ЛИРИЧЕСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
„НИРВАНА“ ОТ ПЕЙО ЯВОРОВ

 

          В предговора към второто издание на Яворовите стихотворения (1904) Пенчо Славейков пише: „формата и езикът превръщат г-н Яворовите стихотворения на скъпоценности...“.
          Езикът на Яворовата поезия и днес, може би благодарение на това, че в нея преобладават психологическите нюанси и философската проблематика, остава близък и разбираем. Стиховете радикално снемат оковите на рутинните употреби, „скъсват поводите“, отменят фалшивата „пригласеност“ на поетическото слово и откриват пред съвременния читател необятното богатство на българската реч. Действително поетът експериментира в рамките на непозната до момента стилова и синтактична организация на формата и съдържанието. Антитезата, контрапунктът, промяната в граматичната функция (съществителното име става прилагателно – радост-пролет), непознатите за българската поезия графически решения, прецизната музикализация на стиха – всичко това е само част от онзи комплекс похвати, които определяме като интелектуално новаторство и утвърждаване на нови естетически ценности в българската култура.
          Яворов споделя пред Михаил Арнаудов: „Обикновено ми се вестява мотивът. Мотивът ми се явява като една мелодия... Преди всичко музиката на стиха, после иде съдържанието.“ Същото читателско усещане има и Надя Сакъзова: „... музиката на неговите стихотворения е тъй силна, че заслушани в нея, ний често не се спираме върху съдържанието и образите“ („Музикалност в Яворовата поезия“, 1920). След мелодията обаче идват думите, значенията, символите. Това, изглежда, е спецификата на една фолклорна нагласа, преминала през силабизма на българската поетическа класика в лицето на Ботев и стигнала до драматично разтерзание в лабиринта на модернистичното съзнание, което се стреми към дълбинни психологически открития.
          У Яворов езикът, словото сякаш стават елемент от една музикална партитура, която организира и направлява смисъла. Накратко казано: Яворов психологически е бил символист още преди Славейков да напише предговора към неговите „Стихотворения“, преди да е посетил Париж (1904) и Нанси (1907), преди да е прочел „Цветя на злото“ на Шарл Бодлер и двайсетте тома съвременна поезия от френските символисти. Така общото естетическо съдържание и индивидуалното психологическо измерение се обединяват. Но нека прибавим: интелектуалното прозрение не засенчва националния идеал. Яворов четирикратно се сражава за свободата на Македония. Най-добра илюстрация в това отношение са стиховете и прозата от този период, както и неговият „философско-поетически дневник“. Може би именно ансамбълът от готовността за саможертва за националната кауза, екзистенциалните търсения и скепсисът формират читателския образ на Яворовата лирика.

 

                     НИРВАНА

Б. Пеневу

                     Спят вечните води, безбрежните води – бездънни,
                     но в тях се не оглеждат небесата звездни,
                          и бродим ний наоколо безсънни,
                          и тръпнем пред безмълвните им бездни.

                     Спят вечните води, бездънните води – безбрежни,
                     над тях се не навеждат хоризонти мрачни...
                          И впиваме ний поглед безнадеждни,
                          и тръпнем пред догадките си здрачни.

                     Предвечните води, всевечните води - кристални,
                     бездънни и безбрежни, призивно прохладни...
                          Но страх ни е да пием, нас - страдални,
                          безсънни, безнадеждни, знойно жадни.

          Стихотворението „Нирвана“ е написано през 1909 г. (цикъл „Прозрения“) и обединява екзистенциални нагласи на личността със значим културно-естетически опит и чувствителност. Творбата илюстрира напрежението между традиционни ценности и модернистично проблематизиране на човешкото съществуване
          „Нирвана“ е едно от най-ценните „прозрения“ на Пейо Яворов. В текста се съчетават виртуозна разсъдъчно-символистична техника и вълнуващо послание, в унисон с основните мотиви и проблеми в цялата му поезия – за безкрайната човешка тревога, за непознаваемостта на битието, за драматичното безсилие да се постигнат истина, предел, покой, насита. И още нещо: стихотворението принадлежи към онзи чувствено-психологически свод на Яворовата поезия, който осмисля изконното двумирие между тленното и нетленното, двумирието на човека, който търси отговор на „свръхземните въпроси“.
          В психо-биографичен аспект: това абстрактно-философско стихотворение изразява усложняването на лирическата образност в духа на символистичната традиция. Стихотворението е издържано изцяло според естетическите канони на символизма – графическа симетричност, лексикална повторителност, мистични значения, непрозрачност на образа, многозначност на посланието. Важен елемент в тълкуването на творбата е посвещението на един от проникновените критици на българската литература – Боян Пенев, учен и литературен историк, един от първите, които утвърждават Яворовата поезия като значимо достояние на българската култура.

