ЛИРИЧЕСКО СТИХОТВОРЕНИЕ – „СТЕП“ ОТ АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ

 

          1. Какво означава думата „степ“? Какви асоциации предизвиква тя у вас?
          2. Спомняте ли си други стихотворения, в които лирическият герой лежи? Какви внушения поражда това положение на човешкото тяло?
          3. Има ли препратки, които да позволяват да обвържем представеното в стихотворението с конкретна историческа епоха?
          4. Опишете героя в стихотворението. Какво можем да кажем за него?
          5. За какви „коси“ става дума в шестия стих?
          6. Какво иска лирическият аз?

          ТЕКСТ И ИСТОРИЧЕСКИ КОНТЕКСТ

          Стихотворението на Асен Разцветников „Степ“ е публикувано за първи път през 1926 г. в сп. „Златорог“ като част от цикъл от три стихотворения с общо заглавие „Блуден син“. По-късно то влиза в антологията на Разцветников „Планински вечери“ от 1934 г., където стои в първата група стихотворения, задаващи основната тематична ориентация на книгата. Между двете публикации има значителни текстови разлики. Финалът на текста в „Златорог“ повтаря в трансформиран вид второто двустишие.
          Първата публикация на „Степ“ е осъществена по време, когато в публичното пространство с жива паметта за кървавите събития от септември 1923 г. Самият Разцветников през пролетта на 1924 г. е издал стихосбирката „Жертвени клади“ (като приложение на списанието на марксисткия критик Георги Бакалов „Нов път“), в която потресът и скръбта по жертвите задават общата атмосфера, а тематичната обвързаност е въстанието е толкова силна, че книгата е иззета от полицията веднага след отпечатването си. След протести от страна на автора и негови съмишленици тиражът е „освободен“, а през 1925 г. излиза и второ издание. В същата 1924 г. обаче настъпва разрив между Георги Бакалов и младите тогава Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев, които са били негови сътрудници в „Нов път“. Авторите от „Новопътската четворка“, смятали за новата надежда на пролетарската лирика след смъртта на Смирненски, вземат участие в поетическо четене, посветено на десетгодишнината от смъртта на Яворов заедно с поети, смятани в левите среди за „буржоазни“. Постъпката им е силно критикувана от Бакалов. Младите творци не приемат догматичните упреци и напускат списанието, като стават част от кръга около сп. „Златорог“ най-представителното „буржоазно“ литературно издание от междувоенния период. В онзи политически и културен контекст такова действие се смята за „измяна“ и левият печат ги заклеймява като „ренегати“, т.е. отстъпници. Тези събития, съчетани с интровертния, склонен към самоанализ и самообвинения характер на Разцветников, водят до засилен интерес към проблематиката па раздвоението, чувството за откъснатост от общността и чувството за вина в неговите по-късни произведения. Разцветников интерпретира своето вътрешно безпокойство в религиозните категории на греха и изгубената вяра. Заглавието на цикъла „Блуден син“ в публикацията от 1926 г. ясно насочва към тази проблематика.
          При публикацията си в „Златорог“ от 1926 г. „Степ“ с третото, последно стихотворение от цикъла „Блуден син“. И трите стихотворения ни представят изповед в 1-во лице, т.е. построени са като структура с лирически аз. Имаме сериозни основания да смятаме, че в тези стихотворения Асен Разцветников е изразил в условна форма своята вътрешна драма.
          Блудният син според библейската притча с онзи, който тръгва по пътя па по-рока, но се разкайва и когато се завръща, е приет с радост от баща си. Притчата символизира отношенията между Бога и човека дори да е прегрешил, чрез разкаянието човекът може да получи отново Божията милост. В лирическата интерпретация на мотива при Разцветников обаче липсва завръщане, липсва и прошка. Лирическият аз остава самотен, липсват му не просто вяра и надежда, но и желание да промени нещо в съдбата си.

