде единствено сливането с нея.  Съпоставяйки се с природата, човекът опознава себе си.

Поезията на Лилиев вълнува и впечатлява със своята красота на изказа, мелодичност, благозвучие. В стиховете си поетът рисува един по-различен, по-хубав свят, устремен към доброто и духовното. Лирическият герой в Лилиевата поезия търси в поетичното преживяване живота и действителността на свят, който желае да докосне и да бъде щастлив. Авторът разкри­ва красотата в мечтателния унес на героя си, устремен към щастие, пресъздава душев­ното му състояние и търсенията му чрез описанията на природата в стихотворения­та си.

Повестта „Преди да се родя и след това" привлича читателя още с оригиналното си заглавие. То предполага едно твърде нестандартно и безспорно оригинално повествование, насочено към предполагаемите мисли и преживявания на неродения още автор. Творбата на Ивайло Петров преобръща посоката на времето и в резултат на това всичко става различно.

Ивайло Петров избира митологично-религиозния модел на съществуване още в заглавието на творбата си „Преди да се родя и след това” („ преди " и „ след това"), за да се опита да намери границата между желаното и постижимото. В основата на повествованието стои желанието да се покаже пътят на всеки човек, предопределен от живота на предците му.

В своя творчески път Ивайло Петров многократно поставя на изпитание литературната критика и читателите с необичайния си подход към проблемите и човешките взаимоотношения. Не прави изключение и по¬вестта „Преди да се родя и след това", която засяга проблеми и отношения, считани за неподвластни на критика, дори за сакрални, след като достатъчно дълго са идеализирани от

Повестта „Преди да се родя” предлага нео­бичаен поглед към традициите, миналото, към познатото и скъпото, свързано с детството, се­мейството, рода. Читателят вижда като през криво огледало патриархалния бит в неговата изостаналост, безпросветност и ограниченост.

Нетрадиционният поглед към темата за родовата памет, новаторската стилистика и разчупеното традиционно виждане за чо­века и времето дават основание на литературната критика да оцени трилогията на Ивайло Петров „Преди да се родя”, „И след това” и „След моята смърт” като „съ­битието на годината” (Валери Стефанов). Още първите страници на повестта правят очевиден факта, че думите конфликтуват помежду си и провокират читателския ин­терес към подтекста, носен от сюжетното действие.

Основен сюжет на бъл­гарската литература след Освобождение­то е разпадането на родовия космос, на патриархалния селски бит. Пропукват се стените на затворените семейно-родови пространства и в тях постепенно навлизат новите градски порядки, коренно раз­личните градски обичаи и нрави. Селото се погражданява. Повестта „Гераците” на Елин Пелин винаги се сочи като претворя­ване на този преломен исторически момент от живота на българското село. От Елин Пе­лин до Йордан Радичков и Ивайло Петров и до по-младите „селски” автори, различни­те страни на това погражданяване са обект на драматични, иронични, пародийни ху­дожествени изображения.