          В КАКЪВ КОНТЕКСТ СЕ ПОЯВЯВА ПРОИЗВЕДЕНИЕТО?

          По всяка вероятност като сътрудник на редакцията на „Мисъл“ Яворов е познавал студията на Михаил Арнаудов „Буда и будизмът (...)“. Поетът се намира в състояние на мълчалив диалог е М. Арнаудов, автор на първата книга върху творческия свят на твореца – „Към психографията на П. К. Яворов“.
          Заглавието „Нирвана“ насочва към устойчиви понятия в източните философски системи и религиозни практики – сливане с божественото, състояние на хармония, висш разум, блаженство.
          Нирвана (санскр. nirvana, угасване) е централно понятие във философската система на будизма, което минава отвъд страданието. Това е състояние на празнота, един вид алтернатива на съзнанието, чиито категориални граници (живот – смърт) биват надхвърлени в хоризонта на автентичното случване на битието; забрава, но и път към едно подозрение или може би прозрение за обща и недостижима същност на сливане между земно и космическо, човешко и универсално, сетивно и (свръх)рационално.
          Сега да помислим как Яворов пресъздава проблема за отношението на човека към битието и небитието, към познанието и възможностите за спасение. Ако човешкият живот се управлява от волята във всички възможни значения, тя би довела до познание дори за отвъдното. Но ако тази воля е обременена от страх и свян, от нерешителност и безсилие, ако е парализирана от разума, тя се превръща в страдание – от непознатото, недостижимото, отвъдното. Ето тук поетът надмогва интерпретацията на учението (метафизичен план), за да изстрада драматично в себе си (= лирическо „ние“, психологически план) достижимостта на познанието (= спасение) с цел да го определи, но не успява да открие волева, поривна жажда за истината, драматично блокирана от инстинкта (страх) човешки разум:
                    „Но страх ни е да пием, нас – страдални...“

          Волята според германския философ Артур Шопенхауер поражда страданието. Човекът е разпънат между воля за живот и неосъществими желания, а мимолетността на удоволствието идва само там, където болката е отминала. Яворов развива тези идеи в по-различна посока: познанието е блокирано от безволие, а липсата на воля се дължи на страха.

          СТРАХЪТ ЛЕЖИ В ОСНОВИТЕ НА СТРАДАНИЕТО

          Абсолютното себепознание означава да се преодолее страхът. Нека сравним:
                     „Смъртта? – ужасен призрак! В най-ранна
                                                                             възраст още,
                    когато по-далеко от майчини си пазви 
                    света едва познавах, един безимен страх 
                    загнезден бе у мене; – а може би то беше 
                    страхът от нея само, в гърдите ми
                                                                              проникнал,
                    из родна гръд изсмукан...“

(„Смъртта“)

          Дали този страх не е страхът на лирическия човек от изправяне пред себе си, от крайна и безжалостна самопреценка, от сливане на съществуващия Аз със собствената същност?

          СИМВОЛИКАТА НА ВОДАТА

          От особено значение при интерпретацията на текста е разбирането на символа вода/води. Употребата на съществителното име вода в множествено число е нетрадиционна. Пример за подобна нетрадиционна употреба на съществително име в множествено число срещаме у Ботев, в „На прощаване“ – „черни ми кърви в земята,/земята, майко, черната...“ Още от митологията и традиционните култури водите са универсален символ на общото, безкрайното, на живота и на смъртта. Водата е първоелемент, който носи стихията на движението и мистиката на отражението, тъй като се възприема като течно състояние на светлината. Водите са символ на цялата съществуваща потенциалност и дават възможност за навлизане в тайната на живота, защото по условие деформират всяка структура. В християнската символика водата има значението на пречистваща и облагородяваща сила, която символизира Кръщението, Христовия дух и Богородица – „утробата на сътворението“. Символът е същност на божественото, пределното, свръхзначещото. В този аспект водата/водите имат универсални измерения, те символизират цялото, космоса. В естетическата система на символизма символът разширява своите значения към разбирането за изначална хармония, равновесна двойственост на динамика и покой, начало (първоизвор) и край, респективно животворност и смърт. Поетите символисти (Дебелянов, Лилиев, Траянов) представят в различни интерпретации символа на водата като знак на битийното време.
          Важен елемент от смисловата тъкан на произведението е фактът, че лирическият говорител акцентира върху спящите води. Този символ възхожда към предвечния и всевечен покой – в Дебеляновата поема „Легенда за разблудната царкиня“ водите също така са мъдро спящи навсегда (от руски: завинаги). „Спящата вода“ може да се интерпретира и като мъртва вода. Това насочва и към състояние, което не само е изначално, но и трансцендентно, отвъдно. Мъртвата вода означава отсъствие на битие, тя няма материална проекция в битието, поради което може да символизира небитието, нищото.
          От друга страна, спящата вода може да бъде символ на абсолютно равновесие като състояние на духа. Този аспект на покой и хармония кореспондира със значенията на понятието нирвана в будистката традиция. Яворов акцентира върху „вечните, безбрежните и бездънни води“ като символ на изначалната хармония на духа и интелекта – необозрими, неизразими и неразбираеми за всичко материално и битийно. Така символистичният образ на водите, в комплекса от своите значения, покрива и представата за свръхсмисъл и свръхзнание, което съществува изначално и завинаги дадено, но недостъпно за човека.