          В ЛАБИРИНТА НА ТЕКСТА

          Още първият стих задава основния тон на стихотворението „Аз лежа и мълча като птица заплетен в тревата“. Глаголът „лежа“ представя аза в състояние, което изключва действието, а „мълча“ го изважда от полето на комуникацията. Лирическият аз с чужд както на действието, така и на словото. Още тук обаче се сблъскваме с особената, парадоксална логика на лириката. Заявлението „аз мълча“ е всъщност противоречие самото стихотворение свидетелства, че героят не мълчи, а говори. Бихме могли да изтълкуваме този парадокс така: лирическият аз мълчи спрямо своя свят. но говори па някого извън този свят. Това е напрегнато състояние на пълна самотност и изолираност, от една страна, и на доверено споделяне от друга.
          Сравнението „като птица заплетен в тревата“, от една страна, дискретно отделя аза от света на човешкото (той е „като птица“), а от друга, активира един добре познат образ света като затвор (героят е като птица, заплетена, т.е. пленена в тревата). Мотивът за света затвор ни е добре познат от Бодлер и символистичната поезия. Разцветников обаче го разработва но оригинален, дълбоко парадоксален начин. Думата „степ“ означава безпределна равнина, открито пространство. Именно в това пределно открито пространство лирическият аз се чувства пленен. Той е ограничен всъщност от безграничното, затворен е в безкрая.
          Второто двустишие разгръща паралелно мотивите за безсилието и безверието на аза („Нямам жива искра, нито капчица вяра в гърдите“) и неговата самота („нямам нийде в света роден брат, ни любимо момиче“). Виждаме друга от характерните особености на лириката – твърдения или констатации, които нямат пряка причинно-следствена връзка помежду си, се полагат непосредствено едно до друго и така между тях се образува смислова обвързаност. Текстът не изяснява дали липсата на вяра и жизненост у героя с причина за неговата самота, или обратното – самотата и липсата на любов са довели до безверие и безсилие. Създава се продуктивно смислово напрежение, при което на читателя с оставена свободата да извлече свой смисъл от казаното в текста. Подобна функция има и започването на следващото двустишие със съюза „и“ – неговата употреба скрито внушава, че има връзка между самотата на лирическия аз и това, че той „потъва в степта“. Между „нито брат“, „ни любимо момиче“ и потъването, изгубването в природата се създава смислова обвързаност по един характерен за лириката начин.
          С последователно употребените изрази „нито брат“ и „ни любимо момиче“ се постига внушението за откъснатост на аза както от социалната общност („братята“), така и от интимната свързаност на любовта. Тази двойна откъснатост е особено важна за стихотворението. Интересно е например, че във варианта от 1926 г. стихотворението завършва с вариация на това двустишие, като двата стиха разменят местата си. В по-късните варианти поетът е премахнал този пръстеновиден финал и стихотворението завършва със стиха „аз лежа и мълча, и не мисля, и нищо не искам“. С новата редакция поетът измества акцента от социалната изолация към вътрешното състояние на изчерпаност, примирение и липса на желание.
          Лирическият аз в „Степ“ последователно изгражда въздействащата представа за своята отделеност и различност от човешкия свят. След като е обявил липсата на връзки с другите хора („нито брат“, „ни любимо момиче“), той последователно въвежда няколко природни образа, които са метафорично напрегнати и подсказват, че между аза и природата има някаква индивидуална, специална връзка. Виденията на дните с „огромни коси“ и светулките „с черни наметки и лампи в ръцете“ са нещо, което не е дадено на всеки да види. Сякаш природата се открива на аза по начин, който е недостъпен за другите. Азът е сам и само той вижда това лице на природния свят.
          Образите на дните, които с огромни коси повалят тревите, и на светулките с техните „черпи наметки“ предизвикват сложно внушение, съчетаващо омая и трепет, красота и ужас. За лириката на Разцветников е много характерно баладичното моделиране на природния свят, при което обичайни образи като треви, блата, вятър, дъжд и т.н. са одухотворени или са им приписани необичайни черти. По този начин се очертават контурите на един загадъчен, тайнствен свят, който примамва, но и плаши.
          В „Степ“ лирическият аз първо е негативни определения заявява откъснатостта си от човешкия свят, а след това чрез загадъчната природна картина загатва за съкровената, строго индивидуална връзка между него и мирозданието. В предпоследната строфа настъпва нов обрат, който подготвя финалното внушение. Лирическият аз заявява своето безразличие към обгръщащия го природен свят:

                    все едно ми е кой ще люлее над мене тревата,
                    все едно ми е мен дали цвят, или дъжд ще ме плиска...

          Откъснат от човешкия свят, той скъсва връзката си и е природния. Ставащото около него сякаш не го засяга, той пребивава в едно постоянно душевно състояние, което не се влияе от външния свят:

                    аз лежа и мълча, и не мисля, и нищо не искам.