          СИМВОЛИКАТА НА ОГЛЕДАЛОТО

          Нека допуснем, че в абстрактно-философското стихотворение „Нирвана“ лирическият говорител изразява идеята за уравновесяване на покой и драматизъм именно защото познанието се оказва недостижимо, неразбираемо и непрозримо за човека. Необходимо е да се върнем към аспекта на отражението. В стихотворението „Видения“ на Яворов (цикъл „Безсъници“) четем:
                    „Небе – куршумена безкрайност – отразено 
                    през ледена кора в куршумени води. „

          В „Нирвана“ поетическата интерпретация не е в посока на отражението, а на неговата липса„но в тях се не оглеждат небесата звездни“. Тук е изведен един от основните образи на символистичната естетика – образът на замъглено огледало: то не отразява, а задълбочава неопределеността, неочертаността, невидимостта. Водите огледало са образ символ с двойствено измерение – Божието послание е неразчетимо, защото е замъглено, неотразявано, а истината за живота и смъртта е недостижима. Животът остава тайна, скрита зад маска („Маска“), смъртта – неразгадаема „свръхсмисъл вековечна“ („Смъртта“).
          Това поражда особено състояние на тревожност, представено от Яворовия лирически човек: лирическият говорител описва неговото неспокойно лутане (бродим), депресивна нагласа (безсънни) и неспокойното очакване (тръпнем). Вечните води, бездънни и безмълвни, изразяват тайната, великата тайна на живота и смъртта. Но тя е непрозрачна, неразгадаема за човешкото същество, заявено в лирическото стихотворение като ний. Нещо повече, в първите две строфи поетическата реч натрупва префикса за отрицание и липса без-, което свързва, но и противопоставя две измерения – на универсалната истина, кодирана в символите води и небеса, и на застаналия пред тази истина човек. Схематично представено, това отношение изглежда по следния начин:

          Първият образ (води, небеса) е неограничен, необятен, универсален. Вторият е представен чрез „диагнозата“ на лишеността – без сън (= покой, мечта), без слово (= мълчание) и без надежда (= без изход и утеха). Такава обреченост на безизходно мълчание психологически поражда страх, сетивно откроен чрез двукратно повторение на глагола тръпнем – състояние, което се отнася не към „трепет“ (развълнувано очакване), а именно към „изтръпване“ (страх). Мотивът за страха, нека повторим – „в гърдите ми проникнал, / из родна гръд изсмукан“ („Смъртта44), е заложен в интимна дълбочина и представлява същностна част от поетико-философската концепция на Яворов за човешкото съществуване.
          Тази ситуация – човекът пред тайната (пред „свръхземните въпроси, които никой век не разреши“, „Маска“) – е специфична характеристика на Яворовата абстрактно-философска поезия. Битието и небитието като крайна цел на познанието са неразгадаеми и до тях не може да достигне прозрението на нито една поетическа изповед – дори когато небесата изглеждат ясни и звездни. Поезията е търсене, изстрадано търсене на истината, но най-проникновените стихове не я достигат, не успяват да я изкажат, до каквато и пророческа или екзистенциална дълбочина да проникват. Майсторът на езиково-стилистичната организация на стиха сякаш се докосва до разбирането за отсъстващото понятие – сякаш „синя нота“, неназовима със знаците на човешката реч:
                    „Уви, с език
                    човек не ще я никога издума... „

(„Една дума“)

          Втората строфа започва с анафора – Спят вечните води – и буквално разбърква (анаграмира) лексикалните компоненти на първата. Тя задълбочава внушението за непроницаемост, замъгленост и липса на познавателна перспектива. Небесата звездни (вертикал) намират нова поетическа вариация - те опират в тъмни хоризонти (хоризонтал). По този начин лирическият говорител разширява екзистенциалното пространство – човекът сякаш стои изправен пред света. С дълбок финес текстът е изразил страданието, кодирано в представата за неувереност и съмнение (догадките си здрачни). Това състояние е драматично, защото лирическият говорител е приел заблудата за познаваемостта на битието и небитието като подвластни на висшата сила на разума и духа. Но съществува друга сила – инстинктът, страхът, която го възпира от познание на абсолютното, от прозрение за истината. Човекът следователно е обречен да търси, да се взира и напразно да се надява на просветление, оставайки ограничен и безнадежден.
          Догадки здрачни е друга метафора, която представя човешкото измерение. „Догадка“ е несигурното знание, допускането, предположението, хипотезата. Незнаещият човек тъне в догадки, но те само го изпълват с чувство за безизходност, потвърждават в мисловен план неговата заложена способност да копнее, търси, жадува отгадаване на големите истини за живота и смъртта.
          Третата строфа развива този поетически (и психологически) сюжет до неговия предел, изразен чрез мотива за недостижимостта. Водите носят свръхсмисъл, те са универсален символ на висшето познание. Познанието дарява чувство за хармония и утеха (призивно прохладни), за великата красота на яснотата (кристални), за хармония на вечността (бездънни и безбрежни), но то, висшето познание – за живота и смъртта, си остава недостижимо. И причината за тази недостижимост е отново у човека, заложена сякаш изначално – да се страхува от знанието. Мотивът за страха, след експресивното но, е изведен като драматичен акорд във финалното двустишие. Страхът е неотменима инстинктивна сила, която задавя търсещия дух пред извора на истината. Страхът може да бъде овладян само чрез силата на волята. Оттук и характерният за символизма мотив за безсилна воля – човекът е обречен на непостижими мечти, непознати светове, неосъществени прозрения.
          Страхът от извора на познанието е страх от истината, защото страхът замъглява истината, отдалечава я, превръща я в химера. Остават безпросветността, зазиданите хоризонти, ледените стени, болката на страданието:
                    „Но страх ни е да пием, нас – страдални, 
                    безсънни, безнадеждни, знойно жадни.“

          Двата основни символни плана – водите/небето и човекът, се движат към точката на своята среща. Но те дори не се докосват. Абстрактно-философското стихотворение „Сенки“  го подсказва и дори го казва – искат и не могат... Водите са призивно прохладни, човекът (ний – нас) е знойно жаден, неутолен, неудовлетворен, незавършен, но и възпрян от страх в своя порив към истината.
          Към една недостигната, невъзможна нирвана. И все пак финалният акорд знойно жадни не звучи в минорна, меланхолна гама, а напротив – остава като неотменим, величествен, божествен императив на творческото съществуване. На моралната истина, която живее само в търсенето на истината, в порива към прозрение, в значимостта на избора като поетически почерк за изстрадване и изказване на екзистенциалната драма на човека – драматичната фигура между живота и смъртта.

          Абстрактно-философско се нарича поетическо произведение (стихотворение), което поставя акцент върху ритъма, звучността и мелодията, и в което чрез назовими неща от света и живота се представят абстрактни философски идеи. Изтъкнати автори в това отношение са: Шекспир, Емили Дикинсън, Джон Дън, Блейк, а в българската литература – Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Атанас Далчев, Борис Христов и др.

 

          Въпроси и задачи
          • Какви преживявания и проблеми са интерпретирани в абстрактно-философското стихотворение „Нирвана“?
          • Какви тропи и фигури откривате в текста на стихотворението и каква е тяхната функция по отношение на смисъла и внушенията на творбата?
          • Как интерпретирате стиховете от стихотворението „Сенки“ с оглед на мотива за непостижимостта в „Нирвана“:
                   „Те няма да се чуят, ни ще се досегнат, 
                   сами една за друга в жажда и притома, 
                   те – сянката на мъж и сянка на жена!“

          • Как коментирате понятието immersion (англ. – потапяне) във връзка с посланията на Яворовата творба за недостижимото познание?

@bgmateriali.com

Изтеглиsave