          Категорично заявеното безразличие към всичко, пълната липса на желания внушават представата за пределна отчужденост от света.
          Състоянието, което ни представя лирическият аз, е споделено като индивидуално, но всъщност като психологически и духовен феномен то има богата културна история. Още през Средновековието се появява понятието ацедия, означаващо апатия, липса на усърдие в служенето на Бог, душевна отпадналост, неспособност за концентрация, безволие. Медията е била считана за голям грях, защото обхванатият от безразличие и униние човек изразява неуважение към благата на духовния живот, дарени от Бог, а освен това отрича основните християнски добродетели – надежда и вяра. Близка до ацедията е меланхолията, смятана още от Античността за болест. Богословите започват да разграничават отчаянието (което е смъртен грях) от меланхолията (която не е грях, а болестно състояние). По времето на Романтизма състоянието на общо униние, потиснатост и тъга се откъсва от религиозния и медицинския си контекст и се превръща в белег на чувствителната модерна душа. В литературата стават популярни различни названия на това състояние „мировата скръб“ (Weltschmerz) на немските романтици, „сплинът“ на Шарл Бодлер. Стихотворението на Разцветников актуализира различни аспекти на това състояние, като загатва за религиозния му смисъл (липса на надежда и вяра) и скрито препраща към известни текстове на Яворов и Дебелянов, в които също се говори за умора и безнадеждност.

          ЖАНР И СМИСЪЛ

          „Степ“ е лирическо стихотворение е ясно изразен изповеден характер.
          При този тип лирическо стихотворение основната поетическа стратегия е насочена към внушаването на съответствие между автор и лирически аз. Това се постига чрез изграждането на един, макар и условен, но все пак устойчив образ на поетическа личност, в които разпознаваме трансформирани елементи от биографията на автора.

           „Степ“ и жанрът на лирическото стихотворение

          „Степ“ демонстрира някои ключови особености на жанра на лирическото стихотворение.
          • Презентност
          „Степ“ е пример за една от най-характерните черти на .лирическото стихотворение – т.нар."презентност“. Изказът се води в сегашно време (с изключение на „ще ме плиска“), описва се някакъв момент от настоящето, чиито връзки с миналото и бъдещето са оставени умишлено неизяснени. Монологът на аза разкрива неговото състояние в момента. В това настояще преживяването е усилено, абсолютизирано до максимална степен. В „Степ“ този ефект се постига чрез обобщителни и отрицателни местоимения и местоименни наречия, както и определения, настояващи върху изключителността на дадена черта. Лирическият аз няма нито капчица вяра“, няма брат не просто в света, а нийде в света“, положен е в равнината на безкрайните степи“ (сякаш светът се състои само от степта), светулките идват всяка нощ“, на него му с все едно, защото нищо не иска“. Особеното лирическо сегашно време в лирическата творба сякаш ни представя миг, който се с разраснал до вечност, поглъщаща в себе си всичко останало.
          • Значещо премълчаване
          Лирическото стихотворение не просто е кратко, в него съзнателно са пропуснати обстоятелства и причинно-следствени връзки, които обикновено присъстват в романите и разказите например. В „Степ“ лирическият аз изразява едно моментно състояние, като обаче премълчава възможните причини за това състояние. Лирическият монолог избягва каквито и да било обвързвания на настоящето с миналото. Той сякаш е лишен от история. Защо той е в степта, а не сред хората, защо няма нито „брат, ни любимо момиче“ – всичко това е премълчано. Можем да наречем това премълчаване активно или значещо, защото то се намира в отношение па продуктивно напрежение с казаното. Защо миналото отсъства? Творбата ни провокира да търсим сами отговора. Може би премълчаването на миналото е израз на пълното безразличие към собствения живот, проявено от лирическия аз. Тъй като на него вече всичко му е все едно, няма значение и защо е стигнал до това състояние. Друга възможна интерпретация е, че независимо от житейските събития, през които е преминал, в крайна сметка човекът достига до едно такова състояние на безнадеждност, примирение и безразличие.
          Ако искаме да си изградим по-пълна представа за лирическия аз на Разцветников като цялостна индивидуалност, трябва да се обърнем към другите две стихотворения от цикъла „Блуден син“ или към останалите текстове от стихосбирката „Планински вечери“, в която е публикувало след това „Степ“. В контекста на цялата стихосбирка състоянието па аза в „Степ“ може да сс разгледа като последствие от изгубената вяра, от загърбването на Бог. Това тълкуване обаче вече излиза извън границите на отделното лирическо стихотворение.
          • Размяна на характеристики между човешкото и нечовешкото
          Лирическите стихотворения много често приписват човешки характеристики на природни явления или създания. Можем да наречем тази стратегия „антропоморфизация“ – например природни стихии, цветя, птици, животни могат да бъдат „очовечени“, като придобият черти, сближаващи ги с човешкото. От друга страна, човекът в лириката може да бъде представен по начин, изравняваш го със света на нещата и предметите. В резултат на този метафоричен обмен на характеристики текстът ни предизвиква да преосмислим обичайните си представи за голямо и малко, преходно и вечно, живо и неживо. В „Степ:“ имаме няколко такива примера. Могъщата природна стихия – вятърът, е надарен с човешки, дори детски черти (той „играе“, наречен е „немирник“). От друга страна, светулките – нещо малко и незабележимо, са представени е атрибути, характерни за човека („със черни наметки и с лампи в ръцете“), и внушават представата за нещо тайнствено и изкусително, но и гибелно. По този начин „голямото“ (вятърът) и „малкото“ (светулките) се сближават, застават на една плоскост и заедно изграждат баладичния образ на Разцветниковия природен свят. Самият лирически аз пък, подчертаващ своята изолираност и самота, започва да придобива характеристиките на обектите от веществения, лишен от душа природен свят безучастност, липса на чувства и желания.
          Чрез прехвърлянето на характеристики от сферата на човешкото към сферата на природното и обратно се постига една особена „лирическа достоверност“, различна от достоверността при епическите произведения. При лириката имаме засилена условност, съчетана с въздействаща персоналност. Лирическият аз сякаш казва: „Това е моята реалност и вие трябва да я приемете именно в този й вид“.

          „Степ“ и жанрът на изповедното лирическо стихотворение

          В основата на лирическото стихотворение с изповеден характер стои споделянето на преживяване. Ние обаче можем да споделим онова, което сме преживели или ни вълнува, по пай-различни начини, литературни и нелитературни в разговор с приятел, чрез пост в социалната мрежа или дори само с емотикон, чрез писмо, разказ, поема... Какво отличава изповедното лирическо стихотворение като комуникативен и литературен жанр?
          На първо място, стихотворението изгражда една условна реалност. Независимо дали в неговата основа стои реално преживяване, стихотворението излиза извън рамките на споделената социална действителност и изгражда свят със собствени закони. Условността на лирическото стихотворение с изповеден характер се определя от следните особености:
          • Стихотворението ни открива достъп до преживяване, което е маркирано като лично и уникално. Първата задача на лирическия поет е да разкрие нещо, което е различно, необичайно, странно. Има пости, които предават привидно банална ситуация, която обаче също е представена като небанална, намерен е необичаен ъгъл към обикновеното.
          • Въпреки своята уникалност преживяването в лирическото стихотворение разчита на способността на възприемателя да съпреживее това преживяване като свое. Лирическата изповед не просто съобщава или представя, тя иска да бъде съпреживяна. За да стане това възможно, е необходимо творбата да има определен универсален характер. Напрегнатото сближаване между лично и общочовешко е една от най-характерните черти на лириката като цяло и особено на изповедното лирическо стихотворение.
          • Адресатът па изповедта в стихотворението също с условен. Както вече знаем, лирическият аз може да се обръща към привидно конкретен, определен адресат. Дори когато е обърнато към такъв адресат например любимата, лирическото стихотворение превръща този адресат в част от своя собствен свят. Лирическият аз не говори на някаква реална личност, а на един създаден от самия него образ.
          В „Степ“ лирическият аз не се обръща към конкретен адресат, но това не означава, че изповедта му е безадресна. Чрез подбора на темата, образите и художествените средства творбата заявява очакването си за възприемател, който има нужната душевна и интелектуална нагласа, за да съпреживее и осмисли текста. Лирическата изповед конструира едно интимно комуникативно пространство на доверие и съпричастие, пространство па „сродни души“.
          • Между лирическия аз и възприемателя па лирическото споделяне контактът не с пряк, а посредствен. Лирическото стихотворение се обръща към читател, който е извън неговия свят, но все пак е способен да съпреживее споделеното в творбата. Дори когато е привидно адресирано към любимата или някакъв друг персонаж, творбата всъщност е обърната към своите бъдещи читатели, отдалечени от автора във времето и пространството.

          Въпроси и задачи
          1. Какви очаквания създава встъпителното словосъчетание „Аз лежа...“? Изпълнени ли са тези очаквания от последвалия монолог на героя?
          2. Разтълкувайте сравнението „като птица заплетен в тревата“. Какви значения на думите „птица“ и „заплетен“ са активизирани чрез комбинацията им в сравнението?
          3. Какъв е смисълът на метафората „жива искра“?
          4. Какво означава изразът „нямам нийде в света роден брат“? За какъв „брат“ става дума?
          5. Отличава ли се лирическият аз в творбата от останалите хора? В какво се изразява неговото различие?
          6. Посочете изразните средства, с които се внушава самотността на лирическия аз в стихотворението.
          7. Какви асоциации предизвиква у вас образът на светулките с „черни наметки и с лампи в ръцете“?
          8. Как е представено бъдещето от лирическия аз?
          9. Кога бихте имали желание да четете лирическа поезия – когато сте щастливи, или когато сте тъжни? Защо?
          10. Възможно ли е да изпратим лирическо стихотворение като съобщение в чат? Има ли обстоятелства, при които това би било уместно?

@bgmateriali.com

Изтеглиsave